Гръм да те удари

   Алина и Елина... Аз бях втора родена, с първата буква кръстена. Е, втора- след седем минути, но все пак... Порастнах си щастлива... въпреки обстоятелствата, никак мирна бих казала- най-общо зодия „Дивак“. А тя? Боже, сякаш близначки не бяхме- по характер поне де- тя толкова примерна и изпълнителна, че аз съвсем диване изглеждах до нея. Външно спокойно можехме да заблудим всеки, което разбира се ме подтикваше да погаждам номерца, но родителите... Ех, ако всъщност ги познавахме... Бегъл спомен имам как държа една ръка и тя пуска ме там- в самота, в празнината, в непознатото. С другата държах Елина. Две големи шоколадови топли очи бяха- така ги виждам назад във времето. Казват че единствоно родителите на близнаци никога не ги бъркат- ние нямахме този шанс, за да разберем...

   Отраснахме в дом за сираци в близост до Пловдив. Стана хора от нас де. Избрахме да учим, избрахме... да се научим, за да може един ден успешно да влезем в необятната и рязко сменяща се игра на земята, наречена живот. Някак си не исках да е само съществуване. Навършихме пълнолетие, хванахме се на по две-три места на работа, за да плащаме университет и квартира, но в крайна сметка... На лице се пръкнаха един магистър-фармацевт- това съм аз и един изкусен финансист- сестра ми.

   Това, което вкарваше буйния ми нрав в някакъв ред или канализираше тоя излив на енергия или както там му викат, беше народната музика и по-специално- танците. Много добра станах. И пеенето ми вървеше, признавам, ама явно съм си коцузлия, въпреки всичко, защото съдбата ми се разсърди...

Коварна болест повали сестра ми. Казват наследствена по майчина линия била- лекарите де. И оправия нямало. Ден след ден, тя линееше, докато накрая леглото съвсем я прикова в прегръдките си. Нещо ме смазваше докато я гледах така. Натискаше ме надолу и се опитваше да ме смачка, да ме... премаже.

   В един късен следобед, то направо по залез си беше- то нямаше слънце де, валеше дъжд, та се късаше. Както и да е, излязох да си развея мозъка, щото вече щах да се пръсна. Медицинската сестра остана при нея. И аз бях човек, имах нужда от няколко глътки свобода. Те ми позволиха да се разкрещя на Света- така глухо и притихнало в мислите си, защото Дивакът в мен сега го беше страх да го направи на глас. А такава нужда имах- толкова, че ми се щеше да разкъсам и дрехите си, защото до толкова не ми стигаше въздух. Тя бе наказана, а аз бях обречена да я гледам как напуска тоя свят. И защо? Какво толкова му причиних? Аз или тя? Така чужди за Света сега, без време да усетят мъжко рамо и закрила.

   Стъпих на гърба на една пейка ей така отгоре- с двата крака и се подпрях на лампата до нея. И се зазяпах. Небето продължаваше да сменя нюансите си, но те се насищаха все повече с черния цвят- от бяло, през сивкаво, та до черно- в унисон бяха с мен сега. И гърмежите глухи в началото бяха, но после дойде и фотографът. Такива снимки правеше Тоя отгоре сега, със страшни светкавици бяха, направо ослепяващи. И град заваля. Ама аз- там си стоях. Не мърдах, не исках. Осмелих се да погледна нагоре. Зловещо завихряне имаше там. Заприлича на око, на тези фараонските и... сякаш примигна? Граховите зрънца сега се удряха в мен, за това си затворих очите и само слушах... притихнала там на гърба на пейката, подпряна на металната лампата...

  Тътен разтресе душата ми и ме извади от унеса. Отворих очи и- точно толкова, за да фокусират зениците ми блясъка... на мътния ми ум, на мълнията прииждаща към него. Прониза ме цялата. Влезе в мен и ме изпълни. Сгорещи ме от вътре. Сякаш се отделих от земята. Почувствах се безтегловна. „Събери парчетата на светлината!“- някой сякаш промълви- „Събери ги и ще спасиш не само сестра си!“ Седем са те на брой! Алина, намери ги!“- и затихна...

   - Гръм ли ме удари? Умрях ли?... Трябваше ли... Уффф, възможно ли беше да мислиш, ако не съществуваш?...

