Хана

В ПОДЗЕМНОТО ЦАРСТВО

Небето ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Хана вдигна навъсен поглед нагоре. Бе тръгнала за гъби сутринта, когато слънцето грееше на безоблачното небе. А чак сега стигна по-отдалечена и рядка гора с много манатарки, масловки и други вкусни гъби. И трябва ли да остави всичките и да тича обратно вкъщи? Не, и без това нямаше да успее да се върне, преди да завали. По-добре бе да си потърси подслон и да изчака дъждът да отмине.
Огледа се за нещо, под което да се скрие. Недалеч видя огромно дърво и се затича натам. Точно навреме, защото първите едри капки вече тупнаха на земята. Дъждът бързо се усили. Скоро листата не удържаха напора на небесната вода и Хана се притисна към ствола. Обиколи дървото, за да намери по-сухо място. Откри от другата му страна голяма хралупа, по-висока и по-широка от нея самата.
Плахо погледна вътре, но засилващият се дъжд премахна всяко колебание и тя смело се вмъкна.
Вътре кухината се разширяваше много. Хана не проумяваше как е могло такова пространство да се побере в ствола на дървото. Не бе и съвсем тъмно, имаше лека зеленикава светлина. Почувства странно доверие към това място. Огледа се и видя отдясно тесни стъпала, които водеха стръмно надолу.

Хана беше смело момиче, обичаше да скита
сама из гората, не се страхуваше от дивите жи-
вотни, а и нищо лошо за тези десет години жи-
вот не ѝ се бе случило. Любопитството ѝ бързо
преодоля страха и тя предпазливо заслиза надо-
лу. Стълбите бяха леко осветени от същата тази
зеленикава светлина и се виеха все по-надолу и
по-надолу.
Вече мислеше да се откаже и да се върне пак
нагоре, когато видя пред себе си малка дървена
врата. Слаба светлина се процеждаше покрай нея.
Наведе се, притисна ухо до вратата и се заслуша.
Оттатък се чуваше дрънчене на съдове.
– Кой ли живее зад тази вратичка – се пита
Хана и почука леко.
Отговор нямаше. Набра смелост и потропа
силно. Но отново нямаше покана. Тогава се наведе
и натисна дръжката. Вратата се отвори със силно
скърцане. Надникна вътре и видя стая-кухня с ог-
нище, рафтове с тенджери и съдове. В единия ъгъл
имаше легло със сламеник и нахвърляни одеяла, а
отсреща малък прозорец и врата. В средата на по-
мещението стара жена седеше на табуретка и бър-
каше с черпак в голям котел, висящ над жарта. Тя
не обърна внимание на Хана.
„Сигурно бабата е глуха” – помисли Хана,
прекрачи прага и затвори вратата след себе си.
Тогава бабата обърна усмихната набръчканото си
лице и каза:
– Добре дошла, момиче.
Хана почервеня от срам и изненада. Измънка
с наведена глава:

– Извинете, че нахълтвам така в къщата ви.
Почуках два пъти, но никой не отговори.
– Така е, така е. Трябва да почукаш три пъти,
за да ти отворят. Така е в Горния свят. Но тук,
в Долния, никой не ти отваря вратата. Тук сам
трябва да прекрачиш прага – или влизаш, или не
влизаш – сам решаваш. Само смели хора могат
да влизат тук и само още по-смели и решителни
напускат това царство. Такива са правилата... Но
ела, седни, Хана. Чакам те отдавна.
– Чакате ме? Но аз съвсем случайно се скрих
под това дърво от дъжда. И откъде знаете името
ми, бабо? – Хана взе друга табуретка и седна до
огнището.
– Много неща зная аз, много неща. Няма слу-
чайни работи... – измърмори бабата. Взе две купи,
напълни ги с чорбица, отчупи комат хляб и го по-
даде заедно с едната купа на момичето.

С вълчи глад то бързо изяде всичко, а бабата
едва сърбаше от своята и я гледаше усмихната.
Хана остави празната купа на ниския каменен
зид пред оджака. Хвърли поглед към прозореца и
попита:
– Много вкусно беше, благодаря бабо. Какво е
това място, къде се намирам?
– Вече ти казах, в Подземното царство.
– Никога не съм чувала за такова царство –
каза Хана учудено.
– Как да не си чувала? Чувала си! Спомни си
приказките, легендите...
– Но това са измислици, детски приказки – от-
върна Хана. Чувстваше се отдавна пораснала за
такива неща.
– Няма нищо измислено, момиченцето ми –
отвърна бабата. – Може да е малко разкрасено,
преувеличено, но всичко съществува. Само хора-
та вече не знаят къде и кога. Нали видя кухината
в дървото, видя стълбата, тук си – или всичко това
е измислица?
– Не – отговори Хана смутена. Да, всичко
това е много странно, необикновено, мислеше
си Хана. Как попадна тя, едно съвременно мо-
миче, в тази кухня, където всичко изглеждаше
като преди 100 години? Вярно, обичаше да съби-
ра гъби в гората, когато гостуваше на баби си по
време на ваканцията. Но и имаше собствена стая
в градското жилище на родителите си, телевизор,
компютър и ролкови кънки, с които обикаляше
квартала. Не, съвсем не беше нормално да е тук,
но все пак това бе така.

– Бабо – попита Хана с поглед към вратата
до прозореца, – мога ли да разгледам малко това
Подземно царство?
– Разбира се. Но трябва да знаеш, че кой-
то мине през тази врата, се обвързва с Долното
царство и може да го напусне чак след като на-
прави поне едно добро дело в него. Иначе няма да
намери отново пътя към моята колиба.
– Но аз нямам много време – позамисли се
Хана на глас. – Трябва да съм вкъщи на обяд, ина-
че баба ми много ще се тревожи. И без това доста
се отдалечих от къщи.
– За това не се тревожи – каза старицата. – В
Подземното царство времето тече по други зако-
ни. Докато тук минават дни, в Средния свят мина-
ват само минути. Няма много да закъснееш дори
цял месец да останеш тук.
Това се видя много странно на Хана. Но тя
вярваше на тази баба, без да знае защо. А много ѝ
се искаше да види какво има зад този прозорец и
тази врата. Тя стана, обърна се към бабата: – Още
веднъж благодаря! – и се запъти към вратата за
навън. А бабата викаше след нея:
– Хана, не забравяй какво ти казах за връща-
нето. И бъди така учтива към всички същества в
този свят.
„Ама аз няма да отида надалеч“ – си помисли
Хана, отвори вратата и изведнъж се озова сама в
голяма равнина, покрита със зелена, сочна трева.
А зад нея нямаше никаква къща, никаква пеще-
ра и никакво дърво. Само все същата равнина се
губеше в далечината.

