Още зимата не дошла – и вълците затормозиха района. Ту в туй село, ту в онуй – нощем нападат кошари и свинарници, отмъкват живинките, само кървави дири остават по още незамръзналата земя.
По едно време налетяха и на кокошарниците. Което миналата година не бяха правили.
Стреснаха се хората. Ами сега? Кучета имаха почти всички, но явно вълците им бяха взели страха. Чуе се нощем вълчи вой нейде в полето, изхвърчат стопаните – кой по бели гащи, кой по къси шорти, всичките с оръжие – пушки, ножове, вили, пистолети… Домашният пазач страхливо се свил под коша с царевицата, вратата на овчарника или кокошарника зее, вътре празно –освен бандитския подпис с алена кръв…
Само Пешо Лабавия гръмна псето си, останалите не щяха да се цапат. Ясно им беше – и полицейско куче в засада да оставят, неуловимата глутница ще се нахрани и с него…
Отчаяха се хората. Единствено Тошо Вейката беше оптимист. Викаше – имал нещо предвид. Или, казано по културен нашенски – изнавпредвид…
Обикаляше ограбените стопани, ки ...