Фатих Кадир ага постла молитвеното си килимче под цъфналата липа, за да кланя своя сабах намаз - сутрешната молитва. В тоз ранен час зората още не беше пукнала и конакът бе потънал в блажена тишина. Само заптиите, дето вардеха портата, бяха на поста си, чакайки скоро да свърши нощната им смяна. Нямаше вятър, но липовите цветове носеха уханието си из целия двор, а в клонака на дървото се чуваха препирните на ранобудните птици.

Под туй дърво я видя Фатих преди няколко дена за първи път. Пак беше седнал върху туй същото килимче, ама кланяше намаз в одаята на горния кат на конака. И усети сякаш как нещо го караше да отвори очите си, та видя нейните. Скрита беше зад липата и гледаше към постройката. Как беше прескочила дувара без никой да я види? Тоз въпрос обаче бързо се изпари от главата на Фатих, както и всички други, дето последваха. Той не можеше да отлепи поглед от таз жена. Знаеше, че трябва да извика заптиите, за да я хванат и хвърлят в подземието, дето бяха затворени другите неверници като нея. Ала не посмя. Не можа да помръдне от мястото си дори. После я видя как тръгна между дърветата в двора и се изгуби бързо от погледа му.

Преди няколко седмици Фатих Кадир ага дойде тука. Бунтовническо гнездо имаше в таз околия и той бе изпратен със задачата да го разтури. Имаше благословията на султана да коли и беси когото трябваше за назидание на неверниците. Неговата жена Зехра не искаше да го остави да тръгне без нея. Все му казваше, че я измъчва сън, в който получава писмо, че е ранен от християнин и умира. Тъй силно да го обичаше, че не можеше даже да си представи колко силна би била мъката ѝ, ако един ден сънят се сбъднеше. Затуй остави петте деца на грижите на кадъните в дома им и придружи Фатих с потерята му.

Настаниха се в конака на Махер Октай бей в покрайнините на град Делва. Бейовицата Мелиса беше на годините на Зехра – малко над тридесет, та двете жени бързо си намериха обща приказка. Колкото и да се опитваха да се разсейват с женските си работи, от погледите им не можеха да убягнат всички онез мъже, дето водеха овързани с въжета в подземието на конака, а от лицата им се стичаше кръв. Пък очите им – те бяха най-страшната гледка! В тях можеха да бъдат прочетени страх, отчаяние, но и неизмерими омраза, смелост и честолюбие, които биха ги накарали да изтърпят най-долните унижения, пред това да склонят глава, да издадат съмишлениците си. Един ден даже Фатих Кадир ага беше наредил трима от заловените да бъдат вързани на слънце в двора на конака без вода и храна за три дни. Надяваше се тъй да изкопчи информация от тях. През тез три дни нито Зехра, нито Мелиса излязоха от стаите си. Не искаха да виждат таз ужасяваща гледка на онез потънали в нечистотиите си неверници, обкръжени от мухи и с пресъхнали от жажда устни. Достатъчни им бяха стоновете, дето чуваха през прозорците, а даже не смееха да отворят, за да проветрят.

Когато стана ясно, че един от тримата мъже е умрял под парещото юнско слънце, гърчейки се с вързани ръце, Фатих нареди да върнат останалите двама бунтовници в подземието при останалите. И още същия следобед я видя в двора на конака. Оная българка със стройна осанка, с налети като сочни плодове гърди и загоряла кожа. Вгледа се в забраденото ѝ лице, върху което падаше сянката на цъфналата липа. Не бе първа младост, вероятно на годините на Зехра да беше. Ама имаше големи тъмни очи, устните ѝ бяха като розов цвят, а под забрадката се показваше дълга черна плитка, дебела колкото ръката му. Искаше да я проследи с поглед, но тя бързо потъна под сенките на дърветата. И защо не стана, за да я издаде в тоз момент? Вместо да се развика на заптиите, че неканена гостенка е влязла в конака, Фатих остана на молитвеното си килимче, вгледал се в липата. Сякаш още виждаше лицето на оназ хубава неверница там.

- Не си добре – рече му същата вечер Зехра, легнала върху голите му гърди. - Умислен ходиш, не хапна даже от вкусния пилаф, дето имаше за вечеря. За бунта на неверниците ли мислиш?

