И загърмя пак ковачницата на Бога, и захвърчаха искри, и се вдигна пушек и мъгла до небесата. А Бурян Ковача стоеше насред дима, гол до кръста, навил крачоли до коленете, препасал тъмносиня дочена престилка, мощните му мишци – напрегнати, жилите на огромните му ръце – опнати до скъсване, гърбът – превит като хребета на планината Врис и издължен като китната и плодородна долина в подножието ѝ.

  Размаха чука си Бурян, мишците му заиграха, а под вдигнатата му ръка се мярна тънко, бледорозово закърняло крилце, а после пак се прибра.

  В двора, откъм прозореца на ковачницата, се чу гълчава. Обърна огнен взор големият човек към запотеното стъкло и подвикна сърдито. Дечурлигата, накачулени отвън, се пуснаха страхливо, измушиха се от двора и се разбягаха в различни посоки. Когато се поотдалечиха, дойде им пак смелост, събраха се накуп и нещо оживено заобсъждаха.

  – Видяхте ли му крилото? – зашепна развълнувано кметският син – високо, слабо, около петнайсетина годишно момче. – И под другата мишница има същото – виждал съм го. Казах ви, че е змейски син. Всички здухачи го имат.

  – Нищо не видяхме! – сопна се рошавото пастирче Зефир, вечният опонент на Кметския Нейко. – Баща му беше човек – старият Анатол, дето се спомина лани в последната лятна буря. И Бурян е човек. Но духът му е мощен и има сила да надвива халите. Дъждовницата се запря над Орляци тогава като черен градоносен облак, спусна си искрящата люспеста опашка и цял час не я прибра. Легнали двамата – баща и син, да спят, а душите им литнали към облака и започнали там да се сражават с чудовището – да го прогонят. Не могли да надвият халата и тя убила Анатол с едно летящо парче от счупена глинена подница – в гърдите му го забила с ужасна сила и той моментално издъхнал, въпреки че Бурян бил с него. А леля Христа насложила около спящите де каквото желязо намерила в ковачницата – чукове, ръжени, шила, подкови, сърпове... Халите се боят от остри железни предмети, но тая била друга. Не се уплашила, ами се разбесняла още повече. Казват, че в селото има скрита вещица и тя ѝ помагала. Подхвърлила ѝ подницата, защото знаела, че това е единственото нещо, което може да рани смъртоносно здухача. Докато воюва насън, ако бъде ударен, по тялото му се появяват синини – като от нищото. Това е доказателство, че в момента води битка. Ако много се мята и говори несвързано, трябва да се събуди, защото иначе може да умре. Но леля Христа не успяла да освести мъжа си навреме. В гърдите му зейнала огромна дупка и кръвта му изтекла за секунди. Само Бурян се събудил, а Анатол заспал вечен сън. Вдигна се нечувана вихрушка тогава, донесе дъжд и град като кокоше яйце и унищожи цялата реколта отсам Вриса. А в Мухово – ни облаче. Муховският здухач Мишан бил по-силен от нашите и натирил халата към нас. Отсам гърми, трещи, дъжд се лее като из ведро, а при тях – слънце грее и косите на жетварите съскат из нивите като разлютени змии. Напълниха си хамбарите, а после оня муховски кръчмар хитър едно кринче зърно за кринче жълтици продаваше на орлячани.   

  – Казват също, че душата на здухача се сражава в образа на железен орел, затова е почти непобедима – намеси се другото пастирче – Ваклин.

  – Не всички здухачи стават орли – възрази Нейко. – Могат да се преобразят в най-различни летящи твари – птици, насекоми, прилепи… Или змейове! Когато не се борят, спят като обикновените хора и дори сънуват, но това не се случва често. Халите се хранят с опустошенията, които нанасят. Никога не се насищат – стават все по-алчни и по-алчни – особено през пролетта и лятото! Най-опасни са, когато решат да свият гнездо. Тогава започват да се делят – излюпват множество малки гладни халички, които постепенно нарастват, унищожавайки всичко по пътя си. И вече нищо не може да ги спре. Работата на здухача е да пресече роенето им още в началото, иначе…

  Нейко погледна за потвърждение към дребното и пъргаво чираче на ковача – Добрин, но момчето угрижено мълчеше и все извръщаше лице към небето.

