Гюла

      Високият скален път виеше голите си хълбоци там във висините на небето. Юлското слънце чертаеше пътя към селото и прахът и маранята се сливаха в прегръдката си. Именно там от тази висота, където скалите прегръщаха небето, долу в ниското се раждаше, скътано като гнездо селцето. Скатано и родено от тяхната всекидневна отдаденост. Малките сгушени къщурки подреждаха снагите си една до друга, а златният купол на селската църква грееше и озаряваше все повече и повече слънцето в тях. Бе късно лято. В дните, когато юли раждаше своите горещници. Тропот на коне и цигански песни огласяха боровите гори по склона на неравния път към селото. Камъчета и завои правеха слизането още по-трудно. Конете се спъваха и бавно носеха товара си. Медни съдове подрънкваха в каруците. Циганите ликуваха, а смеха на малките циганчета разпалваше все повече жаркото обедно слънце. Боси и мръсни децата се гонеха зад кервана. Най-отзад в каруцата пътуваше младо момиче. Снажна и красива с абаносова кожа. Черната дълга коса падаше тежко над крехките и рамене и стигаше чак до кръста и завиваше тънката и талия като змия. Дълбоките и зелени очи заслепяваха с младостта си. Мак грееше на устните ѝ, злато и мъниста кичеха одеждата ѝ. В тях красотата и светеше още по-силно и рисуваше огъня в нея. Огънят гореше във вените ѝ. Аз съм любов и пламък заявяваха очите ѝ. Красавица бе Гюла. Носеше името на червените ароматни рози. Точно тези рози майка и Сабрие видя за последно, когато даде живота на Гюла. Именно на тях я врече преди да си иде от тоя свят. Сабрие – жената слънце, даде красотата и плама на дъщеря си в онзи ден, когато небето пожела да си я вземе там горе при него. Не усетила майчина гръд и обич, момичето от невръстно се грижеше за братята си. Баща ѝ останал в мъката за Сабрие бе прегърнал товара си безропотно. От сутрин до здрач се трудеше, за да им осигури прехрана. Басри – калайджията, така го знаеха навсякъде. Калайдисването на съдове бе основният поминък на циганската фамилия. Занаят, който и тънките ръце на Гюла носеха. Палеше огъня в огнището тя и с такава лекота ваеше новия облик на стария съд. Всичко в ръцете и светеше и се раждаше за нов живот бързо и пламенно като нея самата. Така вървяха дните на семейството. Ден след деня се сливаха. Месеците неусетно пътуваха и години сменяха одеждите си. Не се задържаха много на едно място. Селата се сменяха бързо като годишните сезони. Почистваха тук-таме, каквото могат, припечелваха и тръгваха отново на път. Така бе устроено циганското сърце. Няма място за дълги спирки в тоя живот. Умора изпитваше Гюла, силна умора. Щеше и се някъде да остане за повече. Младостта вече преливаше в пълнолетието ѝ. Вечер късно, когато работата свършваше и всички се прибираха в палатките по покана на надделелия сън, Гюла поемаше по тъмното из селото. Обичаше да се разхожда, да наднича зад високите дувари на къщите. Да чува думите и разговорите на гяурите и да мечтае за свой собствен дом. Такъв като техния. Прост и тежък, ама обичлив. Дом, в който ще може да бъде щастлива. Дом, където ще има дете и съдбата я чака с поднос от парченце живот от този на хората. На гяурите. Само толкова искаше тя, трошица от тях. Въздъхваше леко и пак влизаше в мрака, прегръщайки своето тъмно. В една от тези вечери, когато се разхождаше в главата си, прегърната от звездното небе, изведнъж чу силни удари от чук. Пак и пак. Звука се усилваше. Озърна се в тъмното и там пред себе си видя малка осветена ковашка работилница. Желанието да надзърне вътре приближи тялото и натам към светлото малко прозорче. Прозрчето, което издаваше онзи другия свят. Запаленото огнище грееше озаряваше стоманените сечива. Огромните силни ръце на ковача с лекота повдигаха и засилваха тежкия чук право по желязото. Пак и пак се надигаха те и удряха. Мачкаха желязото. Бялата риза на ковача бе мокра от усилията му. Струйки пот се стичаха от сламено русата коса и мокреха челото. Леко се избърсваше той,  сякаш гонеше муха и пак потъваше в работа. За миг нещо сякаш го накара да се обърне назад в тъмното и видя отражението на Гюла в прозореца. Сините като пролетен синчец очи на ковача се забиха дълбоко в сърцето на младото момиче и странно чувство обзе гърдите ѝ.