Хана се поуплаши, но после тръгна решително
напред накъдето ѝ видят очите. Повървя, повър-
вя, докато забеляза голяма река, която пресичаше
равнината. А до нея две малки същества, които се
премятаха едно през друго.
Запъти се към тях. С приближаването съще-
ствата ставаха все по-големи и придобиваха стран-
на форма. Имаха змиевидно тяло с къси крака, а
отстрани крилца. Главите им бяха относително го-
леми, ъгловати с широка паст и цяла редица остри
зъбки. Сребристите люспи по телата им преливаха
във всички цветове. А крилата бяха почти прозрач-
ни и блестяха на светлината. Имаха височина на кон
и дължина на голям автобус. Бяха много красиви и
гъвкави. Извиваха телата си един край друг, полит-
ваха във въздуха и се въртяха в кръг като в прекра-
сен танц. Хана ги гледаше в захлас, докато не я забе-
лязаха. Спуснаха се един до друг пред нея в тревата.
– Здравейте – поклони се леко Хана и им се
усмихна. Намираше ги за много симпатични.
– Здравей, Хана – отговориха двамата в хор, а
единият продължи:
– Радвам се да те видя. Отдавна те чакам тук.
– Чакаш ме? Но откъде знаеш, че ще дойда, и
откъде знаеш името ми – зачуди се Хана.
– Как няма да го знам, като съм твоето живот-
но и съществувам само за теб! Казвам се Чауки, а
това е приятелката ми Мауки.
– И тя ли е моето животно?
– Не, Мауки е животното на принца.
В този момент Мауки се издигна във възду-
ха, очерта с грациозно извиване кръг в небето и

полетя през реката в далечината. Чауки и Хана я
проследиха с очи, а когато се изгуби съвсем от по-
гледа им, Чауки тъжно отпусна глава.
– Защо си отиде? – попита Хана.
– Трябва да се върне при господаря си. Всеки
ден се виждаме само за малко на обяд и така ще
бъде, докато нашите господари не заживеят заедно.
Странни тръпки полазиха по гърба на Хана.
Тя се замисли и попита с известно опасение:
– Това, че си мое животно, значи ли, че съм ти
господарка?
Дракончето се засмя:
– Не, все още не значи. Но можеш да станеш.
– И какво трябва да направя, за да стана?
– Сама трябва да разбереш – каза Чауки и бе
готов да отлети.
– Почакай, моля ти се! – извика Хана и за мал-
ко не проплака. – Не зная какво да правя тук сама.
Моля ти се, помогни ми, покажи ми Подземното
царство.
Чауки се трогна от молбата ѝ и предложи:
– Ако не те е страх, качи се на гърба ми, пред
крилата, и се дръж здраво.
Хана веднага се съгласи. Чауки легна в трева-
та, за да може момичето да се качи по лесно. След
това разтвори крилата си и се издигна във въздуха.
Не летеше по права линия, а се извиваше непре-
къснато ту встрани, ту нагоре и надолу. За Хана не
беше лесно да се задържи на гърба му. Вкопчи се
в две люспи отстрани на дългата му шия. Скоро
забрави страха си и се наслаждаваше на летежа.
Оглеждаше изменящия се пейзаж.

Видя далеч под себе си голяма къща, чийто ко-
мин пушеше.
– Чауки, кой живее там долу? – извика срещу
вятъра.
– Там живее великанът Пупок. Искаш ли да
му отидем на гости? Ще се зарадва, защото е мно-
го самотен.
– Да – съгласи се Хана. Чудеше се, какво ли
представлява великана.
Полетяха спираловидно надолу и на Хана ѝ се
зави свят, когато стъпи на земята. А къщата наис-
тина беше огромна. Дори да се протегне, нямаше
да стигне дръжката на вратата.
– Пупок! – извика Чауки. От прозореца на
къщата се показа голяма космата червена топка.
Повече подробности Хана не можа да различи,
защото главата веднага изчезна. Скоро входната
врата широко се разтвори. Излезе много широк,
набит мъж, висок колкото двама баскетболисти
един върху друг.
– Чауки, здравей – каза с боботещ глас вели-
канът. – Какво те води насам? Да не си намерил
малкия ми приятел, славея, че не знам как да жи-
вея без него.
Една огромна сълза се стече по бузата му, туп-
на на земята и образува цяла локва.
– Не, Пупок, съжалявам, не го намерих – от-
върна драконът. Отстъпваше малко назад, за да не
попадне под следващата сълза, която се канеше да
се откъсне от другата му буза. – Доведох ти Хана.
Тя много искаше да се запознае с теб.
Великанът се отпусна до тях в тревата.

– Жалко, жалко – поклати Пупок глава, – така
се надявам някой да ми го върне. Ах, ако ми пад-
не този негодник, на прах ще го стрия, на пихтия
ще го направя... Как посмя да ми открадне сла-
вея, как посмя!
Последните думи извика, размахвайки юмру-
ци към небето. Хана съжали великана и попита:
– Какво се случи със славея ти?
Пупок я погледна учуден:
– Нима не знаеш? Цялото Подземно царство
знае, че принцът ми открадна птичето. Ах, про-
клет да е навеки, завинаги!
– Недей така, Пупок, недей – загрижено каза
Чауки. – Всяко лошо пожелание ще се върне при
теб. Сам си виновен за нещастието си. Държа сла-
вейчето в клетка. Не му даде свобода да лети, да
се порадва на простора. Принцът направи добро
дело, когато му отвори клетката. А славеят сам от-
летя на свобода.
– Свобода, свобода! За какво му беше? Толкова
голяма клетка имаше, можеше да лети в нея.
Изплетена бе от най-фини златни нишки. Храних
го с най-вкусните зрънца и червейчета, които ми
донасяха малките таласъми като дан, че не мина-
вам през тяхната гора. И то пееше от щастие, пре-
красно пееше.
– Не беше от щастие – възрази дракончето, –
беше от мъка по големия свят.
– Защо ще му е мъчно за големия свят? Нали
всеки ден се разхождам там. Нищо хубаво няма,
където и да погледнеш, все мъка и малко радост.
Защо му е на славея да лети из него?

– Може би ако му беше оставил избор, славеят
щеше да остане при теб – включи се Хана в раз-
говора. – Може би ако го помолиш да се върне и
обещаеш никога вече да не го заключваш, тогава
ще ти пее с радост?
Пупок учуден погледна момичето:
– Виж, каква умница! Даа... не е лош съвет.
Но няма как да го последвам. Пребродих цяло-
то царство да го търся и не го намерих никъде.
Трябва да се е скрил горе на кристалния връх при
принца – дано се спи завинаги! – но там не мога
да стигна. Няма как да го помоля.
Великанът отново заплака. Хана много го съ-
жали и се обърна към дракончето:
– Чауки, ти можеш ли да ме заведеш там?
Чауки се задърпа:
– Далече е, ще се уморя.
– Моля ти се, Чауки, нека помогнем на великана.
– Да, моля ти се, приятелче – подкрепи я
Пупок. – Ще ви дам всичко, което поискате, за да
ми върнете славея.