  – Нещо душно взе да става – промълви то и отправи поглед към близките дървета, чиито листа от някое време бяха замрели неподвижно. После погледна към склона на Вриса, от който към селото като рехава завеса се спущаше тънка, почти незабележима мъгла. – Вятърът изчезна и иде пушилка. Не е на добро това! Напразно ви пуснах в двора, ама като не вярвате…

  Портата на ковачницата със замах се отвори и оттам излетя Бурян, яхнал дорестия си кон Мълния. Профуча край децата като вихър и скоро се изгуби от погледа им. Мощните копита на животното отекнаха надолу по калдъръма в посока – село Мухово.

  – Накъде е запрепускал? – зачудиха се децата.

  След кратки препирни и догадки, те едно по едно се разотидоха по домовете си.

  Слънцето вече клонеше към залез, когато Бурян стигна селото от другата страна на планината. Забързано мина по главната муховска улица и спря коня си на мегдана, пред вратата на селската кръчма. Завърза юздата, украсена със синци, на стобора и влезе, навеждайки глава, че беше по-висок от горния праг, който имаше почти два метра.

  В кръчмата беше задимено и шумно, но щом едрата фигура на орляковския ковач затули входа, всички разговори като по даден знак стихнаха и всички очи се обърнаха към влезлия. Бурян мълчаливо се отправи към празната маса до прозореца и настани огромното си туловище на един от резбованите дървени столове, който изскърца под тежестта му. Поръча си халба сладка медовина, но не се докосна до чашата, ами даде знак на човека зад тезгяха. Той бързо се шмугна зад завесата и след малко излезе оттам, следван от нисък, набит шишко с дълга червеникава коса и брада, облечен с бяла ленена риза, обут в кафяви шаячни панталони и над тях – кафяв елек, обшит с черни гайтани. На кръста му беше препасан широк червен пояс.

  Кръчмарят Мишан – здухачът на село Мухово, се приближи до масата на ковача, тракна там халбата си и придърпа другия стол. Лицето му изглеждаше посърнало и уморено, а светлосините му очи гледаха внимателно и тревожно.

  – Сънувал си същото като мен – започна направо Бурян.

  Мишан намръщено кимна и отпи от медовината.

  – Рискувал си много, като си дошъл тук – отвърна той. – Усещам, че ме клони към сън. Наближава буря. Необикновена буря. Но аз съм си вкъщи, а ти може да заспиш по всяко време – тук, по пътя обратно, навсякъде… Може да загинеш!

  – Мълния е добре обучен. Ще ме заведе у дома или на сигурно място, ако сме далече. Познава пътя по-добре и от мен. Служил е на баща ми и го е спасявал неведнъж. А аз дойдох да се договорим.

  – Ние сме съперници отдавна. Прехвърляме си бурите отсам и оттатък. Вашият неуспех е наша сполука и обратното. Как очакваш съглашение? Птиците се хранят с насекоми, а насекомите – с разложени птичи трупове. Може ли да има договорка между насекомо и птица?

  – Случаят е специален. Ако сънят е верен…

  – Знам, и мен това ме тревожи. В съня ми всички загинахме – халата се окучи и  планината беше опустошена. Много яд и мъст са насъбрали съществата от нейния род – все ги прокуждаме и не им позволяваме да се хранят достатъчно. Изгладнели са и няма да се спрат пред нищо. Каза ми се, че тая нощ ще е последната в живота ми.

  – И на мен! – прошепна ковачът. – И не само…

  – Здухачите ще изчезнат от света – продължи Мишан. – Ще бъде затрито семето ни и повече няма да се възроди. И тогава никой няма да може да им се противопостави.

  – На карта е заложен човешкият род – затуй дойдох. Нека загърбим различията – поне за тази нощ!

  След кратък размисъл кръчмарят блъсна настрани празната чаша и се изправи.

  – Дадено! Но само за тая нощ. Ти сега тръгвай, да не те завари сънят насред път, а аз ще уредя работата с вещицата. Трябва да я обезвредиш. Аз ще ти помогна.