   Силно и болезнено цопване във водата ме отрезви. Сънувала ли бях. Абе много ръбав ще да беше тоя матрак и твърд. Отворих очи и се огледах... Е сега стана тя, сега вече бъз ме беше. Ама той задникът мокър ми беше. Къде бях? Изправих се.

   - Ох!- разтрих се- Понатъртила съм се! Оууу... Колко е зелено тук! И красиво, и диво, и- погледнах надолу. Краката ми бяха върху малки бели речни камъчета, водата ги заливаше, само големите ми палци стърчаха- Ама аз, в река съм стъпала. Странно, въздухът е толкова плътен и лепкав. Ама тук наистина е горещо.

   - Кой е там? – нещо прошумоля в храстите. Присвих колене и взех да се озъртам, бойна поза ужким- Ей, има ли някой?- И докато се озъртам, погледът ми се спря на нещо, което спря дъха ми. Бях го виждала само на картинка- голям, недостижим и величествен. Перлените му коси се спускаха от много високо- колко беше, почти километър? Толкова малки дъги формираха пръските, пречупили слънчевата светлина през тях. Прошариха очите ми отгоре до долу и... Ужас! Сега вече я втасах.

   - Не се доближавайте!- опитах се да извикам, но бях силно убедена, че моите думи остават неразбираеми за тях.

   - Трай!- извика един и другите го последваха. Двама влязоха в реката и ме заобиколиха в гръб- Трай!- и започнаха да ме побутват с копията.

   - Оставете ме! Ей! По- полека де! Бодете бе!

   - Бу̀дете! Оууу! Ша си- ла!

   - Какво?- и ме избутаха на брега- Къде съм аз бе?- подхванаха ме из под мишници и ме замъкнаха напред. Нашарените им лица и висящи неща изглеждаха страховити и... нечистоплътни- Божке, голи-голенички бяха.

   Бученето се усили, тътенът също. И не след дълго бях на колене пред него. Наистина беше величествен. Сега бях в нозете на Анхел. Анхел- дето един пилот търсел златоносна река и попаднал на... него? Аз съм във Венецуела? До Амазонка?- Е, не се удържах и се разпищях. Започнах да блъскам и да рия с ръце в земята. В безсилието си издрах в пръстта 2019.

   - Това ли е? В тая година ли съм? Ей?

   - Су!- започнаха да се побутват- Су ес!- този може би беше вождът, защото го слушаха и за съжаление ме посочи няколко пъти.

   - Мамка му!- не се въздържах и аз.

   - О, мака... Мамка мууу!- почти успешно го повтори и се доближи до мен и ме зяпна- Луз*! Луз,  Мамка муууу!- и взе да вдига копието нагоре.

   - Ама аз не се казвам така!- тия да не решиха, че това е името ми?

   - Луз! Луз! Луз!- започнаха да скандират всички. Погледнах нагоре. И го видях- там, където косите на Анхел се отмятаха от вятъра, имаше нещо. Приличаше на парче стъкло и явно беше важно за тях, защото не преставаха да го сочат.

   - Чакайте малко, абе вие да не мислите, че ще се кача горе да ви го взема?

   - Луз, Мамка мууу!- погледнаха ме кръвожадно.

   - Явно да! Браво бе, и к‘во ще правя сега? Започнах да кръстосвам два метра напред назад- те ме гледаха съсредоточено. От уплах започнах да танцувам „Ра̀цината“**- питай ме, не знам защо. Това явно ги впечатли, защото вождът- аз го короновах така, надраска нещо в земята. Опряха копия в гърлото ми и ме доближиха до скалата. Няма връщане назад, ще се катеря. Аз да не съм улава*** като оня от филма. Сега всичко давах, това да е сън. Само това отлепи крака ми от земята и понесе ръката ми към скалата. Раз-два, с тия пилешки мускули на ръцете, за къде съм? Докато си го повтарям бях изминала ехеее... десет метра. А до километъра... жална ми майка. Продължих, реших да погледна още веднъж надолу и този път ми се стори, че издълбаната драсканица от вожда, приличаше на 1494. Какво излиза, аз в тая година ли съм попаднала. Колумбово време? В този момент, водата ме шибна в лицето! „Край, загубена съм!“Но вместо това, тя оживя, водата оживя и се уви като шал около кръста ми, и ме пое. Ангелската опашка ме поднесе пред кристала. Ама то вярно стъкло беше, с обли ъгли, изваяни от речната вода, ама стъкло. Взех го, лесно беше, Притиснах го до мен, сякаш очаквах да се случи нещо след това. Нищо, само долу започнаха да се чуват викове. Явно искаха да го хвърля. Аз обаче се сетих за ония думи, които чух, преди да се озова тук.

