Гробището на демоните (6-та част)

                          ужаси

     Тази нощ щях да остана отвън. Не знаех как да се прибера в къщата или дали изобщо да го правя. Взирах се унило към входната врата с надеждата отвътре да излезе някой нормален човек, от плът и кръв, без значение дали ще бъде с добри или лоши намерения. Предпочитах злосторника, крадеца, дори убиеца, пред някое призрачно или демонично същество. Но отвътре не излизаше никой.
      Погледнах към къщата на Нико - малка, уютна, но безопасна. Да, по някакъв неуловим за въображението ми начин, къщата изглеждаше безопасна - с двата светещи прозореца, с малкото дворче и с голямата череша отпред. Исках в този момент да съм там - и не само да бъда с това прекрасно момиче Нико, а и да съм далеч от опасността.
       ОПАСНОСТ! Думата изникваше твърде често в разсъдъка ми, сякаш е частица, витаеща около мен и търсеща начин да се слее със същността ми. Дали не бе сигнал - сигнал от защитният инстинкт за самосъхранение? Или пък предсказание от невидима сила, целяща да ме насочи към онова, което ме очаква? 
       Опасност?! Какво ли криеше това страшно прояснение? Да бягам ли далеч или да остана тук?
      "ЗЛО"! - като че ли някое присъствие ми го прошепна на ухото и аз инстинктивно направих крачка назад. Тъмнината ставаше все по-плътна, облаци опитваха да закрият звездите, но все пак видях, че до мен няма никой. Вече чувствах, че ще се случи нещо лошо. Ах, как ми се искаше да се прибера. Но нямаше да го направя. Не и в близките дни, поне докато не разбера истината, или поне част от нея.
      Намерих едно обрасло с треви местенце, а пред черното мазе открих две стари прашясали черги. Постлах едната от тях, легнах на нея и се завих презглава с другата, за да не бъда мишена на комарите. Мислех, че заради ужаса сънят няма да ме споходи лесно, но грешах - секунди след като легнах, очите ми започнаха да се затварят сами. И тъкмо вече се бях пренесъл в дрямката, когато чух някой да шепти името ми!
    Махнах чергата, изправих се рязко и се заслушах! Дали беше игра на съзнанието ми или... някой от демоните ме викаше по име? Сърцето ми отново затуптя силно, аз се заоглеждах в тъмнината. Между облаците сякаш целият Млечен път се показваше с милиардите си звезди и такава гледка обикновено ме успокоява или ме пренася в приказни светове.
    Ала не и тази вечер...
    - Зуфар, тук ли си?
    Беше гласът на Нико. Тя се намираше пред вратата на къщата - дочух как чука по нея.
    - Ей, тук съм. Отзад. Зад къщата.
    Чух стъпки и след малко фигурата на красивото момиче се появи пред мен. Нико бе облечена с широка тениска и къси панталони.
    - Какво правиш тук? - с изумление попита тя.
    - Ами... времето беше хубаво и реших да поспя сред звездите. Много е готино, нали?
    Чувствах, че тя ме гледа странно.
    - Често обичам да спя навън. Насекомите не ме плашат.
    - Господи, така се бях изплашила. Чух някакъв рев от къщата ти? Мислех, че ти се е случило нещо. И сега те виждам да спиш отвън. Ако наистина искаш да имаме връзка, мисля че не трябва да крием нищо един от друг.
    Изправих се, изтупах чергата с която се бях завил и я сгънах. Сетне гледах дълго към земята.
    - Опасявам се да не си се забъркал в разни... дяволски работи - добави тя.
    - Какви дяволски работи? - започнах да подозирам, че тя се досеща какво може да е станало.
    - Няма значение. Искам да ти кажа, че каквото и да се случи, може да разчиташ на мен. Хайде идвай с мен, ще спим в моята спалня. Съгласен ли си?
    - Да, разбира се. Стига да не ви притеснявам.
    - Няма, спокойно. Хайде, да тръгваме.
    Девойката ме поведе към нейния дом. По краткия път, докато гледах стройното й тяло и дългата й коса си мислех, че тя е най-хубавото нещо в моя живот. Авантюрата с нея бе като някакъв спасителен остров в бурния океан. Съзнавах,че не биваше да я губя, не и в самото начало на връзката ни. Ако й споделя за ставащото с мен, тя може да се отдръпне, както правеха всички тук. От друга страна думите й "... каквото и да се случи може да разчиташ на мен", бяха намек, че би стояла до мен и в трудни дни. А и е възможно да знае за Гробището на демоните. Но в никакъв случай не исках да я товаря с моите проблеми. Стараех се да бъда позитивен човек и не желаех да и натежавам по никакъв начин.