– Добре – съгласи се Чауки. – Но трябва да
обещаеш никога вече да не го заключваш в клетка.
Освен това, не се знае дали ще го намерим и дали
ще пожелае да се върне при теб.
– Моля ти се, опитай, опитай – вайкаше се
Пупок, – всичко обещавам. Кажи какво ти трябва.
– Трябва хубаво да се наям с десет килограма
горски плодове. Тогава ще имам сили.
– О, сега ще уредим тази работа – радостен,
извика великанът. Свирна с два пръста и Хана
бързо запуши уши. Въпреки това почти оглуша.
Изведнъж, недалеч от нея, земята се разтвори.
От дупката изскочи малко смешно човече с голяма
шапка. Цялото беше увито с коренчета.
– Тук съм, Пупок, какво искаш този път – каза
таласъмът и огледа с любопитство момичето. – Я,
кой е дошъл! Хана!
Тук май всички знаеха името й. Хана вече
престана да се учудва.
– Искам да съберете веднага десет килограма
горски плодове.

– Толкова много?! За какво ти са?
– За дракона – отговори Пупок. – И без това не
съм ви искал червейчета, откакто славеят избяга.
Дължите ми този данък. Иначе няма вече да вни-
мавам къде стъпвам.
– Добре, добре – бързо се съгласи таласъмът.
Още веднъж хвърли закачлив поглед към Хана и
скочи отново в дупката.
Не мина много време, когато оттам се пока-
за цяла редица странни малки същества. Всяко от
тях имаше малка паница в ръце, пълна с горски
плодове. Изсипаха ги в голяма чиния, която Пупок
донесе от къщата. Чауки лакомо започна да яде.
На Хана ѝ потече слюнката от желание да си взе-
ме също, но не посмя да си поиска. Само лапна
една боровинка, която се изтърколи от чинията
към нея. Беше много вкусна и за да не гледа пове-
че, реши да обиколи къщата на Пупок. Но тя беше
толкова голяма, че накрая се затича от страх, че
Чауки няма да я изчака.
Дойде точно когато той облизваше последни-
те малини, след което се обърна на гръб и започна
да хърка силно. Хана възмутена се тръшна на зе-
мята до великана и каза:
– А аз тичах, за да не закъснея.
– Шъът... остави го да спи – пошепна тихо,
колкото можеше, Пупок. – Трябват му сили за из
път. Няма да е задълго. Драконите малко спят. Яде
ли ти се нещо? Ела в къщата.
Хана с радост се възползва от поканата.
Прекатери се през прага и се затича след велика-
на като внимаваше да се държи на достатъчно раз-

стояние от него. Не искаше да бъде случайно на-
стъпена. Столът беше толкова висок, че тя не можа
да се изкачи на него и Пупок я вдигна направо на
масата. Той извади хляб и сирене, отряза с огромен
нож филия и я разчупи. Хана си взе троха колкото
хлебче и започна да яде. Пупок ѝ отряза и малко
сирене, от което тя сама си отчупи парченца.
– Все такива гости да идват – засмя се велика-
нът. – Никакъв проблем да ги нахраниш.
По-трудно беше с пиенето. Сърбаше от края
на чаша, голяма колкото казан.
Тъкмо се нахрани, когато отвън се чу викът на
дракончето:
– Хей, ще тръгваме ли или не?
– Идвам! – извика Хана и скочи от масата на
стола. Оттам до пода се спусна внимателно и из-
тича през отворената врата навън. Зарадва се, ко-
гато излезе. Не се чувстваше много уютно в голя-
мата кухня на великана.
– Хайде, качвай се! Дълъг път ни чака.
Хана се изкатери на гърба на Чауки и махна
на Пупок за довиждане. А той викаше след тях: –
Късмет, Късмет! – И скоро въпреки големите си
размери изчезна от погледа им.
Хана притисна главата си към шията на Чауки,
обхвана я здраво с ръце и затвори очи, за да ги
предпази от силния вятър. От време на време ги
отваряше за малко. Виждаше отдолу гори и поля,
тук-там къщи, реки, езера и хълмове. Нямаше гра-
дове и заводи, каквито беше виждала от самолет,
нямаше дори пътища. Като че ли разглеждаше
детска рисунка.

Рязкото покачване на полета я накара да от-
вори очи. В далечината се виждаше нещо висо-
ко и искрящо. Когато наближиха, Хана разбра,
че това е кристалният връх. Издигаше се почти
отвесно на равнината. Склоновете му бяха раз-
сечени на много ръбове и ъгли. Отблясъкът им
бе толкова силен, че тя можеше да ги разглежда
само с премрежени очи.
Чауки много се стараеше, но когато достигна-
ха скалата, бяха още далеч под върха. Той започна
да се издига в спираловиден полет все по-нагоре
и по-нагоре. Остана съвсем малко, когато дракон-
чето изведнъж изстена и загуби височина. Успя да
кацне малко под върха на един скален издатък.
– Таласъмът излъга – каза той, дишайки теж-
ко. – Не бяха точно десет килограма плодове.
Липсваше съвсем малко, колкото една ягода.
Хана виновно сведе глава. Тихо призна:
– Една боровинка падна от чинията и аз я из-
ядох.
Чауки я погледна строго и рече:
– Защо не каза? Щяха да донесат още. А сега
какво ще правим? Мога да достигна върха, но не с
теб на гърба си.
Хана много съжаляваше, но това сега не ѝ по-
магаше. Тя погледна скалата нагоре. Оставаха може
би седем-осем метра, не повече. Тук горе скалата
бе поразсечена от малки отломки и може би щеше
да успее да се изкатери до върха. С воля си наложи
да не гледа надолу в бездната. Каза на дракончето:
– Ти полети нагоре и виж дали ще намериш
въже или нещо друго, за което мога да се хвана.

– Такива неща горе няма, но мога да ти подам
опашката си. Само че тя не е достатъчно дълга.
Първите метри трябва да изкачиш сама. Мисля, че
това е много рисковано. По-добре да се спуснем
долу и да почакаме, докато възстановя силите си.
Тогава мога да опитам пак.
– И кога ще е това? – попита Хана разтревоже-
на. Никак не ѝ се искаше сега да се отказва.
– След два-три месеца.
Перспективата да чака толкова дълго не ѝ се
нравеше. Помисли за дома, за баба си. Тя щеше да
се тревожи много, ако Хана закъснее. Уверението,
че тук един ден е колкото една минута в Средния
свят, не я успокои. Бързо изчисли, че три месеца
бяха час и половина – прекалено много. Освен
това искаше да поговори със славея и да помогне
на великана. Затова реши:
– Ще опитам.
Изправи се от гърба му и се захвана за един
остър скален ръб. Той се вряза в ръката й, но въ-
преки болката се издърпа нагоре, докато стъпи на
малка издатина.
Чауки я погледна с възхита и отлетя в широк
кръг нагоре, за да не ѝ пречи. Кацна на гладкия
ръб. Там намери голям камък, за който да се дър-
жи, и спусна опашката си колкото може по-надо-
лу. Все пак останаха още три метра, които Хана
сама трябваше да преодолее.
Съсредоточена в скалата Хана помисли:
„Какъв късмет, че учителят ми по физическо е
състезател катерач”. Имаха изкуствена стена във
физкултурния салон с дебел матрак под нея. Беше