   - Алинааа?

   - Кой ме вика? Кой си ти?

 - Алина, чуй ме, чуй ме добре!- гласът сякаш идваше от водата- За да разбереш, първо трябва числата да разчетеш! Пътят е труден, не губи кураж, вярата е твоят верен страж! Ако числата разбереш, парчетата светлина, ще събереш!

   - Значи да хвърля кристала?- гласът повече не отговори- Ами хвърлям го!- и го направих, ама и водата ме пусна. И аз полетях стремглаво надолу. Падайки от високо, човек умирал още преди да докосне земята, така съм чувала. Аз така ли щях да бъда. Докато си мисля глупости, стъклото падна върху драсканицата на вожда и през него видях числото 18. Това ли имаше предвид? И тъкмо съвсем доближих взора си, когато, водата ме оттласна и ме завъртя така, сякаш изкриви пътя си, за да ме заведе на друго място.

   Реших, че ще се нагълтам с калта и водата на Амазонка, но вместо това, започнах да се давя в пясък. И отново последва онова болезнено „Туп!“ Този път се осеферих по-бързо. И този път това, което ме втрещи, беше безносият Сфинкс. Сега в Египет ли бях? Огледах се, изтърсих пожълтялата си от него глава- да, и пирамидите бяха тук. Завъртях се напълно няколко пъти. Някой ме тупна по рамото.

   - Кой пък си ти?- той ме погледна- Е, поне имаш вид на човек!- държеше нещо като таблет. Доближи го до мен. И какво мислиш направи тая машинка- взе да говори:

   - Език: Български! Статус: Все още несъществуващ, несъздаден! Предстои кога: В 855 година, като глаголица!- челюстта ми щеше да се откачи всеки момент- Народ: Велик! Бъдеще: Тъмно и неясно!

   - Е, с това поне сме на едно мнение!

   - Така ли смяташ?

   - Я, ама ти проговори?

   - Отнема време, да се пренастроиш за чужд език, особено за такъв от бъдещето!

   - Чакай, чакай, чакай! Сега в коя година съм?

   - 3000-та!

   - 3000-таа?

   - Да, преди новата ера!- Изведнъж той рязко стана по-висок от мен, а аз загубих съзнание...

   Прекрасен аромат възбуди сетивата ми- на плод познат, нашенски и все пак? Отворих очите си. Той ме гледаше и примигваше насреща. Аз пак изпищях.

   - Ти, човек ли си? Очите ти не се затварят както трябва. Като крокодилски са. Затварят се на обратно, хоризонтално!

   - Така е, не съм човек! Не съм от тази планета!- явно видя, че пак се отнасям и отново поднесе към мен онзи аромат.

   - Портокалов цвят?

   - Изненадан съм, Землянке!

   - Специфичен, защото има аромат на праскова!- вече добила увереност, леко троснато отвърнах аз- Името ми е Алина.

   - Аз съм Леонтоподиум Алпинум!

   - Дълго е, може ли само Алпи? Чакай... Казваш се Еделвайс?

   - Какво?

   - Това е ботаническото му название на латински!

   - Добре, Алина. Рядко землянин ме впечатлява, за теб, може и Алпи. Какво търсиш тук?

   - Ти ми кажи! Трясна ме мълния, озовах се в джунгла на край Света, на М.... спрях се, не беше прилично, той не реагира... Добре де, пред водопад, пред Анхел. Накратко- взех едно стъкло, паднах от високо и сега съм тук!

   - А заради кого преминаваш през лъчите на времето?

   - Как? От къде знаеш?

   - Много неща знам аз, Алина!

   - Заради сестра си!

   - Разкажи ми, моля те!- всичко му казах. Не знам дали ме беше омагьосал, или дрогирал, но всичко си изпях. Но някак си... Спокойна бях, доверих му се!

