Хайка за вълци

Още зимата не дошла – и вълците затормозиха района. Ту в туй село, ту в онуй – нощем нападат кошари и свинарници, отмъкват живинките, само кървави дири остават по още незамръзналата земя.

По едно време налетяха и на кокошарниците. Което миналата година не бяха правили.

Стреснаха се хората. Ами сега? Кучета имаха почти всички, но явно вълците им бяха взели страха. Чуе се нощем вълчи вой нейде в полето, изхвърчат стопаните – кой по бели гащи, кой по къси шорти, всичките с оръжие – пушки, ножове, вили, пистолети… Домашният пазач страхливо се свил под коша с царевицата, вратата на овчарника или кокошарника зее, вътре празно –освен бандитския подпис с алена кръв…

Само Пешо Лабавия гръмна псето си, останалите не щяха да се цапат. Ясно им беше – и полицейско куче в засада да оставят, неуловимата глутница ще се нахрани и с него…

Отчаяха се хората. Единствено Тошо Вейката беше оптимист. Викаше – имал нещо предвид. Или, казано по културен нашенски – изнавпредвид…

Обикаляше ограбените стопани, километри прецапа за седмица, девет села посети, с над сто човека разговаря.

Накрая се обади на кметовете и покани желаещите да разберат какво става в кръчмата на Пею. Щото беше кръчма на кръстопътя, удобна за всички, най-вече за Тошо, който живееше до нея и имаше доживотен абонамент за ичкията…

Насядаха кметовете и придружаващите ги, Пею – червен от бързане и радост що мющерии са дошли, разнасяше бързо всякакви поръчки. Асортиментът на заведението му беше класика от десетилетия – ракия и газирана вода. Да не си развалят стомасите клиентите с префърцунените химикали, викаше той.

Тогава Тошо стана и рече:

- Уважаеми селяни и вие кметове! Видяхте ме – обиколих района, огледах местопроизшествията, анализирах следите… И разбрах…

- Какво разбра? –ревна Киро лесничея, затоплен от печката отляво и петте ракии в стомаха.

- Разбрах какво става… Казано направо – нищо ново, нищо неизвестно, нищо различно от това наоколо…

- Кое наоколо? – предпазливо се обади Миньо, кмет на Кривокучене от името на управляващата партия.

- Ами… Вие, кметовете, ще го разберете бързо, а и нашите селски май усещат… Казах ви – анализирах следите. Демек, събрах отпечатъци от стъпките, после ходих да ги сравнявам с тия на кучетата ни…

- Бе, вярно, че нещо вдигаше лапите на моя бълхарник – кимна Мишо Дявола и махна на Пею за още стимулатор на мисленето.

Хората зашумяха.

- Ти какво – насмука ли се? Как кучетата?

Тошо вдигна ръка.

- Спокойно, и аз отначало си виках, че изкрейзвам. Но после две-три нощи дебнах из улиците…

- И? – изреваха поне петима.

- Кучетата са се организирали. Това ще ви кажа…

В кръчмата се разшумяха, та чак Пею, забравил за поръчките, размаха ръце. Демек – да го чуем, бе, серсеми…

- Обърнете внимание – каза Тошо, когато глъчката стихна – Вълците нападат в едно село, там всички кучета са налице. А в друго – убедих се, нали ви казах, че бродих по улиците – няма кучета. Те са в глутницата…

- Защо? – изрева Киро лесничея…

- Знам ли – вдигна рамене Тошо – Ама си мисля: на теб да ти хвърлят комат хляб, а да пазиш толкова мърдаща мръвка… Ще се напъваш да измисляш как да отмъкнеш, ама и да не те видят…

Селяните се умълчаха.

После Пею рече:

- Ми да ги гръмнем тия псета… Тарикати…

- Да, бе – не се съгласи Миньо – Тия ще гръмнем, а кого да сложим?

Събранието отнесе три часа и, за радост на Пею, двайсе литра ракия. Накрая се съгласиха – увеличават дажбата на кучетата и гърмят по всяко скитащо. Политика му е майката…

Другото са празни лозунги и отвлечени мечтания на печеливши от своята и чужда глупост гражданя…

Изключително интересни коментари - за умни хора - https://genekinfoblog.wordpress.com/