им обяснил основните правила на катеренето и те
редовно тренираха.
Острите ръбове нямаха нищо общо с дупките
в тази стена, но знанията ѝ помагаха. Тя си пред-
стави, че малко под нея не е бездната, а именно
матракът. Така се изкачи, докато стигна края на
опашката на змея. Вкопчи се в нея и –хоп –Чауки
я издърпа нагоре.
Все още здраво вкопчена в опашката на Чауки,
Хана си пое дъх. После седна и се огледа. Върхът
беше равен. Малко по-нататък се простираше широ-
ка тревна ивица. Зад нея се издигаше красив крис-
тален палат. Високи арки обрамчваха голям портал.
Вратите изглеждаха като направени от лед. Отстрани
на двореца имаше дървета и храсти, откъдето се чу-
ваше прекрасна песен – песен на славей.
Като омагьосана, Хана стана и се запъти на-
там.
Проследи песента и видя славея на най-до-
лния клон на първото дърво до портала. Очакваше
птичката да я разбере като всички същества в този
свят и тъкмо се канеше да я заговори, когато тя из-
летя и кацна на следващото дърво. Хана я послед-
ва. Играта продължи и най-накрая Хана обиколи
целия дворец, без да има възможност да поговори
със славея. Чувстваше се измамена и седна отма-
ляла на широките стълби пред входа.
На тревата Чауки вече не беше сам. Играеше
с Мауки. Хана с интерес гледаше тяхната игра, но
скоро се почувства страшно уморена. Стана и пог-
ледна към вратата. Дали ще може да влезе и да
намери нещо за ядене и къде да полегне?

Не искаше да прекъсне играта на двамата при-
ятели, обърна се и почука на вратата. Никой не от-
говори. Тогава се сети какво ѝ бе казала бабата от
колибата за почукването. Или трябва три пъти да
почука, или просто да влезе.
Зачуди се кой вариант да избере. Тъй като ня-
маше жива душа наоколо, тя просто леко побутна
вратата. И двете порти се отвориха широко. Пред
нея се откри обширен коридор, постлан в среда-
та с красива пътека. Хана направи няколко стъпки
навътре. Огледа се плахо настрани. Имаше широ-
ко отворени врати за странични зали, коя от коя
по-красива. Дворецът беше пуст. Тя продължи
напред по килима и само възкликваше от време
на време от красота, която виждаше. Най-накрая
стигна голяма тронна зала. Пътеката я водеше
право към подножието на трона. На него седеше,
облегнат настрани, момче и спеше.
Сърцето на Хана
подскочи и заби лудо.
Когато видя, че не я за-
белязват, внимателно
се приближи и разгледа
момчето.
Тъмната му дъл-
га коса се спускаше по
бяло, чисто лице с пре-
красни черти. Беше об-
лечено в богато украсе-
на дреха от странна ма-
терия. Ръцете му с дъл-
ги, фини пръсти лежаха

на ръкохватките. На лявата ръка имаше пръстен с
красив син камък. Когато Хана внимателно го пипна
пръстенът се изхлузи и падна в ръката й. Напразно
се опитваше да го върне на пръста му – все падаше
отново. Хана го сложи на своя пръст и го разгледа
срещу светлината. Любуваше се на отблясъците на
камъка. Когато реши да го свали, пръстенът заседна
здраво. Първо се изплаши, но после повдигна раме-
не и си каза:
– Щом иска да остане при мен, нека остане.
Момчето през цялото това време не помръд-
на, само дишаше бавно и равномерно. Хана го
хвана за ръката и първо леко, а след това силно
го раздруса. Нямаше никаква реакция и тя много
съжали, че не може да го събуди. Не ѝ се искаше
да го остави така, но гладът и умората се оба-
диха. Беше видяла в страничните стаи маса, от-
рупана с храна, стая с легло и баня. Най-напред
отиде до банята. Хана цялата бе изподраскана,
по ръцете ѝ имаше кръв, дрехите ѝ висяха на нея
като парцали.
В банята я очакваше топла вана, напълнена
като че ли току що от невидима ръка, и голяма
мека хавлия. Тя с удоволствие захвърли дрехите
си и влезе да се изкъпе. После, докато се бърше-
ше с хавлията, помисли с погнуса за мръсните си
дрехи. Нима трябва пак да ги облече? Тогава забе-
ляза, че по вълшебен начин те се бяха превърна-
ли в чисти и здрави. „Тук се живее“ – зарадва се
тя. Изтича в залата с обсипаната с отбрани ястия
маса. Похапна си здраво, отиде до леглото и така
и не разбра кога заспа.

Песента на
славея я събуди.
Объркана, поглед-
на птичето, което
беше кацнало на
ръба на леглото и
проговори:
– Здравей Хана,
наспа ли се добре?
– Да – отвърна Хана, събирайки спомените си
за изминалия ден. – Ти ли си славейчето на вели-
кана?
– Не – каза то, – аз съм само на себе си. А ве-
ликанът ме държеше в клетка, докато принцът не
ме освободи.
Хана се сети за момчето в тронната зала и по-
пита:
– Момчето на трона ли е принцът?
– Да – отговори тъжно славеят. – Злата магьос-
ница, майката на великана, го омагьоса, след като
сина ѝ я помоли за това. Ах, че е лош този великан!
– Великанът не е лош – отвърна замислено
Хана, – просто много те обича и е малко глупав.
Някой трябва да го учи на добрина. Тук съм, за да
ти предам горещата му молба да се върнеш при
него. Обеща тържествено, че никога вече няма да
те заключа в кафез.
Славеят засвирука. Полетя малко насам-натам
и отново кацна в краката на Хана.
– Не му вярвам, не му вярвам. Как можа така
жестоко да се отнесе с принца? Не, не мога да го
оставя тук сам.