      – Ей, почакай, момиче! Изхвърли чука си Стоян и изтича до вратата.

Но Гюла вече тичаше в тъмното като уплашена кошута и не смееше да се обърне назад. Бе тъмно и тихо, само звездите в небето, чертаеха пътя – тоз до табора и онзи другия съдбовния. Дълго стоя Стоян на вратата. Нещо го бе хванало за гърлото и го не пускаше. Зелени борове се гонеха в главата му и пускаха клони чак до сърцето. Затвори вратата и влезе тихо в работилницата. Приседна кротко срещу огнището и огъня зарисува по лицето му и дълбаеше щастие. Тичайки Гюла стигна до табора. Беше пусто и тихо. Само пушека от изгорялото огнище танцуваше в черното небе нагоре, та чак до звездите. Момичето намери пристан до него, но не можа да мигне цяла нощ. Сърцето лудуваше в момичешките гърди. Ковашкия чук биеше силно в главата и ваеше мислите ѝ. И така до сутринта. На развиделяване Гюла се събуди от силното викане на Зина – братовчедка ѝ.

      – Айде, ставай, ма, скитнице! То се е видяло пак си обикаляла нощите из селото да търсиш ерген. Не разбра ли се, в тез села няма мъж за нас. Душата е скитница циганската! Не ще повлече гяур след себе си! Айде, осъзнай се вече и отивай на чешмата за вода, че мъжете веке станаха и ще започват работата.

      – Отивам, како. Потърка очите си Гюла и хвана тежките менци. Пое право по пътя към селото.

Не обърна внимание на Зина, тя така си нареждаше открай време за българите.

Докато не завършеше поредното нареждане, не спираше. Ама и Гюла мълчеше и траеше.

Само че тоя път нещо я жегна. След снощната среща на прозореца с това момче,

гърдите и още я пареха. Цяла нощ не мигна, все него виждаше. Очите му изгаряха съня и, та чак на сутринта подремна за малко, и пак него сънуваше. В мислите си неусетно стигна до чешмата, там горе на баира. Водата течеше силно и лековито. Момичето се наведе, уми очите си и пи водица. Ах, как хубаво отми само ледената и струя всичко и Гюла се усмихна на слънцето. Напълни менците и седна да погледа слънцето. И изведнъж там по пътя към селото мярна

два силуета. Жени са, разбра тя, като приближиха към нея. По-възрастната и попревита жена бе хванала

под ръка младо хубаво момиче и вървяха бавно, понеже старата накуцваше. Приближиха до чешмата.

       – Добър ден – поздрави Гюла жените с усмивка.

       – Сполай ти – отговори по младата.

Гюла, усмихната се загледа в нея. Погледа и се ширеше от главата до петите и, минаваше през тънката талия и златната коса на момичето, която падаше върху красивия червен сукман, обшит в позлата. Всичко това, което тя не беше. Слънцето грееше в златната като кехлибар коса и се озаряваше себе си. Зъбите и бисер до бисера.

      – Какво си зяпнала, ма? Нямаш ли си друга работа. Айде, Нело, иди се умий на чешмата.

      – Циганка е тая, уроки ще хванеш. Айде, марш, марш! И какво си ги показала тия зъби, ма. Не знаеш ли, че толкоз колкот' види, толкоз живот ще имаш. Ама си и ти глупава!

Гюла се сви от думите на жената.

      – Стига веке, лельо Гано. Виж, че момичето е дошло за водица. С мен ще се занимава. Та няма ли си друга работа - усмихна се Нела и слезе на чешмата.