- Да – отвърна тихо той, гледайки причудливите форми на красивия резбован таван. - Не искат да издадат кой е тоз, дето ги е вдигнал на бунт. Не вярвах, че ще бъдат толкоз упорити в мълчанието си.

Зехра слушаше равномерното дишане и ритъма на сърцето му. Вече почти петнадесет години заспиваше върху гърдите на Фатих. За нея той не беше оня страшен ага, повел потерята си, за да потуши бунта на раята. Толкоз добре го познаваше, че понякога се чудеше даже дали не е пагубна таз силна връзка между жената и нейния любим. Щом погледнеше маслиновите му очи, можеше да познае кога е спокоен или нещо го измъчва. По устните, обрамчени с гъста, черна брада, знаеше кога премълчава думи, които биха я разстроили. А по промяната в поведението му, отгатваше вълнението и тъгата му. Той не споделяше през повечето време мислите си и какво му се случваше, ала за нея бе достатъчно да предугади своето поведение пред него – дали да мълчи, легнала на гърдите му, дали да го остави сам или да го люби до сутринта, та да изцеди и последните сили от здравото му тяло. Живота си бе отдала на тоз мъж и вярваше, че я има, за да му служи до края на дните си. А туй, че той през годините друга жена не прие в постелята си, за нея бе най-голямото доказателство за любовта му.

Но сега, Зехра усещаше, че има и нещо друго, дето мъчеше мислите на Фатих. И туй не беше само бунтът на неверниците.

На другия ден Фатих Кадир ага отиде в града с хората си. Махер Октай бей яздеше редом до него, а най-отзад един заптия водеше за юздите черен кон. Върху гърба на животното бе положено тялото на умрелия в двора на конака. Смрадта от трупа беше непоносима, а мухите следваха гниещите му меса, готови да потънат в телесните му сокове и да ги засмучат. Беят извади от джоба си бяла кърпичка, посипа я с няколко капки розово масло и я подаде на агата. Фатих покри с нея носа и устните си, та да не усеща ужасяващата воня на мърша.

Докато стигнат до площада на Делва, върволица от хора се извиваше след тях. Фатих Кадир ага даде знак на заптията и той издърпа трупа от коня. Тялото се строполи на калдъръма отвисоко и сякаш се чу как се строшиха кокалите му. Писнаха жени от ужас, а мъжете почнаха да се побутват и да си шушнат.

- Туй е само първият от всичките трупове, дето ще ви нося един по един – извиси глас Фатих пред събралото се множество, говорейки им на чист български език, - докато не издадете комитата, дето ви мъти главите с идеи за бунт срещу султана, Аллах да го закриля и да му даде дълъг живот!

Една жена излезе пред всички и застана срещу конниците. Беше дръзка, безстрашна сякаш до глупост, която би могла да заплати с жалкия си живот. Тя беше! Позна я веднага. Застана пред него и се осмели да го погледне в очите. Ах, тези нейни очи! Сякаш попариха душата му.

- Синът ми е в конака, аго – обади се жената с разтреперан глас. - Невинен е! Той е още момче, не знае какво прави. Пусни го! Пощади живота му!

- Махай се оттука, че да не те съсека на място, гяурска жено! - изрева насреща ѝ Махер Октай бей.

Ала тя гледаше към Фатих. Само към него. Знаеше, че крайната дума бе неговата. А той мълчеше. Беят посегна към ятагана си, че да му се махне от очите таз нахална жена.

- Остави я! - изненадващо се обади на турски Фатих Кадир ага. - Не си цапай ръцете с кръвта ѝ.

Беят се учуди на действията на агата, но го послуша. Фатих даде знак на хората си и всички се обърнаха по обратния път да се върнат в конака. А зад тях се чуваха молбите на гяурката, примесени с плач, който преминаваше в ярост дори.

- Пощади го! Пощади сина ми, аго!