– Няма да е сам, Мауки и Чауки ще бъдат с
него. А ако научиш великана на доброта, може
би ще помоли магьосницата да освободи прин-
ца от магията.
– Ох, мислиш ли, че ще има полза? Наистина
ли ще мога да помогна на принца? Толкова съм
малък, невзрачен – отвърна славеят, пърхайки с
крилца.
– Ти пееш най-прекрасно от всички птици –
убеждаваше го Хана. – Само като чуе някой песни-
те ти, сърцето му се отваря.
– Но защо тогава не се отвори сърцето на ве-
ликана досега? – упорстваше славеят.
– Защото си му пял само тъжни песни. Те като
обръчи са стягали слабото му сърце. Ако запееш
радостни песни, тогава сърцето му ще подскочи
от радост и всички обръчи ще се скъсат. Не само
ще прости на принца, но и ще му бъде благодарен.
Тогава го помоли да го освободи.
Хана сама се учуди на мъдрите си приказки.
Откъде ѝ хрумна това? Дали не беше свързано с
пръстена на принца? Тя го разгледа на ръката си.
– Наистина ли смяташ така? – попита, подска-
чайки развълнувано, славеят. – Тогава ще полетя
при великана и ще му попея.
И без да се бави нито минута повече, излетя от
прозореца към далечината.
Хана усмихнато погледна след него, а когато го
изгуби от погледа си, стана и намери в съседната
стая отново покрита със закуски маса. След като се
нахрани, се сети за дракончетата. Сигурно вече се
чудеха къде ли се е дянала толкова време. Изтича

навън и ги видя един до друг спящи в тревата.
Тогава се обърна и отиде отново до тронната зала.
Искаше да се прости с принца. Гледаше го дълго
и все по-тъжно. Не можеше да му върне пръстена,
но реши да му остави нещо свое. Свали от шията
си сребърна верижка с малко сърчице, подарена от
баба й. Наниза го на главата на принца. Той продъл-
жаваше да спи, а на Хана не ѝ се искаше да напусне
тази зала. Тогава отвън чу гласа на Чауки:
– Хана, къде се бавиш? Ако не дойдеш ведна-
га, ще излетя сам до реката. Нямам право да стоя
повече тук.
Хана погледна още веднъж с въздишка лицето
на принца, обърна се решително, изтича навън и
се качи на гърба на Чауки. Хвърли последен по-
глед към прекрасния дворец. Драконът се стрелна
с голяма скорост надолу. Хана отново трябваше да
мисли само за едно – как да се държи по-здраво, за
да не падне. Скоро забеляза в далечината реката.
Чауки се прости с Хана и излетя към великана
да види дали славеят вече е пристигнал при него.
А момичето се обърна и се отдалечи от реката.
Надяваше се да намери колибата на старицата.
Повървя, повървя и вече започна да се тре-
вожи: може би това, което направи, не беше
достатъчно, за да намери входа към Средния
свят. Умори се, въпреки че беше все така светло.
Нямаше слънце, което можеше да залезе на този
небосвод. Изведнъж мярна в далечината къщич-
ка. Ускори крачки и скоро стоеше пред вратата.
Отново се зачуди дали да почука. Реши просто да

влезе. Бабата се обърна усмихната към нея и Хана
облекчено въздъхна.
– Влизай, влизай – подкани я старицата. – В
Подземното царство не се чука на вратата. Това
се прави само в Средното и Небесното царство.
Почукаш ли, никой няма да ти отвори. Искаш ли
да влезеш, влизай. Не искаш ли, стой си навън.
Такива са правилата. А сега ела да хапнеш. Дълъг
път си извървяла.
Хана се свлече на столчето и с благодарност
пое купата с чорбата. След като уталожи малко
глада си, попита:
– Бабо, защо в замъка на кристалната скала не
видях никого, а все пак някой всичко приготвяше?
– Това е така, защото ти почука само веднъж.
А там е трябвало да почукаш три пъти и всички
щяха да те приветстват. Така е на кристалния връх,
защото той не принадлежи само на Подземното
царство, а и на Небесното царство. Принцът е от-
там и всичките му приятели също. Когато слизат
в Долното царство, те използват специална врата
между двата свята. Тази врата се намира в замъка.
Сега, когато принцът е омагьосан, винаги се на-
мира някой от приятелите му край него.
– Дано не ме смятат за крадла – каза обезпоко-
ена Хана. Показа пръстена на ръката си. – Падна
от ръката на принца, но не можах да го върна. Не
мога да го сваля.
– Не се тревожи. Това не е просто украшение.
То ще ти дарява здраве и приятни сънища. Щом не
иска да слезе от пръста ти, значи там му е мястото
– засмя се старицата.

– А принцът ще бъде ли освободен от магия-
та?
– О, това вече не знам. Но ти даде прекрасен
съвет на славея. Да се надяваме, че това ще му по-
могне.
Хана почервеня от похвалата и сведе глава.
След като изяде чорбата, почувства нови сили и
се изправи.
– Бабо, много ти благодаря за помощта.
Надявам се да се видим отново. Но сега трябва
да побързам за вкъщи. Сигурно вече мина много
време и баба ми се тревожи.
– Тръгвай, дете. Когато ти потрябвам, все ще
ме намериш.
И посочи вътрешната врата. Хана натисна
дръжката, но вратата не поддаде. Тогава се сети,
почука веднъж и вратата сама се отвори. Обърна
се на прага и помаха с ръка на старата жена, на-
веде се и вече се намираше на тъмното стълбище,
което водеше нагоре. Постепенно свикна с леко
зеленикавата светлина и не след дълго излезе от
хралупата на дървото.
Отвън падаха последните капки дъжд. Хана
взе кошницата с гъбите и се затича към къщи.

В НЕБЕСНИЯ СВЯТ

Беше изминало точно една година. Хана от-
ново посети баба си и всеки ден излизаше в гора-
та. Надяваше се да намери онова дърво и да по-
сети Подземното царство. Но това никак не ѝ се
удаваше. Обикаляше с часове наоколо, събираше
много гъби, но дървото, под което се бе скрила
преди от дъжда, не можа да намери.
И с всеки изминал ден ставаше все по-тъжна
и по-тъжна. Защото не беше забравила бабата в
колибката, Чауки и Мауки, великана и славея, а
най-вече принца. Много пъти през деня гледаше
пръстена му и мислеше за него.
Сега отново се разхождаше в гората. Тъжно
си мислеше за всички приказки и митове, които
беше чела междувременно за Долния, Средния и
Горния свят. От тях научи, че „Дървото на Света“
може да се появи навсякъде, ако го търсиш с цяло-
то си сърце. Но дълбоко в себе си бе убедена, че тя
трябва да го търси именно тук.
Спря в средата на малка горска поляна и за-
гледа като онемяла високото дърво пред нея. Би
могла да се закълне, че през последните дни мно-
го пъти бе идвала тук и тогава това дърво го ня-
маше. Бързо го заобиколи. Пъхна се, без да ми-
сли, в хралупата му. Въпреки че бе пораснала,
изтича без проблеми по стълбите надолу. Когато

стигна малката вратичка, си пое дъх и решително
натисна дръжката.
– Влизай, влизай – извика бабата отвътре.
След като Хана се провря през вратата, старицата
плесна с ръце:
– Колко си пораснала, каква красавица си ста-
нала!
Бабата не се беше променила въпреки вековете,
които тук междувременно би трябвало да са мина-
ли.
– Бабо – извика Хана радостно, – дълго търсих
това дърво, чак сега го намерих!
– Така е трябвало, момиченцето ми.
– Но какво стана през това време с принца?
Сънувах, че вече не е в двореца на кристалния
връх – попита Хана, леко заруменяла.
– Да. Славеят хубаво попя на великана, той
помоли майка си да развали магията и принцът се
върна в Небесното царство. Тъй като там време-
то тече много бавно, той дори не разбра, че е бил
омагьосан. Само си потърси пръстена.
Хана погледна пръстена на ръката си.
– Как мога да му го върна? – попита тя при-
теснена.
– И това ще стане – успокои я бабата.
– А какво стана с Чауки и Мауки?
– Чауки е много тъжен, защото принцът взе
Мауки със себе си в Небесното царство.
– Той не може ли също да отиде там? – осве-
доми се Хана.
– Може, но само ако господарят му отиде
в Горния свят. Дотогава трябва да го почака в