   - Ще дойдеш ли с мен?

   - Къде да дойда?

   - Ей, там!- и посочи звездното небе- Искам да ти покажа нещо! Заслужаваш да знаеш!

   - Ама как така, там? В Космоса?

   - Дааа! Да не смяташ, че пирамидите са случайно тук. Те показват пътя към дома ми! Ела!

    Изведнъж сънят започна да ми харесва. Може би смелостта ми се позавърна. Но какво имам като числа до тук? Едно 18, сега една три хилядна година, 855- има ли значение, 1494 преди това... Ами ако... Дали? 1494 се превърна в 18, когато погледнах през стъклената призма. Ами ако 3000 е просто 3? И какво от това? Пак нищо не ми се връзва.

   Застанахме между пирамидите. Близо до Хеопсовата, най-голямата, но така, че пред нас бяха по-малките три пирамиди. „Пирамидите на цариците“- имам спомен, че така се зовяха. Стояхме там, докато от една звезда се спусна лъч, или поне така ми се стори. Докосна земята.

   - Докосни го, Алина! Протегни шепите си!

   - Какво е това?

   - Звезден прах!- усмихна се той.

   - Значи това е...

   - Да, ще ти потрябва!- и ми намигна с онези странните негови... клепачи?

   Сложих ръка. Колко красиво беше всичко това? Този звезден разкош. Този непознат свят, тази вълнуваща нощ. И докато се радвам и дивя на всичко това, извънземният ме хвана за ръка и се центрирахме под лъча. И тогава разбрах какво означава „по-бързо от скоростта на Светлината“. След едно примигване, вече седях- на нещо като стол. Пред мен, звезди, планети, а аз- аз бях в кораб! Землянка на космически кораб!

   - Уоууу! Никога не съм си представяла, че ще видя Космоса така! Какво говоря, че изобщо някога ще го видя!

   - И? Харесва ли ти?

   - Удивителен е!- мъчех се да не мигам- Звезден прах- направо цели пътеки от него. Планети, луни, звезди във слънца, бяха милиони, като малки зрънца...

   - Знаеш ли колко път изминахме и коя година сме сега?

Няма от къде да знам.

   - Годината е 4002!

   - Преди или след....

   - След!

   - Е как така?- той се ухили, може би на моята глуповатост- В нашата галактика ли сме?

   - Не! Много е красива вашата, както и планетата ви, но ние не можем да съществуваме нормално повече от 24 часа там!

   - Спомена за пирамидите нещо...

   - Какво за тях?

   - Ваше дело ли са?

   - Знаех си- умна си и го разбрах в самото начало, знаех си че ще се досетиш! Ние сме мирен народ и търсим друг като вас за комуникация, за връзка. Интересни сте, така да знаеш. Планетата ви е много богата, но вие самите сте опасност за нея! И ние имаме вина за това!

   - Как така?

   - Посадихме знание! А трябваше да посадим и самосъзнание!

   - Посадихте? Имаш предвид... у нас?

   - Алина, казах ти, че искам да ти покажа нещо- бързо отклони темата той, явно му стана мъчно- Ще те върна в твоето близко минало! Погледни натам!- и ми посочи един екран.

   На него видях една жена. Красива беше. Седеше срещу някой и сякаш си говореха. Подаде му лист. В погледа на отсрещния се разчете отказ. Може би кандидатстваше за работа? Вървеше по улицата, с гръб към мен, но когато се обърна, сърцето ми спря. Бяха онези големите хубави кафеви очи. Гледаха право към мен. Усмихна ми се. Но беше и някак тъжна. Държеше краешник хляб, малко вода и един малък букет с цветя. Вятър духна около нея, тя се спря и закри лицето си. Нещо влезе в джоба на палтото ѝ. Приличаше на...

   - Какво е това?- попитах го аз.

   - Струва ми се, че вие го наричате късмет!

   - Значи това е лотариен билет?

   - Сигурно, погледни!