През целия път до конака, Фатих не продума. На няколко пъти Махер Октай бей се мъчеше да го заприказва, ама той не отговаряше. Даже срита коня си в хълбоците и го накара да забърза малко ход, та да мине по-напред от всички други мъже. За нея мислеше. Значи синът ѝ беше сред заловените бунтовници. Че на колко ли години ще го е родила, се питаше агата. Сигурно като е разбрала, че някой от клетниците в умрял в двора на конака, тя затуй е рискувала живота си да дойде. Искала е да види дали не е синът ѝ тоз, който е предал душата си в Божиите ръце. Ах, каква смелост бе проявила таз неверница! Умът на Фатих не можеше да побере даже тая мисъл за стореното от нея. Ами ако бяха я заловили тогаз заптиите?! Щеше сега и тя да лежи хвърлена в подземието и да чака смъртта си, редом до всички затворници.

Гласът ѝ... Той го чу и за него беше като мехлем, с който бе намазана душата му. Как беше възможно една българка да му се стори толкоз хубава?! Досега винаги извръщаше поглед дори от най-младите девици с тела на богини, когато знаеше, че са неверници. Никога не спираше хората си, когато искаха да задоволят мъжкия си нагон с някоя от тях, но той не изпитваше такова желание. А сега беше друго. За първи път Фатих желаеше жена от раята. И можеше да я има. Само с една дума, тя щеше да бъде в кревата му и можеше да я обладае веднъж, два пъти или докато не изкара живота от греховното ѝ тяло. Той обаче не искаше това. Не искаше да я има насила.

Щом се върна в конака по залез, Фатих взе молитвеното си килимче и отиде под цъфналата липа да се моли. Зехра го наблюдаваше през прозореца на одаята. Особен ѝ се струваше мъжът ѝ. Да, той винаги кланяше намаз по пет пъти в денонощието, но сега още по-често се усамотяваше с молитвеното си килимче. И преди го бе придружавала Зехра в околии, дето имаше бунтовническо гнездо за потушаване. Но никога той не е бил тъй разколебан в действията си, замислен и някак объркан. Без да му мигне окото го бе виждала да отсича главата на неверник и да я размахва като трофей пред уплашите лица на другите от раята. Какво тогава го мъчеше тоз път? Нима вече му идваше в повече всичката кръв, дето се проливаше пред очите му и нозете му потъваха в нея?! Място не можеше да си намери Зехра от всички тез мисли. За пръв път усещаше, че не може да предугади какво се случваше в главата на мъжа ѝ. И туй я караше да се ядосва на себе си.

Едва дочака да се съмне Фатих, когато накара заптиите да изведат всичките десетина мъже от подземието на конака. Той не искаше да влиза при тях, щото не можеше да понесе влагата, лошата миризма и всичките изпражнения, в които тънеха затворниците там. Наредиха се един до друг до дувара клетниците, с овързани във въжета ръце зад кръста. Чудеше се Махер Октай бей какво бе намислил агата. Седна встрани на трема и запуши от чибука си, наблюдавайки какво ще стори Фатих. А агата тръгна да оглежда един по един неверниците. Вглеждаше се в лицата им, по които имаше следи от засъхнали кръв и пот, а устните им бяха напукани като земя, копнееща за живителен дъжд. Търсеше кой сред тях бе най-младият. И го намери. Беше момче на не повече от четиринадесет-петнадесет години. Напет момък беше вече, силен. Не му бе нужно друго доказателство на Фатих Кадир ага, за да разбере, че е синът на гяурката – очите бяха същите. Дори окаяното положение, в което се намираше момчето, не му попречи да отправи дързък поглед към агата. Когато видя, че именно към него се е вгледал Фатих, момъкът вдигна високо глава, а ноздрите му се разшириха от тежкото дишане.

- Вържете го за един кол до чешмата! - рече на висок глас агата. - Искам слънцето да го изгори. Да чува шума на водата, ала да не може да я стигне, за да се напие. Пък другите ги върнете вътре.

Веднага се подчиниха заптиите. Фатих отиде при бея и срещна въпросителния му поглед. Друг път никога не се бе чувствал длъжен да дава някому обяснение за действията си, но този път сякаш нещо го накара да заговори против волята си.

- Той е най-младият от всички. Ще ги заболи най-много за неговия живот, ако умре. Пък и той може да склони да изпее като птиче онуй, дето ни е нужно.

Махер Октай бей кимна в знак на разбиране, всмуквайки отново от чибука си. И докато успее да издиша облака дим пред лицето си, агата вече бе изчезнал от погледа му.