Долния, а тук времето минава много бавно. Или
много бързо, зависи как го погледнеш. Защото
една минута в Горния свят е един ден в Средното
царство, а една минута в Средното царство се рав-
нява на един ден в Долното.
Хана извади мобилния си телефон от джоба
на панталона си. Беше го получила като подарък
от баща си и оттогава го носеше винаги със себе
си. Побърза да изчисли каква разлика във времето
правеше това и главата ѝ се замая. Защото един
час на Земята имаше 60 минути и един ден се със-
тоеше от 24 часа. 60 по 24 е равно на 1440. Толкова
дни минаваха в Подземното царство за един земен
ден. А това – делено на 356 – правеше повече от
четири години! И тогава един ден в Небесния свят
се равнява в Долния свят на...
– О, не мога да го изчисля!
Бабата се засмя на усилието на Хана.
– Прибери това чудо. Няма смисъл да пресмя-
таш времето. Тук няма дни и нощи, няма раждане и
смърт. Ние сме тук такива като преди хиляди земни
години. Просто времето няма значение. Същото е и
в Небесния свят. Когато преминаваш от един свят в
друг, ти все едно винаги почваш оттам, откъдето си
спрял. Само на Земята не е така. Там всичко се про-
меня в зависимост от времето. Лесно е да посеща-
ваш Подземното царство. Можеш да поживееш тук
доста дълго, преди да станат промени на Земята.
Но виж, с Небесното царство не е така. Много хора
са посетили Долния свят, а много малко Горния.
– А как тогава ще видя принца? Или тук да го
почакам?

– По-добре недей – засмя се бабата, – могат
да минат хиляди години, преди да реши пак да се
отбие. Трябва да отидеш в Небесния свят.
– Но един ден там се равнява на повече от че-
тири земни години! Как да обясня на родителите
си, че ще отсъствам толкова дълго – недоумяваше
Хана.
– Намери за какво да се притесняваш – измър-
мори бабата недоволна под носа. – А въобще не
попита как да стигнеш до Небесното царство. Да
не мислиш, че всеки може да тръгне на този път?!
– Не трябва ли да се кача по дървото нагоре? –
попита Хана учудена. Във всички приказки и ми-
тове, които беше прочела, героите правеха точно
така.
– Ами, тръгвай тогава и виж докъде ще стиг-
неш!
Но когато бабата видя сълзите в очите на мо-
мичето, се смили. Седна по-близо до нея и каза
топло:
– Небесното царство се отваря само за този,
който притежава нещо оттам. Или го носиш още
с раждането си в долните светове, или го полу-
чава като дар за някаква заслуга към Небесното
царство. Така стана с теб – ти притежаваш пръс-
тена на принца.
Тя взе ръката на Хана в своята и огледа пръс-
тена.
– Но това не е достатъчно. Влизайки в Горния
свят, ти ще се загубиш. Най-много, ако имаш къс-
мет, можеш да се върнеш. Междувременно на
Земята ще са минали много години, всичко ще

ти бъде чуждо. Освен това – за да се справиш в
Небесния свят, ти трябва помощник.
– Как мога да си намеря помощник? – попита
нетърпеливо Хана.
– Всеки има своя личен помощник. Ти вече си
го намерила.
– Как така! – извика Хана учудено.
– Дракончето – това е твоето животно. Трябвало
е първо да го намериш в Долното царство, да го
възседнеш и така да станеш негов господар. Това
го свърши вече. Сега, когато стигнеш Горното
царство, трябва да го повикаш.
– То ли ще ме отведе при принца?
– Ще те отведе, ще те отведе. Но то само
това може. А за да се върнеш, трябва ти водач от
Небесното царство. Намериш ли такъв, ще те върне
към твоето време на Земята. Само той може това.
Хана скочи на крака:
– Благодаря ти, бабо, благодаря! Веднага ще
тръгна!
Бабата се засмя на нетърпението ѝ и извика
след нея:
– Почакай! Още не съм ти казала всичко...
Но Хана вече беше навън. Тичаше по полето
към реката. В далечината забеляза Чауки. Лежеше
край брега и изглеждаше много тъжен, но когато я
видя, размаха зарадван крилата. Издигна се и на-
прави малък кръг около нея.
– Хана, Хана, как се радвам да те видя отново!
– И аз се радвам. Трябва да ме качиш на
Кристалния връх, за да върна пръстена на прин-

ца – Хана си бе спомнила, че можеше да стигне
Горния свят и по друг път.
Чауки поклати леко глава:
– Знаеш, че не е толкова лесно. Първо трябва
да се наям с горски плодове. А таласъмите правят
тази услуга само на великана, за да не мине през
земите им.
– Тогава да отидем при него и да го помолим
– отвърна Хана. – И без това искам да видя как е,
след като славеят се върна при него.
– Добре е. Качи се!
Хана се изкатери този път по-лесно на гърба
му. Все пак беше пораснала. Чауки полетя в зигза-
гообразния си стил и скоро кацнаха пред къщата
на великана. Момичето се огледа. Всичко изгле-
ждаше като преди година, само песента на славея
звучеше наоколо. Скоро го забеляза в храстите.
– Здравей, славейче, радвам се да те видя тук.
– Здравей, Хана. Ти беше права, изпях хубави
песни и всичко се оправи – отвърна славеят.
– Ех, не всичко... – измърмори Хана. Погледна
тъжно към ръката си, където синият камък сияе-
ше на пръста й.
– Ох, кой ми идва на гости! – се чу тропане от
къщата. Пупок се промъкна през вратата. Като че
ли бе станал още по-широк. – Искам да ти благо-
даря, без теб славеят нямаше да се върне при мен.
Ти си велика като обитателите на Горния свят!
Хана се изчерви от неудобство. Чак пък тол-
кова велико нещо не бе направила. Бързо отвърна:
– Благодаря за похвалата. Но дойдох с Чауки
да те помоля за нещо. Трябва да се кача пак на