      – Хайде, ма, Нело, бързай, бързай да се връщаме, че трябва градината да ощураш. Кой знае веке колко е узреял боба, а и доматите ще опадат веке. Айде, ма. Че и Стоян като дойде требе и софра да сложиш.

      – Ида, ида, лельо Гано – усмихна се момичето.

И тръгнаха една зад друга. Напред по пътя им Гюла, изправила младата си снага и на рамене

с тежката кобилици. Тежки като душата ѝ. Отзад вървях двете жени – бавно, поклащайки се заради старата.

Вдовица бе Гана – дълго време веке сърцето и само беше. Загубила рано мъжа си и щерка си, само Стояна ѝ бе останал. Така се бе опряла на него Гана, като скалата у слънцето. Все за него гледаше, все за него искаше. Така преди години прибра у тях и Нела. Дъщеря на братовчедка и Пена. Рано се бяха споминали майка ѝ и баща ѝ, та детето само беше останало. Само сиротно. Жал и стана на Гана та я взе при нея. Там където има залък хлеб за двама, ще има и за трима. Още повеке сега като надделяха годините ѝ  и трябваше някой да я замести в работата и по градината и по животните.  А Стоян не можеше. Кога ли да можеше като по цял ден блъскаше с чука в ковачницата.

Нела работеше вкъщи – доеше козите, сбираше яйцата от полозите. Изкарваше кравите на паша, готвеше, чистеше и млякото подквасваше. Та като си дойде Стоян да има какво да сложи на масата. Старата само подвикаше през деня и юркаше младата, ама тя, Нела, не ѝ се ядосваше. Добро сърце носеше. Свикнала бе с нея и само обичта и виждаше. За добро е си викаше и продължваше, потънала в работа. Като минаха години Гана почна да мисли повече за Стояна. Много работи, а  и жена му требе вече. Рояк деца да му народи та да знае защо жив е гявола му с гявол.  Започна да се оглежда в момите из селото и никоя не ѝ се струваше така добра за него. Един ден седна па се замисли. Какво пък ще му е, ами да! Как не се бе сетила до сега! Моят Стоян наш'та Нела да вземе. Хем век са тука заедно, хем са си свикнали. Само у църквата пред Бога остава да се врекат. И започна старата пъклени планове да плете. Тук-таме премяташе по някоя закачка между младите. Пък подхвърлеше нещо и се смееше злъчно. Стоян и Нела нищо не викаха. Само се усмихваха и махаха с ръка. Като брат и сестра си бяха те, обич имаше в тях, ама братска си беше. Не оназ' огнената.

Един ден в  селото се  разчуло, че цигани калайджии са дошли. Там, долу, край реката и старо и младо носеха позахабените си съдове за почистване. Сети се и Гана.

      – Нело, Нело, ма. Чуеш ли? Де се е дянала. Нело, ма.

      – Тук съм, лельо Гано. С малко коте на ръце се появи Нела. Такава беше тя добра и животните я обичаха. На мравката път ще стори.

      – Какво правиш, ма? Детинщини. Какво си го награбила тоз кот? Друга работа немаш ли? Айде, да се подхванеш, пък да събереш 'сичките му съдове и долу на реката да идеш. Оназ' циганка де видехме на чешмата от калайджиите ще да е. Оди им ги дай да ги очистят.

Стоян още закусваше. Не бе поел към работилницата още. Само като чу какво каза майка му,

закашля се и изплю от мътеницата.

      – Ти какво, бре! Ке се удавиш с тая мътеница! Айде тръгай и ти, че работа те чака! И Гана пое накуцвайки, нещо мърмореща.

Младите се усмихнаха и Нела отиде да извади всичките съдове. А Стоян остана замислен. Сърцето му препускаше лудо в гърдите. Ето от къде ще е незнайното момиче. Циганка била, от калайджиите. Цяла седмица мина да мисли той за нея и да се чуди как да я открие. Тез' очи дълбоки котва бяха пуснали в душата и стискаха я силно. Сърцето му бе прибрала тя онази вечер на малкия прозорец и избяга с него в тъмното. Нела се появи сякаш мислите му да прокуди. С тежка количка с медни съдове и я задърпа към портата. 