Друга мисъл се криеше зад действията на Фатих Кадир ага. Той залагаше примамка и чакаше мишката да се улови в капана му. Знаеше, че тя ще дойде. Улавяше от време на време погледите на шпиони, дето успяваха да надничат през пролуките на дувара, за да носят после информация в града какво ставаше в конака. Бързо щяха да обадят на гяурката, че синът ѝ се пържи и ще опита да го спаси. Тогаз Фатих щеше да я види отново. Само заради това го правеше. Искаше да зърне очите ѝ още веднъж. Копнееше да чуе гласа ѝ.

Капанът бе заложен. Оставаше му на Фатих само да чака. А туй чакане го смазваше между безмилостните си челюсти. Нещо в него сякаш го човъркаше, даже можеше да се закълне, че усеща физическа болка в гръдта си. Не искаше да вижда никого, не искаше да разговаря. Затуй отиде в градината зад конака да се поразходи. Там беше оная цъфнала липа, дето му напомняше за първата им среща. Болен ли беше?! Опомни се, че никаква среща не бе това. Тя се беше прокраднала в конака вече веднъж оттук. Надяваше се, че и сега пак ще дойде от същото място. Седна на пейката под розовия храст. Малките и силно уханни рози пак му донесоха мисли за гяурката. Представяше си я накичена с цветя в косите. Сигурно тъй е изглеждала, когато се е венчала за бащата на сина си. Тая мисъл го прониза в сърцето! Тя имаше мъж. Къде беше той тогава? Представи си я как е отдавала тялото си, душата си на тоз мъж. Усещаше уханието на кожата ѝ в тоз момент. Рози! Разтърси главата си, за да дойде на себе си. Осъзна, че тя не мирише на рози, а на пот и мръсотия като всички гяури. Вероятно съзнанието му си играеше с него, защото той държеше напоената с розово масло кърпичка до носа си, когато тя го молеше за пощада за сина си пред всички в града. И затуй мозъкът му свързваше аромата на рози с нейното лице. Да, тъй трябва да е, мислеше си той...

Цял ден нищо не се случи. Никой не дойде да спасява момчето. Фатих бе посърнал и трудно успяваше да скрие това. Не вечеря. Легна си рано, веднага след кланянето на намаз по залез. Зехра сподели постелята му тая нощ. Той не я отблъсна. Даже сякаш я чакаше да дойде, за да утоли жаждата му за плътска близост. Беше страстен с нея, караше я да стене тъй, че всички в конака да я чуят. Люби я до сутринта и накрая заспа с образа на гяурката пред себе си. През цялата нощ бе мислил за нея.

И сякаш с тоз греховен ритуал на плътска наслада, той я повика да дойде.

Пред конака беше дошла още призори. Не се плашеше от всички заплахи, които заптиите ѝ отправяха. Искаше да говори с агата. Той накрая излезе пред портата. Видя я с обляно от сълзи лице. Тя не дочака даже да ѝ каже каквото и да било, а направо се просна в нозете му и почна да му се моли.

- Само синът ми остана на тоз свят, аго – нареждаше тя през сълзи. - Мъжът ми умря, никой друг нямам. Пощади живота му! Моля!

- А той какво е правил с бунтовниците? - запита я Фатих, опитвайки се да запази самообладанието в гласа си. - Щом е докаран тука с останалите мъже, значи и той е бил посочен като враг на султана, Аллах да го закриля и да му даде дълъг живот!

- Подлъгал се е, тръгнал е с погрешните хора. Млад е още, без баща остана...

- Не мога да го пусна току-тъй. Ще тръгнат всички жени да идват да искат да пощадя мъжете им, синовете и бащите им. Ама докато някой от тях не ми посочи кой е баш комитата, никой няма да излезе жив оттука!

Тя вдигна глава от земята и погледна пак с оня поглед към агата. Пак нейната дързост! Как смееше да го гледа по тоз начин?! Разкопча горните копчета на бялата си риза. Разкри гръдта си. С едно ловко движение успя да хване ръката на Фатих Кадир ага и да я постави върху разголената си шия. Той усети мекотата на кожата ѝ. Беше топла и сякаш всяко кътче, което можеше да докосне, пулсираше тъй силно.

