Беше неделя. Група приятели от квартала се бяхме събрали да поритаме на новооткрития изкуствен терен. Разделихме се на два отбора и почнахме. Играта бързо се разгорещи. Заваляха голове. Дори тези с шкембенцата се представяха на ниво, поне откъм желание. По едно време състезател на противниковия отбор размаха ръка и обяви, че си тръгва – имал някаква среща. Спогледахме се. Трябваше да му намерим заместник.
Тогава забелязах, че един от седящите на импровизираната трибуна, е вдигнал ръка. Беше момиче на около двайсет и пет години.
– Може ли да се включа? – попита тя.
Ние естествено се съгласихме. С дамско присъствие винаги е по-интересно.
Тя излезе на бегом на терена и се поразкърши. Имаше стегната фигура, явно бе в добра форма. Краката й бяха мускулести, но същевременно стройни и женствени. Пооплакнахме очите, така да се каже.
Още с включването си тя започна да бродира по крилото. Очевидно бе на „ти“ с футбола. А при резките финтове гърдите й се люшкаха по много приятен за окото начин. Начинът, по който спираше на гърди, също бе впечатляващ. Малко по-късно тя ме преодоля, даде голов пас и противниковият отбор излезе напред в резултата.
Настървих се. Не мисля, че съм тъмен балкански субект, но не ми е приятно жена да ме прави за смях на футбол. Концентрирах се и заиграх по-твърдо. На моменти успявах да спра пробивите й, но всички виждаха, че издишам. В отбраната често наставаше смут заради неспособността ми да се справя с нея. Дори при игра рамо в рамо трудно надделявах. Вързаната й на опашка коса на два пъти ме шляпна унизително през лицето. Малко след почивката тя прокара топката между краката ми, подмина ме като селска гара и вкара гол. Изръкоплясках й, но ми беше криво. Исках да докажа, че мога повече като защитник.
При поредния неин пробив по крилото, виждайки, че отново я изтървавам, се метнах с двата крака напред. Дори не успях да играя с топката. Тя не подскочи навреме и, подкосена, се строполи тежко на терена. Веднага й се извиних и й подадох ръка. Тя ме изгледа лошо, но след кратко колебание пое ръката ми. Дръпнах я, помагайки й да се изправи. Вече стъпила на крака, тя се приведе и потърка прасеца си. После направи плаха крачка напред, изохка и подви коляно. Само връхчето на бялата й маратонка докосваше терена. Отново ми хвърли гневен поглед и заподскача на един крак към пейките отстрани. Подхванах я през кръста и й помогнах да се придвижи. Чувствах се адски виновен. Тя седна и внимателно изпъна контузения си крайник. Хапеше долната си устна.
Мачът приключи – на никой не му се играеше повече. Всички ме гледаха укорително.
С ужас установих, че коляното й започва да се подува. А като видях сълзи в очите й, направо ми идеше да се гръмна. Смотолевих:
– Ще те закарам до „Пирогов“. Колата ми е паркирана отпред.
– Ами май се налага – изсумтя тя и плъзна треперещата си длан покрай грозния оток.
Хванахме се четирима човека и я занесохме до колата. Настанихме я на задната седалка. Другите си тръгнаха, а аз подкарах към болницата.
През целия път тя не обели дума, ако не броим едно „добре“, което бе в отговор на поредното ми извинение.
След два часа чакане и прехвърляне от кабинет в кабинет, тя цъфна в коридора, подпряна на патерици и с гипсиран от глезена до слабините ляв крак. Не изглеждаше в добро настроение, меко казано. Мина покрай мен, вперила поглед право напред, явно за да покаже, че не иска да ме вижда. Естествено не можех да й се сърдя. Държеше крака си леко изнесен напред в опит да избягва всякакъв допир на стъпалото с пода. На слизане по стълбите босите й пръсти се отъркаха в мръсната мозайка и тя се закова на място, изпъвайки гръб от болка. Тогава с пълна сила ме връхлетя чудовищността на стореното от мен. Заради извратено чувство за чест бях претрепал момичето. Допреди час тя летеше като хала по фланга, правейки ме за смях, а сега с кански мъки преодоляваше стъпалата. Контрастът бе потресаващ. Даже имах чувството, че се е смалила.
Наложи се дълго да я увещавам да се качи в колата ми. По пътя към дома й не разменихме нито една дума.
Оказа се, че живее на стотина метра от апартамента ми.
Качи се на втория етаж без моя помощ, за да покаже колко съм й противен.
Мислех, че ще затръшне вратата под носа ми, но тя направи друго.
– Ще бъдеш ли така добър да ми купиш лекарствата? – попита.
– Разбира се!