Кристалния връх. Можеш ли да осигуриш 10 кг
ягоди за дракончето?
– Разбира се – отговори Пупок и свирна толко-
ва силно, че Хана трябваше да си запуши ушите,
за да не оглушее.
Скоро се отвори земята и от нея изскочи ста-
рият таласъм. След него млади таласъмчета носе-
ха 11 чинии с малини, ягоди, боровинки и къпини.
Хана учудено попита:
– Откъде знаехте какво ни трябва? И защо 11
чинии, Чауки има нужда само от 10.
Старият таласъм се усмихна:
– Едната е за теб. Не си струва да рискуваш жи-
вота си заради една боровинка. А иначе – ние всич-
ко знаем. Под земята всички разговори се чуват.
„Ой – помисли си Хана, – тук никакви тайни
ли няма? Добре, че родителите ми не са таласъми.
Иначе как бих скрила какво си приказвам с прия-
телката ми Яна?“
Плодовете бързо изчезнаха в търбуха на дра-
кончето и в корема на Хана. Чауки легна както
миналия път за кратка обедна дрямка. През това
време Хана си приказваше с Пупок. Попита го как
е освободил принца. Той оживено ѝ разказа всич-
ко, размахвайки ръце наоколо. Хана трябваше да
внимава да не я уцели случайно.
Щом се събуди Чауки, Хана се качи на гър-
ба му и те полетяха стремително към върха. Този
път тя не разглеждаше красивия пейзаж под
тях. Взираше се нагоре с надежда скоро да види
Кристалния палат. Но върхът на скалата бе забу-
лен в облаци.Най-накрая стигнаха горе. Чауки се

отпусна уморен в тревата пред двореца, а Хана
приближи развълнувано портала. Щеше ли да
види скоро отново принца? А той как ли ще реа-
гира на посещението й? Ще я обвини ли в кражба
заради пръстена?
Спря се със силно биещо сърце пред вратата.
Вече се канеше да я отвори, когато изведнъж си
спомни.
– Стоп! – каза на себе си, – какво бе спомена-
ла старицата? Тук някъде имало врата към Горния

свят. А там ще попадна само ако почукам три
пъти. Я да почна с тази!
Хана почука три пъти и почака. Но нищо не се
случи. Разочарована, отвори сама портата. Вътре
всичко беше както миналия път. Великолепно
обзаведени коридори и стаи, но нито една жива
душа. Хана изтича до тронната зала.
Когато видя празния стол, сълзи потекоха от
очите й. Чак сега разбра, че връщането на пръстена
въобще не я вълнуваше. Желаеше да види отново
принца, желаеше го от все сърце. И се бе надява-
ла, че и той ще поиска това и ще я чака именно
тук. Каква глупачка е! Та той дори не я бе видял,
нали спеше! Как тогава ще поиска да я види отно-
во? Хана седна на килима пред трона и си поплака.
Скоро обаче решително изтри сълзите:
– Ама че съм ревла! – упрекна се тя. – По-добре
да потърся пътя към Горното царство, вместо да
седя тук и да плача.
Стана и се огледа:
– Врата ми трябва, врата!
Затича се. В двореца имаше много стаи и тол-
кова много врати. Хана потропа на всички поред
по три пъти, но нищо не се случи. Вече я боляха
пръстите и съвсем се бе отчаяла, когато попадна
в края на дълъг коридор на тясна, желязна врата.
– Сигурно води към кулата – помисли си Хана и
почука. Със силно скърцане вратата сама се отвори.
Пред нея се изви стълба нагоре. Без да се за-
мисли, Хана започна да се изкачва. След първия
завой изведнъж се появи мъгла. Постепенно, с
всеки нов завой мъглата все повече се сгъстяваше.

Скоро не можеше да различи дори следващото
стъпало.
– Няма да спра – вдъхна си Хана сама кураж,
макар че страхът я обхващаше заедно с мъглата.
Вкопчваше пръстите на едната си ръка в парапета,
плъзгаше я бавно напред и вдигаше крак на пред-
полагаемата височина на следващото стъпало.
Във всеки миг очакваше да стъпи в празно прос-
транство и да падне в бездна. Трябваше ѝ цялата
смелост, която можа да събере, за да продължи.
Колко време беше минало, Хана не знаеше, но
изведнъж стълбата свърши. Стоеше на равна по-
върхност. Мъглата бе все така гъста и непроглед-
на. Още се държеше с една ръка за края на пара-
пета и не смееше да го пусне. Къде бе попаднала?
Какво да прави сега?
– Ало, има ли някой тук? – повика тя в пълна-
та тишина, която я обграждаше.
Изведнъж забеляза някакво движение встра-
ни. Обърна се рязко и изпусна парапета.
– Хей, има ли някой там? – извика тя повторно.
Но никой не се обаждаше. Шареше с ръце на-
около, без да намери отново парапета. Страхът я
връхлетя така силно, че изкрещя през сълзи:
– Някой може ли да ми помогне?
Тогава из мъглата се появи неясна тъмна сян-
ка. Хана веднага би побягнала, ако имаше накъде.
А и тази фигура беше единствената ѝ надежда да
разбере какво да прави по-нататък.
– Стига си викала – скара ѝ се строг дълбок
глас. – По-добре да беше слушала какво ти каза
старицата.

Хана сведе глава. Изведнъж си спомни думите
на старата жена.
– Чауки, трябваше да повикам Чауки.
Само като каза това и люспестото тяло на дра-
кончето се отърка в нея. Хана радостно прегърна
шията му. Качи се на гърба му и се огледа за сян-
ката. Тя бе изчезнала.
– Кой беше това, Чауки?
– Това е Пазителят на Небесното царство. Ако
не носеше пръстена на принца, той щеше да те из-
гони оттук. Помогна ти, защото извика три пъти
името му.
– Какво име? Аз не му знам името и не го по-
виках.
Чауки размаха криле и леко започна да се из-
дига.
– Повика го. Името му е „Някой“.
– Странно име – измърмори Хана, но нямаше
време повече да мисли за това. Чауки я беше из-
дигнал над мъглата. Под нея се ширеше огряна от
огромно слънце бяла облачна повърхност. А в да-
лечината искреше град, построен като че ли само
от злато и скъпоценни камъни.
Когато наближиха, Хана видя улици и гради-
ни, потънали в зеленина. В средата на този град се
издигаше прекрасен дворец, десет пъти по-висок
и десет пъти по-красив от двореца на Кристалния
връх. Дракончето се отправи натам и кацна на ши-
роката поляна пред него. Хана тъкмо успя да слезе
от гърба му, когато се чу свистене. Мауки долетя и
двамата дракони се издигнаха във въздуха, кръжа-
ха във прекрасен танц и се скриха зад огромната