- Вземи мене, аго! Прави каквото искаш с моя живот, но пусни моя син да си иде.

Фатих бързо отмести ръката си, сякаш беше попарен от горящ въглен. Можеше да я има! Желаеше я! Тя бе готова на всичко, за да спаси детето си. Но точно туй го спираше. Не искаше да я има по тоз начин. Не. Той друго си представяше. В неговите блянове и тя мислеше за него, и тя желаеше да сподели постелята му. Не го правеше само, за да спаси сина си!

- Върви си! - Чу се да ѝ казва, ала сякаш някъде отдалече идеше гласът му. Не беше неговият. - Върни се само, ако знаеш кой е оня, който със смъртта си ще сложи край на бунтовете тука!

Тя заплака и пак падна пред краката му. Но Фатих я прескочи и влезе в конака. Мислеше си само колко силно биеше сърцето му и ако не друго, то и само то би могло да издаде силното му вълнение в тоз момент!

В обедните часове слънцето ставаше най-непоносимо. Птиците се скриваха на сянка в клоните на дърветата и сякаш притихваха, докато не минеше пладне. Ромоленето на водата в чешмата се чуваше по-ясно в туй време и слънчевите лъчи се къпеха в прохладата ѝ. А вързаният за кола момък, се мъчеше да не поглежда към водата, да не я слуша даже. Тъй силно му се пиеше! Капка не бе слагал в устата си вече почти два дена и усещаше как силите малко по малко напущаха тялото му. Ала не искаше да се предава! До последно щеше да устои, та дори да умре тука като добиче!

От сенчестия трем го наблюдаваха Фатих Кадир ага и Махер Октай бей. Пушеха и двамата чибуци, и мълчаливи гледаха към клетника. От време на време се чуваше потракването от зърната, дето беят отмяташе на броеницата си. След дълго мълчание, Махер заговори:

- Какво мислиш да правиш?

- Ще го оставя още ден, да видим дали ще оживее – отговори му Фатих.

- Не питам само за него, а за всички, дето са в подземието на конака. - Намести се на мястото си беят и видя замисления поглед на агата. Почувства, че може да продължи мисълта си. - Ако не покажеш на гяурите, че има защо да ги е страх от тебе, те ще правят каквото си искат. Прекалено много време им отпущаш да мислят дали да предадат комитата или не. Според мене трябва всичките онез псета, дето са затворени долу, да им ги занесем с прерязани гърла и да ги струпаме на площада, за да видят, че не си играем.

- Още малко време ще им дам – обади се след дълго мълчание Фатих. - Още малко... - и потули лицето си в облак дим от чибука.

Цяла нощ не можа да мигне агата. Пак Зехра сподели постелята му, но тя заспа бързо след като се любеха, а той остана вгледан в резбования таван над кревата. Луната беше пълна и нейната сребърна светлина влизаше през пролуките на пердетата. Придаваше причудливи форми на резбованите орнаменти и на Фатих му приличаха ту на митични създания, ту на хора, чиито лица можеше да познае. Не успяваше да скрие притеснението си. Не само Махер Октай бей, а и всички хора от потерята му чакаха той да реши нещо, да стори нещо. Колко дълго можеше да държи бунтовниците в подземието? Колко дълго можеше да заплашва всички гяури в околията, че да му посочат главния виновник за бунтовете? Ако не вземеше бързо мерки, Фатих рискуваше името си, репутацията си. Защо една неука неверница му бе размътила така мозъка?!

Не издържа повече да се върти наляво и надясно. Стана от постелята си и тихо излезе от одаята. Целият конак бе потънал в тишина. Фатих взе молитвеното си килимче и отиде на двора. Не му беше нужен светилник, за да се ориентира, защото лунната светлина го напътстваше. Водеше го и благоуханието на цъфналата липа. Пак там щеше да иде за своя сабах намаз. Постла килимчето на меката трева, коленичи и в тоз момент призивът за молитва на мюезина се извиси от най-високото минаре на град Делва.

