„Хай, м“. Така започвам чатовете в една долнопробна социална уебмрежа. Няма да й споменавам името, щот знае ли се. Може някой ден да разкрия пред света настоящия шедьовър и да провокирам инстинкта за правосъдие на някой дебелопръст притежател на права. Трудно, но все пак.  „Хай“, защото хи (hi) ми звучи твърде банално, а й оставя очакването за приятелски, добронамерен и потенциално-обвързващ разговор. „м“, защото това е съкращение от мейл(male), демек мъжки пол.Тук също съм оригиналничил, но предвид напредналата ми загорялост реших да се примиря с посредствеността. От известно време посещавам този виртуален портал, защото имах нужда от повишаване на самочувствието. Дори прекалено голяма нужда. Все пак съм човек, който безделничи, а за подобен латентно-амбициозен, претенциозен и чевръст субект, това е валяк за егото. Не мога да крия дразнението си спрямо някои приближени хора във връзка с тяхната трудова заетост, която съвсем обективно погледнато, си е наред от гледна точка на  начин на заемане. Но от друга страна, субективна страна, нещо ми подсказва, че пилешките “пържоли пак са се вмирисали и то защото съм забравил, че ги има.” Източникът на моите подозрения е хетерогенен. От една страна по-близки хора ме навиват, защото съм податлив на манипулации, колкото и да съм наясно със съответното положение на вселената, от друга страна проблемът е чисто егоистично оцветен от съзнанието ми. Но да зарежем причината! Следствието, колега! Следствието ме съсипва! Айде ще го коментирам друг път. Сега е време за по-дребнички и може би затова, по-съществени неща.

    Влизам в този сайт и се забавлявам, подхранвайки самочувствието си! Как? Много просто! Намирам някоя мадама (гледам да е с максимум 2-3 години по-малка, макар че веднъж не се сдържах и проведох разговор с 15 годишна, която се оказа учудващо веща в сексуалната сфера на човешките отношения) и я заговарям. Целта ми не е да я свалям, а просто да я въведа в състояние, което й позволява да е по-открита. За тези, които се интересуват как става това, отговарям – подхвърлям нещо смесено между реални случки, украсени с по-несъществените белези на виц, или скеч, преразказани съобразно развоя на текущия разговор, но по начин, който е в състояние да му даде продължение и развитие. С една дума – шегички, но не банални, никой не обича клишетата (на подсъзнателно ниво дори)! И като стане по-открита (виж по-горе), я моля да ми изпрати снимка с увещанието, че и аз ще направя същото. Бях подготвил точно три снимки, на които съм излезнал добре! Абсурдно, нереално добре, защото който ми каже, че съм фотогеничен или красив, значи е глупак! След като разменим снимков материал, я питам какво мисли. И те отговаряха единодушно, че съм добре! Олеле това означаваше много за мен в тези моменти! Някой, който не ме познава, тоест нелицемер, да ми каже, че изглеждам добре! Върха! И то хубави момичета, наистина хубави! Настроението ми се оправи много бързо. Да, по едно време се чувствах некомфортно откъм съвест, защото имах усещането, че използвам момичетата за користни цели, което донякъде си е така, защото им обещавах развой на събитието, а не просто разговор. Лъжех ги с много неща – име, понякога години, населено място, занимания, размер (хаха, никога не съм го правил като се замисля!) и най-вече с нещото, което така успешно ми ремонтираше самочувствието – външният вид! Та той не бе реалният! Пробвах да се снимам сам – кошмар (някой път може би ще анализирам лицето си да видите вие!)! Снимките, в които съм сам – кошмар! А тези три, еххх тези 3!!! Колко е хубаво да си красив! Ще ме разбереш, нали? Имам предвид защо го правех. Мисля, че донякъде го и заслужавах. Тогава осъзнах колко съм смотан и нещастен. Имам всичко – приятели, дом, родители, роднини, пари, а се оплаквам и градя планини от фалшиви очаквания, подхранвани от неоправдани комплекси и се оплитам като муха в извехтяла паяжина без творец и защо? Питайте ме защо... може и себе си да попитате.

     И някъде тук, в този момент, в тази недружелюбна виртуална шахта, съвсем бледо примигна неонова светлинка. Името й беше Анастасия. Колкото повече се приближавах към нея, толкова повече се освобождавах от нещо разложено и натъпкано в ковчег. Не я помолих за снимка, нямах нужда дори. Убеден съм, че е красива (много). Трите часа минаха като три минути. Девствена е (като мен).

    Красива....

Каза ми, че трябва да става, но ми изпрати скайпа си и една тъжна физиономийка - :( . Направих си скайп още същата вечер. Някога имах, но го махнах. Потърсих я и с ужас открих, че името, което ми е дала, не съществува. Сетих се, че й бе трудно да пише, може би заради клавиатурата, щот грешките й бяха нелепи, твърде нелепи (нереални). Добавих една буква към наименованието (по пътя на логиката) и хоп, тя се появи отново! Чувството беше сякаш съм се загубил в задушната тълпа и изведнъж усещам как майка ми ме вдига на ръце и ме прегръща. Пратих и пълномощно преди 3 дена и още чакам да ме приеме…

 Сега разбирам защо е била тъжната физиономийка. Сега разбирам защо й бях изпратил последните два стиха от стихотворение, което тактуваше историята на двама влюбени.