  – Мен не ме мисли, кръчмарю! Майка ми даде разсънваща билка. Ще ме държи буден още известно време. Но ти? Как ще ми помогнеш ти?

  – Аз си знам как, ти не бери грижа! Нали съм повелител на насекомите, а ти си господарят на небето – орел! Няма да се справим обаче сами.  Ще се наложи да свикаме армия. В такива случаи много хора стават здухачи, дори и някои животни. Да не се чудиш, ако завариш селото си цялото заспало! А аз ще ти кажа как да разпознаеш вещицата. Първо виж дали на някоя къща има кацнала сова или врана. После…

  Кръчмарят се огледа предпазливо и зашепна в ухото на ковача. След малко стисна сърдечно ръката му, пъхайки скришом нещо в нея и го изпроводи до вратата. На връщане се олюля внезапно, стовари набитото си тяло на най-близката маса и заспа дълбок и непробуден сън. Хората в кръчмата зашумяха, засуетиха се, но почувствали и те, че главите им се замайват, пръснаха се из кръчмата, насядаха кой където свари и скоро почти всички спяха.

  Ковачът през туй време яхна коня си и запрепуска към Орляци. Свечереното небе се беше покрило с гъсти черни облаци. Те постепенно се изтегляха към планината и скоро щяха да надвиснат и над Орляци. Някакви искри сновяха из тая чернилка, проблясваха и гаснеха – изглеждаше, сякаш облакът ври и кипи. Бурян знаеше какво е това – бяха светещите мухи на кръчмаря, чиято душа ги предвождаше в битката с дъждовницата.

  Бурян пришпори коня си по пътя, който постепенно се превърна в тясна и стръмна планинска пътека. Мълния летеше из урвите, сякаш имаше крила, и повече по усет, отколкото със зрение, се ориентираше в настъпващата тъмнина. Започна едно бясно надпрепускване с бурята и скоро тежкият, мрачен и неповратлив облак остана назад.

  Странна тишина посрещна коня и човека в Орляци. Селото бе опустяло. Повечето прозорци на къщите бяха тъмни, не се чуваше кучешки лай, нито звън от чанове на прибиращи се от паша стада. Къщата на Бурян също беше тиха и тъмна. Той бутна нетърпеливо входната врата и когато влезе в малката, спретната одая, видя майка си и сестра си да спят непробудно – всяка, където я бе заварил неочаквано сънят. Майка му – на постлания с губери дървен одър, все още с ръкоделие в ръка, а Драмудана – на един стол до масата с изстиващата вечеря. Бурян зави двете с топли одеяла, пръсна около тях няколко железни шила от ковачницата и бързо излезе на улицата. Трябваше да намери вещицата. Селото не беше чак толкова мъртво, колкото му се беше сторило отначало. Тук-там се мяркаха светлини, чуваха се стъпки по калдъръма, приглушен говор. Бурян тръгна по посока на звука. Десетина човека се бяха събрали на мегдана и  си шушукаха. Ковачът се отправи към тях, но нещо изсвистя покрай ушите му, чу се плясък на криле и една сова закръжи над главата му, а после полетя към северния край на селото и кацна на покрива на една къща, чиито прозорци още светеха.

  „Заринината!“, помисли си ковачът. „Значи и тя не е заспала!“

   Зарина беше богата застаряваща вдовица. Беше билкарка и никой в селото не знаеше толкова много за отвари и илачи, колкото нея, но тя не лекуваше никого безплатно.  Към богатството от мъжа си – тежък търговец, беше прибавила и печалбите от билкарство, защото я търсеха непрекъснато и дворът ѝ винаги беше изпълнен с хора.

  Бурян се вгледа в събраните на мегдана и разпозна сред тях дребната, суха фигура на билкарката. Когато го видяха да се задава от уличката, всички се втурнаха към него и заговориха един през друг:

  – Какво става, Буряне? – излезе напред един едър, червендалест селянин, който имаше три ниви в подножието на Вриса и многоброен домашен скот. – Половината село спи, а ти ходиш насам-натам! Няма ли да заспиш и ти, та да ни овардиш от халата?