      – Чакай, Нело! Не е женска работа туй. Остави ме аз ще ида.

И той дръпна от Нела количката и подкара бавно из двора докато излезе от къщата. Тежката количка като калай се изви под тежките ръце на момъка и продължиха двама натам край реката. Долу в ниското. Пътят към реката се спускаше стръмно и завои виеха долу, дорде сърцето чуеше реката. А тя пълноводна и бурна обръщаше коритото в себе си. Там, долу, до сами края, на голата поляна бе разположен циганския табор. От далеко светеха в пъстрите си цветове керваните. И смях, и музика изпълваха живота във весели ритми. Мъжете калайдисваха сбраните с купища съдове, а циганките поливаха с водица и да отмиваха чернилката от старите менци. Децата тичаха и гонеха пеперуди. Макове подаваха главици тук-таме от зелената тревица. Стоян се приближи.

      – Сполай ви, чичовци! – с ведра усмивка се обърна се той към циганите.

Изведнъж както бъркаше яхнията в огиня, Гюла трепна. Сърцето и заби лудо в гърдите,

така сякаш щеше да излезе. Буца стегна гърлото и  и тя се обърна назад към гласа.

Впериха поглед двамата млади един в друг и очите им  заледиха телата им до пъкала.

      – Значи, тука се криеш, кога не надничаш вечер през чуждите къщи?! – засмян я заговори Стоян. Как те викат? Аз съм Стоян. И името ѝ дори не зная си помисли Стоян, ама взе ми сърцето. 

Усмихна се момичето и мак разпери цвят на бузите и.

За да избяга от погледа на Стояна,  взе да вади съдовете от количката и да ги нарежда при мъжете. Стоян също се включи.

       – Гюла съм. Сподавено отговори.

       – Ела след два дни, момче – провикна се някой циганин от тълпата.

      – Ще дойда, ще дойда, а може и по-рано да дойда – закачливо се усмихна Стоян на Гюла и обърна гърба си, поел пътя към селото.

Тя дълго стоя, вперила поглед в гърба му. Обърна се чак, когато се изгуби от взора ѝ. Въздъхна и се залови за работа, за да прокуди изгарящите я мисли. Часовете минаваха и деня бе към края си. Слънцето скоро щеше да поеме през мрака си. Чакаше лунната си прегръдка. Гюла също бе нетърпелива за обичайната разходката в селото. Щеше да търси Стояна. Сърцето напираше. Още малко време оставаше тука и кервана пак  щеше да поеме пътя си. Вече почти нямаше хора да носят съдини за почистване. Трябваше да се местят на друго място.

Ама защо, защо не и се тръгваше. Тази неспокойна душа, която сменяше места, лица, събития, без да си спомня за някой. Местеше съдбата и и живота си постоянно. А сега, сега безнадеждно искаше да пусне котва. Тук в сърцето си, тук при Стояна. Тая циганска душа, носеща любовта и  плама в себе си, присмиваща се на живота. Тичаше през него, препускайки. Тази скитница искаше да бъде опитомена. Ама можеш ли хвана вятъра? Как? Не става. Гяур е Стояна. Вречен  вече на оназ' пустата 'убава Нела. А и майка му как я мразеше. Камък да имаше в гърдите таз проклетница, вместо сърце пак щеше да е по-мека. Ама така е орисана. Кой иска циганка за себе си?! Вятъра да гони и да не остава никъде. Да лети на крилете му сиротна и огнена. В тъжните си мисли циганката пое към селото, към онази малка ковачница. Към онзи малък светъл прозорец. Към онзи мъж, който държеше окървавеното и сърце в плен.

Стигна. Но каква изненада. Тъмно беше, нямаше никой. Страх я скова. Чу стъпки в шубрака зад нея. Обърна се и препусна да тича.