    Когато вече бяхме пред дървената входна врата на къщата й, тя ми даде знак с ръка да почакам, след което влезе вътре. Десетина минути по-късно излезе и с усмивка на уста ми каза:
    - Влизай. Не се събувай
    Влязох предпазливо. Озовахме се в малко помещение с голям прозорец. Нико натисна едно копче и след миг силна светлина ме заслепи.  Секунди по-късно видях, че помещението е нещо като антре, от което се разклоняваха три врати. Подът беше от стар лакиран дървен паркет, който скърцаше при всеки натиск. Тениската на девойката беше светлозелена, дълга малко под ханша, а късите й панталони бяха виолетови. Косата й не беше ресана, беше вързана небрежно и така придаваше на лицето й особено чаровно изражение.
    Тя отвори вратата на една от стаите, влезе вътре и ми даде знак с ръка да дойда при нея.
    В стаята имаше голяма секция с гардероб, малка масичка, няколко стола, канапе и легло. Нико отвори гардероба, измъкна чаршафи и ги постла на канапето.
    - Аз ще спя тук, а ти на леглото. Става ли? - попита тя
    - Ами ако не ти е удобно тук, на мен не ми пречи да спя на канапето - отвърнах аз. Не исках да и давам намеци да спим заедно - в Грузия, най-вече в провинциалните райони, такива неща не са приети с добро око. А и можех да загубя Нико.
    - Не, аз ще спя там. Ето сега ще ти оправя леглото.
    След като тя загаси лампата видях през слабата светлина на прозореца, че тя свали късите си панталони и легна на дивана.
    През почти цялата нощ си говорехме. В началото тя ме разпитваше за ежедневието ми в България, за приятелите ми, за обкръжението ми. Лека полека темите на разговорът ни преминаха към странното ми държание през вечерта. Вече бях сигурен, че тя знае за Гробището на демоните, но никак не бе лесно да споделя случващото се с мен. На края на нощта най сетне се престраших и внезапно й казах:
    - Аз ходих в Гробището на демоните.
    Нико въздъхна. Очевидно бе очаквала тези думи. Видях в тъмнината че стана от леглото, след което стъпките й скръцнаха по паркета и тя се надвеси над мен. Потърси ръката ми, хвана я и я притисна към себе си. Усетих топлината на тялото й - тя погали тялото ми с приятни импулси.
    - Мисля, че си се подвел по слуховете. А и отдалеч си личи твоята природа, любопитна и жадна за приключения. Няма как да я сбъркам.
    - Така е. Когато чух за Джебота разбрах, че искам да я посетя. Колкото повече ме предупреждаваха да не ходя, толкова желанието ми да се добера до онова гробище растеше.
    - А трябваше да ги послушаш. Мястото е прокълнато и носи със себе си проклетията. Аз нямах тази смелост да отида, но виждах хора, обладани от зло. Всички тук мълчат по темата, единствено боязливи слухове излизат от там, но нищо повече. Все пак според мен точно такива слухове - недоизказани, откъслечни, - провокират най-силно другоселците. Смятам, че щом мястото носи проклятие, е необходимо да се извика някой, който да изгони духовете
    - А аз какво трябва да правя? Не мога да живея вечно с онова нещо. Искаш ли да ти кажа защо легнах отвън? Защото нещо невидимо започна да блъска по вратите, да издава странни звуци, а по едно време съвсем ясно до гардероба видях човек. Или поне ми се привидя, защото когато обърнах главата, той бе изчезнал. Предишната вечер пак имаше духове вкъщи. Освен това, почти всеки път сънувам кошмари. А никога досега не съм сънувал кошмари.
    - Когато си отишъл до гробището в Джебота, ти несъзнателно си отключил нещо в теб. Затова онези духове не те оставят.
    - Аз видях същества и в гробището. И съществата не бяха нормални хора, убеден съм в това. Всичко тук е някакво шантаво, някакво ненормално. Никога не съм вярвал, че такива неща съществуват наистина. Мислех, че Гробището на демоните е легенда, като много други в нашия свят. И че историите за духове са измислица, на която вярват много хора. Но любопитството ми е голямо, за съжаление. От тогава започнаха лошите сънища и виденията ми.
    - Има много места по света с мрачна слава. Лошото е, че повечето хора по света вярват само в онова, което видят и докоснат, в онова, което може да се обясни със законите на природата. Нищо друго. И така трябва да е, нали?
    - Права си. Но защо медиите, например, не обърнат внимание на местата с лоша слава? Аз си мисля, че така хората ще знаят повече за тях.