  – Тук съм вече – каза спокойно Бурян. – Донесох ви от Мухово армаган.

  Той бръкна в джоба си и извади кожената кесия, която Мишан му беше дал на изпроводяк. Отвори я и изсипа съдържанието ѝ на калдъръма. Стотици едри, черни мравки плъзнаха навсякъде, а селяните ги гледаха учудено.

  Чу се приглушен вик. С изкривено от ужас лице, Зарина беше вдигнала полите на черната си дреха и отстъпваше бавно назад, а към нея от всички страни пъплеха мравки.

  – Хе! – извика развеселено високият. – От едни мравчици ли се уплаши?

  – Уплаши се, защото е вещица – каза Бурян и тръгна към нея. – Не ти ли харесва армаганът ми, старо? Казвай къде си скрила подниците! Заради теб цялото село ще погине мърцина!

  Вещицата пак изпищя. Няколко мравки я бяха налазили и забиваха челюсти в мумифицираната ѝ плът, хапейки я до кръв. Тя пусна полите си, обърна се и хукна надолу по улицата.

  – Дръжте я! – викна Бурян. – Хванете я и я затворете в някой зимник! Оставете един да я пази. Останалите – с мен! Трябва да намерим и да унищожим подниците, заедно с връшниците – нищо глинено да не остане по къщите. Бързо! Нямаме много време.   

  Черният облак в небето над Орляци беше придобил формата на гигантско гнездо, което бавно се разпростираше към селото. От краищата му, като от тъмен захарен памук, се откъсваха парченца мъгла, които бясно се завихряха около оста си и бързо нарастваха. Халата се окучваше и котилото ѝ малко по малко изпълваше небето. 

  Бурян нареди да съберат в двора пред дома му намерените на тавана на вещицата подници и всички глинени съдове от селото. После връчи на съселяните си по една овчарска тояга и скоро от грънците не беше останало нищо – само малка купчинка червена прах по средата на двора, която надигащият се вятър скоро разпиля.

  Ковачът даде заръка на хората как да пазят заспалите и кога да ги събудят. После влезе в одаята на първия етаж, постла си един губер на пода, легна там, стиснал в ръка  най-големия чук от ковачницата, и постепенно се унесе в сън.

    В небето над Вриса битката между халата и светещите мухи продължаваше, но краят ѝ вече не беше предизвестен. Скоро един огромен орел с два чифта железни криле се изви над покривите и с победоносен вик се стрелна нагоре. Вряза се в центъра на облака, в самото му сърце, и започна да кълца с острата си човка мъглявата плът на чудовището. Но тоя път ковачът не беше сам в битката. Рамо до рамо с него се сражаваха съселяните му, майка му, сестра му и Мълния – верният кон на баща му.

  След около час време всичко беше приключило. Когато Бурян се събуди, видя майка си да промива и превързва раните на Драмудана. Самата тя беше цялата в синини, но и двете бяха живи, макар ранени и смъртно уморени.

  – Мълния? – попита със слаб глас ковачът и с мъка се изправи. 

    Христа сведе глава, а Драмудана тихо заплака. 

  – Няма го нашият Мълния вече, Буряне – каза майка му и извърна насълзените си очи. – Спаси всички ни и умря като герой от раните си. Анатол си го прибра. Те двамата са сега някъде там…

  Тя махна към небето на изток, което вече беше започнало да светлее.

  – Но пък имаме и една добра новина – черната кобила Виелица се е ожребила тая нощ, докато ние спяхме. Родила е мъжко чедо – със звезда на челото. Това е хубав знак. Като поотрасне, ще те пази в битките. Няма да останеш без помощник.

  – Не, няма – каза здухачът, тихо въздъхна и усети как странно спокойствие се разля по изнуреното му тяло.

   В отговор на двора звънко пропяха петли и последните нощни звезди се стопиха в избистрения утринен свод.  

  Разказът участва в Х Национален литературен конкурс за разказ "Атанас Липчев" 2024 с мото: "... сънуваше, че тази нощ му е последната. Че утре вече няма да го има на Божия свят" и спечели поощрителна награда.