   Тя застана на една голяма улица и се огледа, за да я пресече. До нея застана един господин. Не ми хареса погледът му. Но той хареса нея... джоба ѝ, защото го видя. Ухили се злобно и когато тя пое уверено напред, той го дръпна. Тук картината се раздели на две- тя отиде при две малки момичета- не бяха повече от три- четири годишни. Гушна ги и плачеше в немотията си, а той... изтри билетчето, екранът почерня и след малко се покри... с пари. На другия ден тя поведе двете момичета. Едното се държеше за нея, другото за сестра си. Тя пееше една песен. О, Господи, знаех тази песен- бе толкова красива и тъжна, и истинска Разплаках се.

   - Но това е... Това сме...

   - Вие сте, да! Ти, Елина и майка ти!

   - Това ли?... Така ли?- започнах да хлипам аз. Яд ме беше. И болеше!

   - Ами ако можеше да промениш миналото?- погледна ме предизвикателно.

   - А, мога ли?

   - Искаш ли? Искаш ли, Алина?- нямше нужда да го казвам, той го прочете в погледа ми- Тогава, тръгвай! Събери парчетата!- той насочи шепата си срещу мен и просто издиша, а аз се пръснах на прашинки и отлетях на някъде- Ще спасиш повече от един човек, ако успееш!- отекна ехото, докато аз се носех разпиляна.

   Отново трясък. Явно пак бях цяла. Пак плясък, но не последва „Туп“. Бях във водата. Бях под нея. И потъвах към дъното стремглаво, така както котва лети към него. Но дълбоко, и по-дълбоко, стана тъмно като в рог. Изкрещях. Усетих балончетата, защото извибрираха пред мен, но тогава разбрах, че и хриле имам, когато ги опипах зад ушите си „ Сега пък какво става“? Имам усещането, че потъвах с часове. Ами ако съм се озовала в най-голямата дупка на Света, най-дълбоката де. Започна да става светло. Малки лампички, приличаха на светулки, засветиха в мрачната дълбочина. Приличаха на примитивни ракообразни. Скупчиха се на едно място и сякаш ми подсказаха да ги следвам. Направих го.

   Влязох в тунел, такова усещане имах. Огромна сянка заплува до мен. Това нещо сигурно минаваше двайсет метра. Показаха се две малки очета и после... огромни зъби. Това май беше динозавър. Изплаших се, но стената ме отделяше и пазеше от него, поне се надявах на това.

   Светулките ме отведоха до едно вулканче, а върху бълващата от него нагрята пяна, жар или каквото и да беше, имаше мида, а в нея едно светещо кълбо. Протегнах ръка към него, то угасна. „ Значи не е така“!

   - Светлината намира този, който знае как да я запази в тъмнината!- понесе се глас.

   - И как да я запазя?

   - Запали я в теб!

   - Не знам как!- доближих се плахо и бавно към кълбото- Искам само да спася сестра си! Знаеш ли?  Едничка ми е! Моля те! Не искам сама да остана на Света! Тя е моята по-добра половина!- Усещах буцата в гърлото, усещах и сълзите си, въпреки, че бях обгърната с вода. Постепенно те се изхлузиха от мен и обвиха светещото клъбце. Протегнах отново ръка. И този път... го взех. Сиянието в него сякаш се преподреди и формира числото 19. „Благодаря“. Изведнъж започнах да се въртя в различни посоки. Водата ме завъртя като торнадо- усукваше ме като вретено и си играеше с мен. Някъде в центъра му нещо проблясна. И отново изгубих съзнание... Дано не губя и част от мозъка си с тези преходи...

   Когато отворих очите си... Какви цветове имаше това небе. Беше призори. И... Сссззз, много е студено. Браво бе, от дъното на океана, до върха на планината, ама коя? Слънцето се показа. И снегът заблестя. Студът сякаш се стопли. Заслушах се в планинската тишина. Хубаво беше. Като онези висулки- сега капан за сънища им викат, ама някак по-фино, по красиво. Струни като от арфа сега някой опъваше в мен, от душата ми. Чужда реч развали магията. Заслушах се.

   - Ама аз познавам тоя език!- извиках и веднага запуших устата си, не се усетих. Дали ме бяха чули? Бяха двама. Сякаш се измъкваха тихомълком.

   - Twenty night of May! Jomolungma!

   - Лелее, ама аз рожден ден имам! Или... ще имам? Това съм го чувала някъде- Джомалунгма? Народът на Тибет бе дал това име на... Аййй, ама аз съм до... Еверест?