      – Шшшшт, чакай, Гюло! Запъхтян я стигна  Стояна. По-тихо! Аз съм, аз съм. Спокойно! – и  я хвана през устата. Ще те пусна, само не викай!

Премаляла от страх и вълнение, Гюла пламна цялата. Само очите му гледаше и трепереше.

      – Ела! Ела тука край потока долу. Ще ни видят. Ела да се скрием!

И побягнаха двама в тъмното. Стигнаха до потока. Седнаха ниско долу в тревицата. Държаха ръцете си стиснати.

Гюла трепереше. Стоян отмести непокорния кичур коса, който закриваше лицето и месечината я огря цялата.

Светна цялата ѝ момина хубост. Придърпа я силно към себе си и я целуна. Гюла се дръпна леко, но после омекна в ръцете му. Свали роклята и, погали раменете и. Целуна ги. Момичето потръпна. Свали ризата му и потъна

в гърдите му. Похот и страст събудиха нощния небосклон. Жабите квакаха силно, а щурците свиреха

най-тъжната музика. Там, до потока, върбите плачеха.

      – Гюло, обичам те! Стани ми жена. Прошепна мъжът в тъмното. Не ме е страх. Ще те взема!

Момичето трепереше все още в ръцете му. Преглътна сякаш буца имаше в гърлото. Едва проговори.

      – Къде се е видяло, Стояне, гяур циганка да вземе? Ние сме сестри на вятъра. Пламък носим в гърдите. Днес сме тука, утре ни няма.  Душата ни като на орлица се скита. Не мога! Не мога! Любов съм аз, но не във окови!

Нела е за теб жена, Стояне. Чуваш ли?! Нела.

Мъжът скочи и извика в мрака.

      – Не искам Нела, чуваш ли?! Сестрица ми е тя, Гюло! Така я обичам. Виж тука! – и потупа гърдите си. – Тука си ти! Чуваш ли! Тука ми влезе и няма излизане!

Гюла погледа с тъжен поглед. Усмихна се па му рече.

      – Не бива, Стоянe! Не може!

И побягна в тъмното. Сълзи се стичаха по бузите ѝ и пареха бурната и  душа. Сърцето ѝ препускаше. Горчилката я обземаше цялата. Когато се отдалечи, спря да си почине. Там, на сами дувара на селската къщица, виеше снага

червен гюл. Като онзи, ароматния, на който носеше името тя. Откъсна цвета му и вдъхна от аромата дълбоко, много дълбоко.

       – Мамо! Майчице – заговори на цвета. Обичам го! Къде да се дяна не зная!

       – Заминаваме утре, а краката котва сториха. Стоят тука и не щат да мърдат. Какво да правя?!Майчице!

Тръгна в тъмното. Тичаше. Но вместо към реката пое нагоре към скалите. На високото. Там където на хоризонта денят и нощта се целуват за кратко и после пак разделят се. Като нея, като Стоян. Като гяурите, като циганите. Една нощ и утре вече всичко е минало. Пътищата се разделят. Това е. Циганката е вречена на вятъра. Обича веднъж и завинаги! Изкачи се горе на високото. Застана на ръба на скалите. Погледна долу в селото. Прозорците на къщите грееха. Стопанките слагаха софрата на мъжете си. Поливаха кротко да отмият работата от ръцете им. Усмихваха се и вечеряха. После лягаха в топлата постеля и заедно посрещаха утрото. Имаше при кой да идат и кой да ги чака. А при тях, при тях бе невъзможно. Поклати крака на скалите. Вгледа се там в ниското долу да види прозорчето и пак онези очи.

Очите на Стояна.

      – Сбогом, Стояне! Аз те обичах с душата си на скитница!

      Малко, колкото можех. Завинаги! Сполай ти! Трябва да тръгвам.

И се понесе в мрака надолу в ниското. Там през скалите.

П.С. Казват, че на мястото, където Гюла скочила – расте най-красивият и ароматен червен гюл

и момците ходят точно там, за да откъснат цвета му да закичат либето си.