– Чакай да ти дам пари.
– Не, не, няма нужда.
Тя направи крива физиономия и тикна в ръцете ми рецептата и една банкнота от двайсет лева.
После я попитах дали мога да направя още нещо за нея, а тя отвърна:
– Ами… има доста чинии за миене. Ще ми е трудно…
– Ей сега се захващам.
Когато свърших, каквото имаше за вършене, тя ми махна с ръка да се разкарам. Беше седнала на един фотьойл и гледаше тъжно гипсирания си крак.
На другия ден, след работа, отидох да я видя. Исках да изкупя вината си, полагайки грижи за нея. Тя като че ли се изненада от появяването ми. Позамисли се, после ми връчи списък с неща за пазаруване. Когато се върнах от магазина, тя ме покани на кафе. Стана ми приятно, че не гледа на мен като на пълен боклук. Пак се държеше хладно, но я нямаше злобата в очите от предния ден.
Поприказвахме си. Научих, че се казва Аделина, че е студентка и че преди няколко години е играла в клуб от държавното първенство по футбол. Така че бе нормално да ме превъзхожда по футболни умения. Сподели, че моето грубо влизане е довело до счупване на горния край голямата пищялна кост. Червях се от срам а тя само клатеше разочаровано глава, от което се почувствах още по-гадно.
Тя се съгласи да й помагам. А работа имаше доста. Чистенето, пазаруването и миенето на чинии далеч не бяха единствените неща, които вършех. Например разнасях разни документи по институциите и взимах пратките й от пощата. Също така монтирах дръжка в банята, за да не се затруднява при къпане. Гледах да й угаждам по всякакъв начин. Всеки ден прекарвахме по няколко часа заедно. След като приключех с ангажиментите си, обикновено отивахме в кафенето пред блока, където си бъбрехме.
Тя вече бе започнала да натоварва потрошения си крак, макар всяко стъпване на него да й костваше силна болка. Беше ми неприятно да гледам как чертите на красивото й лице се изкривяват.
Отношенията ни неусетно се бяха затоплили. Понякога се усмихваше толкова мило, че чак ми омекваха коленете. След това дойде редът на закачките. Стотици бяха, но ще спомена само някои от тях. При качването по стълбите тя прехвърляше патериците в дясната си ръка и премяташе лявата около врата ми – така телата ни се долепваха; охкането й ми се струваше някак предизвикателно, несвързано с болка. Караше ме да я чеша под гипса с кука за плетене – тогава заскимтяваше и на лицето й се появяваше блажена усмивка. Веднъж ме помоли да й лакирам ноктите на краката, друг път– да разтрия петата на болния крак, защото се била схванала. Когато й помагах да стане, тя понякога се увесваше върху мен, демонстрирайки пълна безпомощност. Безброй бяха „случайните“ докосвания при разминаване. Караше ме да я придържам, докато си разресва косата пред огледалото. Особено вълнуващо бе, когато ме извика да й изтъркам гърба в банята. Красавица спортен тип, останала само по гипс!
В един момент се оказах влюбен до уши. А тя сякаш не забелязваше това. Беше адски объркващо. Идеше ми да я награбя, да я освободя от всички дрехи и от излишната подкрепа на патериците, да я положа на леглото, да подпра гипсирания й крак за по-удобно върху рамото си и да… Задушавах се от страст, но успях да си наложа търпение.
Месец след злощастния инцидент я закарах в болницата да й свалят гипса. Всичко бе наред. Тя сияеше от щастие. Когато стигнахме пред блока, обаче се втурна куцукайки към някакъв мъж и се метна в обятията му. Дълго се прегръщаха пред втрещения ми поглед. После тя се извърна към мен и каза:
– Това е приятелят ми. Работи в чужбина, но за този специален случай нямаше как да не дойде. Запознайте се.
Запознахме се. Седнахме да хапнем в едно ресторантче, макар че на мен хич не ми бе до ядене. Те си гукаха като влюбени гълъбчета през цялото време.
Когато той отиде до тоалетната, Аделина ме дръпна към себе си и рече:
– Съжалявам, но няма как да продължим да се виждаме толкова често. Моичкият е ревнив. Даже много се спече, когато му казах, че се налага да разчитам на помощта на чужд мъж. Така че…
– Не очаквах …
– Много ти благодаря за грижите. Задължена съм ти.
– Можеше да ми кажеш, че имаш приятел!
– О, съжалявам, не съобразих. Неприятна изненада, а? Е, поне разбра, че и момичетата могат да правят груби влизания. Ей, палавнико, ако ще се цупиш, не те искам на масата! Дошла съм тук да празнувам.
© Хийл Todos los derechos reservados