ГУРБЕТЧИЯ

       Лятото беше отминало и есента бе започнала да разпростира своето жълто було, шепнейки с тих и леко студен вятър. Слаб дъжд ръмеше, а селцето бе както обикновено много притихнало в този есенен вечерен час.

         По улиците бе пусто, а мъглата се разпростираше лениво над тях. Самотен щурец запя тревожно своята песен и наруши нощната тишина, сякаш търсеше своите другари от топлите летни вечери...

         … а бащината къща бе така тъмна и тиха, както никога…

На стената портрет на мама и тате от стари времена напомняше за една отминала и истинска любов… Огнището бе отдавна угаснало, непочистено и студено. Трапезата, която някога бе отрупана в празник и делник, беше окаяна, неподредена и запустяла. Стаите бяха пусти, тъмни и студени, а дворът – обрасъл в изсъхнали бурени. Вратите на гардероба бяха леко разтворени от естественото стареене на мебелите и там се виждаха скромните дрешки на мама и тате…

         Люлката на двора висеше на едното въженце, защото другото бе скъсано от време и старост. Да, същата тази люлка, в която някога се е люлял той…

         И асмата, на която бе завързана тя, бе обрасла и неподрязвана с години…

         Вечерта бе самотна и усилна…

Старият гурбетчия се бе върнал от чужбина, и броейки парите си, осъзна, че с тях няма да върне мама, тате и да си купи любов, семейство и дете…