   - Plus one!- повтаряше другия непримиримо, може би го надъхваше.

   Снегът около мен се размърда. „Да не би да подкарах лавина сега?“. Не. Снегът се уви около мен. Сега бях в сърцето на снежна топка. Те се изкачваха, и аз с тях. Възхитих се на човешката воля. Тези двама мъже, с такава гордост и любов забиха знамената и... 29 плюс едно, или 11 плюс едно. Нима? Вече имам петото число?

   - For the very first time!- пак изкрещях. Та аз станах свидетел на първото изкачване на Големеца, на Великана? Тези двамата явно бяха Хилари- пчеларят и уффф, нещо като норка беше името, а? Норкей- да, така беше името на шерпа. На моя рожден ден? Идеше ми да се разтанцувам. Но... снежната топка отлетя заедно с мен в нея. Помахах на двама герои от 1953г....

   Снежната топка се размаза. „Айде пак пясък!“

   - Къде съм сега? Пустиня, добре- ама хладно е, бре. Да се огледам. От едната ми страна виждам голият пейзаж от чакъл, изпепелени от слънцето скали и дюни. На другата виждам брулени планински хълмове и върхове. И все пак от страната на това голямо нищо, поредната- едно широко шосе, хубав асфалт.. Остава сега и зад дюните да е океана и... Я, там нещо ми се зеленее. Тръгнах натам. И когато го стигнах, се оказа... пепел, сив пясък. И докато се възмущавах взех, че стъпих в него. И започнах да потъвам.

   Явно все пак познах! Прохладна гола пустиня, върху брулено от вятъра плато, има магистрала. Това трябва да е Атакама- най-сухото място на земята... Ааааа!

   Както си потъвах, пясъците ме изстреляха към небето. „Дали познах, или пък сгреших?“ Сега във въздуха ме държеше само този фонтан от пясък. Загледах се пак в чакълестата част. Ама тя имаше форма, сякаш някой някога е гледал от небето и е рисувал с камъни. Различих нещо като глава, или пък маска, тотем? Това, което стоеше под нея, силно приличаше на знака за безкрайност. Струя пясък ме зашлеви в лицето и се завъртях. Знакът се превърна в осмица. Пясъчният фонтан пресъхна. И аз... започнах да падам. Докоснах земята, но това не бе достатъчно, защото сега вече бях под нея, сякаш пробивах пластовете ѝ с бясна скорост. И хоп...

   Изтъркалях се на един ръбест камък. Краката ми се плиснаха от вода. Пак море, или океан. Не знам. Вече нищо не знам. Имаше хора. Караха сърф. Изглежда сега бях в съвремието. Или пък аз се надявах на това.

   - Ей, малкия, внимавай!- секунда само и една сърф-дъска удари момчето по главата. Той започна да вика и да цапа с крака и ръце. Без да му мисля, се спуснах към него. Крещеше на английски, отново, но с британски акцент. Значи не бях в Америка? То гаранция- Франция де! Попитах го как се казва и на колко е години? Така се запознах с 14 годишния Джеф. Излязохме на брега, той ми благодари, аз се обърнах след това и тръгнах.

   - Хей!- изкрещя някой зад мен- Коя си ти? Ти спаси брат ми! Искам да ти благодаря, да те почерпя нещо? Моля те, ела!

   - Не те разбирам!- извиках аз въпреки, че не беше така и за това му го казах на нашенски. Леле, колко хубав беше. Изваяно тяло, лека загадка за релефен корем, златист загар, по-дълга руса коса, синеок и разбира се сърф дъска до него- „Абре човек, брат ти такава го удари!“. Типично готин австралиец.

   - Russia?- извика той. Аз забих пета в пясъка.

   -No! Bulgaria!- изкрещях възможно най-силно, защото сякаш ми се искаше да ме чуят всички. И побягнах. Срещу мен се отвори дупка в скалите. Вече бях наясно, че това е път и аз трябва да вляза там. Вече не се колебаех...

   За първи път паднах меко. Каква зелена трева, зарових ръце в нея. Колко чист въздух. Боже, тук е много красиво. Била съм тук. С група приятели от университета. Аз съм в Пирин панина. Този въздух няма да сбъркам, ароматът на мъгла погалила тревата, отстъпила с целувката на слънцето. Дробовете ти се разгръщат и изпълват. Сега ще се обърна и то ще е там... така беше.

