Част четвърта

     Болестта се беше отприщила с пълна сила. Само очите показваха , че има живот в това тяло. Виждах душата й през тях, готова всеки момент да отлети. Сърцето ми се късаше. Човешкото сърце, чрез което усещах промяната в мен. Бедното дете! Бедното малко богато момиче! Какво значение имаха парите, къщите, слугите, когато нямаше нищо в света, което да премахне болката ! Не можех да й помогна, можех само да чакам. Да чакам, за да приема душата й. Каква ирония! Това беше единствената душа, за която ми пукаше и която не желаех да идва при мен.

Защо? Защо това дете трябваше така да страда? Защо му беше отнето правото да порасне? Защо точно сега и точно с мен се случи тази трансформация? Защо изпитвах такава тъга и гняв едновременно? Почти не излизах от стаята й. Стоях неотлъчно до леглото, сменях системите, обтривах тялото й, говорех й. През повечето време тя бе унесена, заради лекарствата, а когато бе будна, сядах до леглото и държах малката й ръка в своята. И за миг не я оставях сама. Не можех дори да си представя колко самотна се чувстваше, колко я беше страх навярно. Разбираше, че краят е съвсем близо и всеки път , отваряйки очи ме търсеше с поглед.

Бях седнала до леглото и й разказвах някаква история.

- Мис, - чух тихия й глас – нали няма да си тръгнеш? Няма да ме оставиш, нали?

- Айрин, мило дете, как може да си го помислиш! – гласът ми трепереше. – Тук съм, с теб, винаги ще бъда с теб!

- Но аз ще умра, няма как да си винаги с мен. – опита се да с пошегува. Каква смелост и сила се криеха в това крехко същество.

- И въпреки това, ще бъда с теб!

Как да й обясня, че душата й ще бъде затворена в стъкленица и сложена на един от рафтовете, че аз ще бъда тази, която ще се грижи за нея и след смъртта.

- Благодаря ти, мис! За всичко! Ти беше моя гувернатка, приятелка, майка! Ти ме прие каквато съм, даваше ми кураж, чувствах се специална …и обичана! Благодаря! -устните й едва мърдаха, бях се навела към нея, за да чувам какво ми говори. Сълзите потекоха изведнъж и закапаха по завивката.

В някакъв безумен порив обхванах лицето й с ръце. Не знаех дали ме чува и разбира, не знаех и защо го правя, но вече не бях аз.

- Айрин, дете, чуй ме! Обещай ми, че ще искаш да се преродиш! Обещай ми! Трябва да го направиш, заради себе си, заради мен! Обещай ми! Обещай ми, че ще се преродиш! – като побъркана шептях в ухото й, а сълзите продължаваха да извират. Почти не усещах пулса й, толкова слаб беше. Големите й кафяви очи бяха затворени.

    Същата нощ Айрин си замина. Един от Сивите дойде за душата й, но го отпратих, като му казах, че ще се погрижа за всичко.

Съобщих на персонала и родителите й. Както очаквах, казаха, че ще изпратят пари, но нямаше да дойдат. Погребението беше в тесен, не семеен кръг – персоналът и аз. В най- отдалечената алея изникна малък гроб с мраморна плоча, върху която имаше само едно име – Айрин. Нищо друго. Непозната за света, за родителите си, Айрин изчезна, така като и живя – тихо и незабележимо. Персоналът бе разпуснат още на другия ден. Останах с уговорката да проверя за последен път къщата и да дооправя някои неща. Аз също трябваше да замина. Но мисълта да се върна отново в онзи сив свят, направо ме ужасяваше.

     Седях на една от пейките срещу къщата. Навсякъде бе тъмно. И в мен бе тъмно. И празно. Не мислех за нищо, нямах сили.

- Тя в теб, нали? – гласът ме стресна толкова силно, че една не извиках. Не усетих кога се бе появил. Стоеше пред мен в безупречен черен костюм. Сивият. Куриерът. Гледаше ме с безизразните си очи. – В тебе е, знам!

- За какво говориш? – изсъсках. В този момент не исках да виждам никого.

- За Душата-пеперуда. Забелязвам промяната в теб, само тя може да я предизвика.

Изчаквах, преди да отговоря. Можеше да е капан. Но той продължи:

- Не съм ти враг. Направих всичко възможно да ме мислиш за такъв, за да не предизвиквам подозрения. Душите-пеперуди са свободни. Това, което Творците се опитваха да скрият е, че тези души, могат да влизат и в нас, Сенките. И когато това се случи, ние се променяме напълно. Превръщаме се в „хора“. Да, започваме да мислим, да чувстваме, да се борим. Не ме гледай така учудено. Говоря истината. Преди да я донеса при теб, тя беше в мен. Преди това, в друга Сянка. Но тя се разкри и я приспаха. После промени и мен. Опитаха да я заловят, но успях да я затворя и я донесох при теб, като ги заблудих, че е обикновена душа. Бях сигурен, че нещо ще се случи и че ти ще се справиш с това. Не съм сгрешил. Сега от теб зависи как ще постъпиш. Знаеш за Душите-пеперуди. Всъщност, тази е последната. Ако я изгубим, може би никога няма да имаме повече възможност да променим нещата. Тръгвам, преди да са забелязали отсъствието ми. Помисли добре, сега всичко е в твоите ръце!

Без да дочака да му отвърна, се изпари. Проклет дългуч! Как умело си беше изиграл ролята. Дълго стоях неподвижна, а мозъкът ми пулсираше от мисли. После влязох в подземието. Сложих душата на Айрин на отделен рафт. Малкият ембрион спокойно спеше. Спи, малка моя, спи, почини си. Имаш нужда. Но не забравяй, какво те помолих, не го забравяй!

На третия ден Сенките ме посрещнаха мълчаливо у дома. У дома! Това изобщо не беше дом! Не и за мен, не и след всичко, което се случи! Творците ме очакваха в приемната зала – кръгло сиво помещение с купол отгоре. Тук се разискваха само важни въпроси. Малко бяха привилигированите, които посещаваха това място. Застанали срещу мен, ме гледаха с кухите си очни ябълки. Известно време никой не проговори.

- Имаш ли нещо да ни кажеш, Гувернантке? – изведнъж проехтя мисълта на Главния Творец. – Или може би имаш нещо да ни предадеш?

     По дяволите! Бяха разбрали или бяха се досетили, все едно. Нямаше какво да губя. Вечният сън ме очакваше.

Бавно се приближих към тях и извадих стъкленицата. При вида на сияещата душа, те се отдръпнаха. Това беше моят шанс. Отворих я и пуснах Душата-пеперуда. Тя излетя нагоре и познатото сияние освети залата. Стрелна се към Главния Творец и се залепи за гърдите му. Другите двама направиха отчаян опит да я хванат, но сиянието ги заля като поток и трите Сенки се оказаха на пода. Видях как цветните петна ги превземат, а те не можеха да помръднат. Крачката беше направена. Нищо вече нямаше да е същото. Използвах момента и незабелязано се измъкнах. Сивият ми помогна да напусна сенчестия свят. Преместихме подземието на достатъчно тайно място, за да не ни открият поне за известно време.

Малко след това той се върна там, за да следи развоя на събитията. Промяната започна, но бях наясно, че няма да стане изведнъж.

     А аз? Продължих да се грижа за душите и скоро установих, че започвам и да ги усещам. Усещах кога една душа се пробужда и иска да бъде преродена. Остана ми само да чакам. Да чакам душата на малката Айрин да се събуди за нов живот. Знам, че ще го направи. Ще чакам. Цялото време на света е мое!

Край.