Тогаз обаче друг шум дочу Фатих Кадир ага. Ослуша се и извърна глава към дувара. Вгледа се внимателно и видя как човешка фигура го прескачаше и влизаше в двора на конака. Цъфналата липа. Розите. Очите ѝ. Тя беше! Сърцето му се изпълни с трепет. Стана бързо от килимчето си и се доближи бавно, снишил се в черните сенки на дърветата, дето лунната светлина не можеше да го огрее. Гяурката дочу стъпките му. Подплаши се. Осъзна, че не е сама в градината. Понечи да се покатери отново и да прескочи дувара, ала бързо бе уловена от ръцете на Фатих. Той я събори в тревата и запуши устата ѝ, за да не вика. Жената не спираше да шава под силното му тяло, още повече, когато очите ѝ успяха да разпознаят агата в тъмното.

- Мълчи, инак заптиите, дето вардят отпред, ще дойдат! - шушнеше ѝ той.

След миг тя вдигна ръката си, насочила острието на нож към гърлото му. Фатих успя да реагира бързо. Улови ръката ѝ и с едно по-грубо движение, я накара да пусне оръжието в тревата.

- Ще ти помогна да изведеш сина си оттук – рече агата. - Ще ви оставя да избягате и на никого няма да кажа нищо. Аллах ми е свидетел, че казвам истината!

Очите на жената гледаха втренчено у Фатих. След миг му кимна, опитвайки се да покаже, че му вярва. Тогава той махна дланта си от устата ѝ и я остави да се отмести от неговото тяло. Стояха известно време един срещу друг, коленичили в тревата. Гледаха се и сякаш никой не смееше да се обади пръв. Сърцето на Фатих щеше да изскочи от гърдите. Не можеше да повярва на случващото се. Не можеше да повярва на обещанието, дето бе дал преди миг пред таз неверница.

- Стой тук - нареди ѝ той. - Аз ще доведа сина ти.

Тя само кимна. Не посмя да продума нищо. Изправи се и се облегна о дувара, готова сякаш всеки миг да се покатери и да избяга. Не можеше да се довери на османлията. Нищо чудно да дойде след миг с шепа заптии, които да я уловят и да се гаврят с нея пред очите на сина ѝ. Вече знаеше такава история от близко село в околията. Почна да напипва с нервни движения тревата под нозете си. Искаше да открие ножа, който носеше със себе си, ала не можеше да го намери. Остана без оръжие в двора на конака и вече един от обитателите му знаеше за присъствието ѝ. Сигурна бе, че е обречена!

Но след малко, не можеше да повярва на онова, което очите ѝ виждаха. Агата се връщаше при нея и наистина водеше сина ѝ. Момчето едва се движеше и в полусънно състояние от умората и отслабналото му тяло, се бе опряло на рамото на Фатих. Спусна се към него гяурката и прегърна през сълзи детето си.

- Няма време! Побързайте! - обади се агата.

Жената се покатери първа по дувара. Фатих помогна на момчето да се изкачи, а майка му го издърпа отгоре и го прехвърли от другата страна на конака. Преди да скочи и тя, за да побегне със сина си, погледна към агата. Не знаеше какво да му каже. Не знаеше даже какво се случваше. Дали пък всичко туй не бе капан и отвън да ги завардят след миг заптиите, за да ги убият на място?! Ала нещо в очите на тоз мъж пред нея ѝ казваше, че може да му се довери. Че може да бъде спокойна и да го запомни с благодарност за пощадения живот на сина ѝ. Фатих Кадир ага ѝ кимна, сякаш сбогувайки се с нея. Тя стори същото и в следващия миг вече се изгуби от погледа му.

Дворът на конака отново потъна в тишина. Фатих стоеше на мястото си, вгледал се в дувара. В главата му бушуваха безчет мисли, които бяха като рояк пчели и щяха да го подлудят. А сърцето му... То блъскаше и блъскаше вътре в него, готово сякаш да тръгне след гяурката и момчето, та да се изгуби с тях завинаги!

- Какво сторих?! - запита се тихо той. - Какво да сторя сега?!

Очите му се напълниха със сълзи. Не можеше да се познае. Рискуваше всичко, което бе постигнал някога в тоз живот. Рискува поста си, репутацията си! Превърна се във враг на султана! Отстъпи крачка назад. Усети нещо под крака си и побърза да погледне какво бе настъпил. Лунен лъч освети ножа, който гяурката носеше със себе си и бе готова да забие в гърлото му. Фатих се наведе и го взе с трепереща ръка. Огледа го. Сякаш в един миг само, го връхлетя мисъл, която го осени. Знаеше какво да стори!