   - Тевното езеро! Голямо, ледено, кристално като сълза- няма думи, описващи тази красота, но... дори тя не може да ме откъсне от собствената ми тъга. Каква я свърших до сега?

   - „Я запей ми, песенчица....“- проехтя нежен глас. Идваше точно от езерото- Алина!... Силата му ме придърпа натам.

   - Всяка вечер, мила майко, в Пирин планина, всяка вечер, мила майко, в родното небе... Още не залезли, майко слънчеви лъчи, там изгряват, майко алени звезди... Майко, майчице, в Пирин планина, греят майчице алени звезди, над Обесеник...

   Нямаше нужда от повторна покана. Почувствах се длъжна да пея, защото от сълзи сега не мога да се смея.

   - Поръси я в мен, Алина!

   - Кое?

   - Вплети я в прегръдките ми! Ти премина през тях, Алина, сега ги използвай!

   - Добре, да видим дали ще се сетя в какъв ред бяха... Така... Изписах с пръсти 18- водата застина и се избистри като кристал. След това продължих с 3, после описах 6 по повърхността- Но, това е  Елина! Боже, тя прилича на мъртва!- дръпнах е рязко назад.

   - Продължавай, Алина... Пирина е с теб!

   - Как? Тя жива ли е?

   - Давай, Алина!- плътен топъл мъжки глас долетя до мен.

   - Кой си ти?

   - Ти можеш! Дете мое, не се отказвай! За мен няма шанс, мир и спокойствие имам тук в планината, но тях... Давай, дъще моя, продължавай, Алина!

   - Татко? Ти ли си, татко?

   Тази сянка с човешки очертания и спокойно лице с бистър поглед, дойде до мен. Потръпнах. Наведе се и ме целуна по челото.

   - Болестта е по баща. Тя свършва с мене тук и сега! Давай, чедо!- и изчезна, сега вече нямаше какво да ме спре! Продължих с 19, 12, 8 и 14... Водна стена се издигна в небето.

   - Ти си, Алина, почти успя! И времето не те спря! Извикай името ѝ...

   - Но какво е то?

   - Ти го написа, Алина, поведи го! Еделвайс ти го каза, спомни си...

   - Извънземния? Дааа, какво ми каза той от начало... по-скоро таблетът му... Година 855, тя ме бъркаше, ала това е... азбуката. Числата ѝ принадлежат С-В-Е-Т-Л-И-Н... Аз ще я поведа. Разбира се... Втора родена, с първата буква дарена... Седем парчета от нея, слепени с моята тъга... Нека бъде СВЕТЛИНА!

   Издигнах се като самодива над езерото. Водата се размъти и се завъртя седем пъти. Паднах свободна в нейните ръце. Не зная какво е вече отредено на моето сърце...

   - Елиии, мое си е, дай си ми гооо!

   - Не, Али, мое е! Ще те кажа на мама!

   - Не се карайте, деца!

   - Мамо, мамо!- влезе през вратата жена с топла усмивка и шоколадови очи, комат хляб, букетче цветя и бутилка с вода... Аз сякаш гледах отстрани и плаках с трите- една силна и жива и две бъдещи такива... жени. Телефонът звънна, тя вдигна. Притисна букета до себе си от радост „Получавам... работа?“ Тя дойде до нас и ни прегърна, силно.

   - Какво е това картонче в джоба ти, мамо?

   -Я, наистина, какво е? Али, донеси ми своята вълшебна монета, Ели- ти също. Ще ги слеем с късмета...

   Седем пъти времето се завъртя, но сетра ми оцеля, майка ми... оживя. В една малка спретната къщурка с два бора в двора...

„ Всяка секунда в живота е дар, не със часовник и не с календар! Той се измерва с минутите, споделени с друг! Жив си ти само в минутите, споделени с друг... Не вярвам в чудеса, но вярвам на сърцето си и на всеки, който има свое място там! Не вярвам в чудеса, но вярвам на сърцето си и на всеки, който го обича... Вярвам в Чудеса!...“

Луз*- Luz от испански „Светлина“

Ра̀цина**- българско хоро от тракийската етнографска фолклорна област

Улава***- Луда