    - Медиите им обръщат внимание, но читателите или зрителите не вярват в тях. А и информацията е зададена така, че по-скоро да провокира интерес и да забавлява, отколкото някой да се замисли сериозно върху темата.
    - Ти имаш ли близък, който е бил жертва на такива сили?
    - Да. По-големият ми брат. Преди девет години и той ходи до Гробището на демоните.
    - И какво се случи с него.
    - Умря.
    Едва не паднах от леглото. Исках да кажа, че съжалявам за станалото, но в този момент устата ми отказа да се отвори.
    - Умря, защото никой от нас не обърна внимание на промяната в него - продължи тя. - Защото никой не вярваше на историите за Гробището в Джебота. И го лекувахме в болницата. Точно там го убиха, поставиха му грешна диагноза. С теб няма да се случи така. Обещавам ти. Сега всички ние знаем за онези светотатствени работи и можеш да разчиташ на нашата помощ.
    - Аха. Благодаря ти. Съжалявам за брат ти, наистина съжалявам.   
    Говорихме почти цяла нощ. Не ми се спеше, а и не желаех да заспивам. Съзнавах, че кошмарите ще се появят пак и ще помрачат приятното настроение. Беше ми приятно да си говоря с Нико за моите нещастия - разговорът, въпреки тягостния си характер, ми действаше отпускащо и ми даваше надежди, че не съм сам, че ще има някой до мен, че мога да разчитам на някой. Благодарих на Бог, че ми я прати в такъв момент и се помолих за мое и нейно здраве.
    Утре щеше да има конни състезания, припомни ми тя. Те бяха традиционни за това място и се зарадвах, че ще мога да присъствам. Преди да заспим се разбрахме утре към десет да тръгнем оттук. А малко преди да затворя очите видях през електронния часовник на секцията, че часът беше 5:33.

    Красиво е чувството любов. Няма нищо по-прекрасно да усещаш близостта на любимия човек до себе си, да чувстваш неговото привличане и неговата енергия. Приятната слабост в душата ти сякаш променя неприятната реалност около теб и тя добиват някакъв особен, светъл нюанс. Любовта като че ли поставя щит между теб и нея, и може би временно ставаш недосегаем.
    Така си мислех след като се събудих в светлата стая на Нико. Събудих се свеж, в добро настроение, готов за приятен ден. Тази нощ не бях сънувал кошмар - нямаше как след лош сън човек да се буди в такова прекрасно настроение. На канапето спеше Нико - бяла и прелестна, обагрена в белите слънчеви лъчи, идващи откъм прозореца. Изправих се и реших да я погледам по-продължително, да се наслаждавам на изящните черти на лицето й. Затворените й очи в момента сякаш предразполагаха към смирение, но красивият й, правилен нос, в съчетание с чувствените й устни показваха сдържана красота и голям потенциал. Тя бе човек на изкуството, тя бе художник или поет, а може би музикант - мислех си аз.
    Откъм антрето се чу отваряне на врата. Аз легнах в леглото, затворих очи и затаих дъх. В това време чух, че Нико се размърда. Някой отвори вратата на нашата стая и се чу тих женски глас:
    - Хайде ставайте. Кафето е готово.
    - Добре майко. Ей сега идваме - дойде сънения глас на любимата ми. Звучеше като глас на славей на фона на приятния слънчев ден.
    Майката и бащата на Нико бяха много приятни и мили хора. Баща й Тари беше на около петдесет и няколко години, с черна коса, мустаци и бяло лице. Слабото тяло и енергичността му придаваха младежки вид. Майка й Ана пък беше леко пълна, с руса къдрава коса, изглеждаше на около петдесет. Разбрах, че Нико има и друг брат, по-малък от нея, който учи в Акхмета.
    Бяха направили много хубаво кафе, варено в джезве. Заедно с него ни сервираха вкусни бисквити и прясно мляко. Родителите на Нико не ме питаха защо съм тук. Всъщност не ме питаха нищо, освен дали ми харесва кафето, дали имам нужда от повече захар. В десет часа и двамата тръгнаха заедно на работа и ни оставиха сами с любимата ми.
    - Много приятни хора - констатирах аз.
    - Да, добри родители са. А откакто Никита, другият ми брат, почина, се сплотихме още повече.
    - Какво работят.
    - И двамата са микробиолози в една научноизследователска станция, намираща се на няколко километра от Тианети.
    - Браво.
    - Парите са малко за хора като тях. Но както и да е. Хайде след малко да се стягаме, за да не изтървем състезанията.

    ... следва продължение...