Върна се при молитвеното си килимче. Зае отново позата си за кланяне на намаз. Ала не се молеше в тоз момент. Не мислеше нито за себе си, нито за Аллах, нито за който и да било друг бог. Мислеше за нея! Ароматът на липата го обгръщаше целия и сякаш носеше до устните му така жадуваната и несбъдната целувка от гяурката. От жената, заради която прекрачи всичките си принципи и клетви, давани цял живот от него. Улови с две ръце дръжката на ножа. Тялото му се тресеше. Заплака и едва сдържаше стоновете си. Сълзите се сипеха от очите му и напояваха молитвеното килимче. И тъй, както бе коленичил за намаз, Фатих Кадир ага прониза корема си с острието. Усети как топлата кръв започна да облива пръстите му. Но той не се спираше. Заби още по-дълбоко в плътта си ножа. Неописуема болка завъртя всичко край него. Дъхът му секна. Вече ни луната, ни друго светило можеше да освети пътя му. Фатих затвори очи и падна в несвяст.

На зазоряване се събуди Зехра. Не се учуди като не откри мъжа си до себе си. Знаеше, че той става рано всеки ден. Отиде до прозореца, за да дръпне пердетата и да се наслади на слънчевите лъчи. Ала вместо красива гледка пред очите си, Зехра видя потъналия в кръвта си Фатих, лежащ върху молитвеното си килимче. Закрещя като луда и почна да блъска по стъклото. Още преди да успее някой да стигне до стаята ѝ, Зехра изгуби съзнание и се строполи на пода.

Две седмици изминаха от таз трагична случка. Липата в двора на конака бе почнала да прецъфтява вече, ала ароматът ѝ още се носеше наоколо с всеки повей на вятъра. Благоуханието ѝ успя да влезе през отворения прозорец на одаята и да достигне до Фатих Кадир ага. Той се раздвижи. Тоз аромат му донесе някаква сила, която изпълни цялото му тяло. Размърда първо пръстите на ръката си, а след миг бавно и несигурно си отвори очите. Видя Зехра, която бдеше над него. Не спираше да плаче от радост, че го виждаше буден, че ще живее. Болката в корема му беше голяма и само успя да погледне бялата превръзка, преди отново да потъне в сън.

След малко повече от месец, Фатих се разхождаше в градината на дома си в Цариград. Напуснаха със Зехра конака на Махер Октай бей, веднага щом почувства, че е готов за пътуване. Тогава не разпита нищо за това какво се бе случило след срещата му със смъртта. Но любопитството го изяждаше отвътре и той написа писмо на бея. Искаше да научи дали са заловили гяурката и сина ѝ. Туй най-много го вълнуваше, ама се мъчеше да заличи истинските си подбуди за въпросите, които задаваше в писмото си. Избледняваше пред очите му образът на оназ неверница. Нещо потрепваше в него като си я спомнеше, ала сякаш когато бе далече от мястото, на което я срещаше, мислите му отново се връщаха в ред. Магията, с която го бе уловила българката, губеше силата си.

Беят отговори на писмото след няколко дни и разказа на Фатих как всички в конака са се вдигнали на оръжие след опита на гяурите да го убият. Още същата сутрин са избили всички бунтовници в подземието. Хвърлили са телата им пред конака, та близките на убитите са идвали да си ги разпознаят и отнесат, за да ги погребат. Търсили са под дърво и камък избягалото момче, ала никой не е успял да го открие. Последните редове от писмото на Махер Октай бей оставиха безмълвен Фатих за дълго време. Той ги препрочете няколко пъти, докато успееше да осъзнае значението им. След туй не можеше да си намери никъде място и бе обречен да носи непосилното бреме до края на земните си дни. Тез редове гласяха следното:

„...Заловихме още един от бунтовниците, който се е укривал в изоставена воденица край града. Той умря бързо, не издържа на мъченията, на които го подложих. Но преди смъртта си, назова името на баш комитата, отговорен за бунтовете в околията. Казва се Вихра – гяурката, която е освободила сина си от конака и е успяла да избяга.“

Май, 2024