сграда. Хана ги проследи с поглед. Радваше се на
тяхното щастие.
Огледа се.
Вълшебно красив парк, навсякъде цветя и
цъфтящи дървета. Беше попаднала в по-красива
приказка, отколкото би могла да си представи ня-
кога. Пред двореца имаше каскада от водни басей-
ни с фонтани. В единия от тях се веселеше група
младежи и девойки с шарени топки. Носеха лъс-
каво, многоцветно облекло, което не се мокреше
от водата. Хана бавно се приближи. Всички бяха
много красиви, но сред тях не намери принца.
Седна на ръба на басейна и започна да ги на-
блюдава. Никой не ѝ обърна внимание. Накрая на-
бра смелост и ги попита:
– Извинете, знае ли някой къде мога да наме-
ря принца?
Младежите продължаваха да си играят. Като че
ли въобще не я бяха чули. Хана повтори по-силно:
– Извинете, може ли някой да ми каже, къде е
принцът?
Отново никаква реакция. Хана почти се оби-
ди. Извика, колкото ѝ глас държи:
– Хей, някой чува ли ме?!
Дори не се обърнаха към нея. Какво става тук?...
Омагьосано ли е това място? Готова бе да заплаче,
когато чу строгия дълбок глас зад гърба си:
– Те не могат да те видят и чуят.
Хана бързо се обърна и за малко сърцето ѝ
да спре. Пред нея стоеше онази сянка от мъгла-
та – Пазителят. Сега вече виждаше добре сивото
наметало, с което се бе завил. Не можа обаче да

различи чертите на лицето му под голямата качул-
ка. Зяпаше в него и ѝ трябваше време, докато се
опомни и преодолее страха си.
– Защо не могат да ме видят и чуят?
– Защото са Небесни жители. Ако искаш да
общуваш с тях, трябва да станеш като тях.
– Но как мога да стана Небесен жител? – недо-
умяваше Хана. – Аз съм човек от Земята.
– Това не пречи да се превърнеш в Небесен
жител. Всичко зависи от мислите и делата ти. Ако
те са достатъчно чисти, ти ще светиш в небесна
светлина и от устата ти ще се леят небесни звуци.
Странната реч обърка Хана. Сега той говоре-
ше тихо и меко и тя вече не се страхуваше от него.
Попита:
– И как мога да стана Небесен жител?
– Помни това, което ти казвам. И не хуквай
нанякъде, без да научиш нещата докрай. Ако беше
останала да слушаш старицата в колибката, няма-
ше да дойдеш напразно дотук.
– Напразно?! – извика Хана. – Но аз трябва да
върна пръстена!
– Нищо не трябва да връщаш. Както виждаш,
пръстенът не иска да напусне ръката ти. Не – ти
дойде да видиш принца. Е, потърси го, виж го. Но
помни – той няма да те види, нито да те чуе.
След тези думи странният човек отново из-
чезна. Хана тръгна към двореца. Портата беше
широко отворена. Тя влезе и мина през висок ко-
ридор, толкова прекрасен, че не знаеше къде да
гледа най-напред. Лека музика озвучаваше нався-
къде и Хана вървеше като насън. Стигна голяма

зала. В средата ѝ имаше огромен, кръгъл и стра-
нен килим, а край него седяха десетина младежи.
Единият от тях бе принцът.
Развълнувана, Хана се спря и се загледа в него.
Изглеждаше още по-красив, отколкото го помне-
ше. Но лицето му бе замислено, като и лицата на
другите момчета и момичета. Всички бяха спрели
погледа си на една от шарките в центъра на стран-
ния килим. Хана се приближи внимателно. Откри,
че това, което мислеше за килим, бе нещо като
макет на земната повърхност. Виждаше се малък
градец заедно с хората в него, няколко села, гора,
шосета с движещи се коли, езера. А шарката, коя-
то така замислено гледаха, се оказа горска поляна
с голямо дърво в средата.
Хана се наведе над тях, за да види по-добре. И
изведнъж разбра: те разглеждаха карта от околно-
стите на селото на баба й. А дървото в средата на
поляната беше нейното дърво, онова, по което тя
бе слязла в Долния свят.
И още нещо забеляза. До дървото стояха ня-
колко мъже и говореха. А до тях на земята лежаха
дърворезачка и топори.
Изведнъж разбра, какво се канят да направят
мъжете.
– Не! – извика Хана изплашена.
Очакваше всички да се обърнат към нея, но
никой не повдигна глава. Принцът каза:
– Трябва да ги спрем.
– Да опитаме с буря – едно от момчетата раз-
маха леко ръка над килима. Веднага върховете на
дърветата се раздвижиха, мъжете се скриха под

дървото, а на далечното шосе падна друго дърво.
Хана гледаше със захлас ставащото, все едно че
гледаше мултфилм. Но бурята не трая дълго и мъ-
жете отново се канеха да посегнат на дървото.
– Няма да стане – обади се момиче, – тряб-
ва ни помощта на човек от Средното царство.
Забелязахме твърдо късно какво става там.
– Ще се наруши равновесието между три-
те свята, ако отсекат дървото – каза принцът.
– Откъсне ли се Средното царство от Горното и
Долното, бедите ще бъдат безброй. Ще трябва да
преместим другаде центъра на света.
– А това означава преместване на земната ос –
потвърди друго момче, – което ще доведе до...
– Бури, наводнения, земетресения, вулканич-
ни изригвания... – измърмори едно от момичетата.
– Вижте, вижте! – извикаха всички.
Хана също извика. Дървосекачите бяха отря-
зали огромното дърво. Целият килим се огъна, къ-
щите в града и в селцата се срутваха, шосетата се
разкъсваха. Виждаше се картина на разрушение.
Всички се спогледаха. А Хана само хлипаше:
– О, не, не...
– Има още шанс това бъдеще да се промени –
каза принцът. – Всичко зависи от хората.
Хана изведнъж се сепна. Нали тук времето
течеше по-бавно! Значи, ако се върне към свое-
то време, може би ще успее да спаси дървото и
Земята? Трябваше да побърза.
Хвърли последен поглед към принца и с лека
въздишка се обърна и изтича навън. Там повика
Чауки.

– Чауки, Чауки, трябва да
ме върнеш бързо към колибка-
та на бабата, в старото време.
Трябва да спасим света!
– Да спасим света? Охо,
каква задача си постави! Аз
мога да те върна при колибка-
та на бабата, но не мога да те
върна назад във времето.
Хана се изплаши.
– А как ще спася тогава
дървото? Но да! Старицата
каза нещо за водач от
Небесното царство. Кой ще е
този водач?
– Някой – каза Чауки и поклати неодобрител-
но глава.
Хана отскочи настрани, за да избегне главата
му, и извика отчаяно:
– Някой! А кой е този Някой?
– Аз – се чу познатият глас. Пред нея стоеше
отново загърнатата фигура. – Все забравяш какво
трябва да помниш – мъмреше я той. – Така никога
няма да станеш Небесен жител.
– Аз... в бързината... – Хана се изчерви от срам.
Странникът беше прав. Много бе припряна, все
бързаше, без да мисли. Но нали трябваше да бърза?
– Няма за къде да бързаш. Бъдещето е и там,
в миналото, и тук, сега. Времето е връв, която мо-
жеш да размотаеш, но можеш и да замотаеш об-
ратно. Държиш цялото кълбо в ръката си, а това
значи, че всичко е сега...

Хана напразно се опитваше да разбере тези
думи. Тази връв определено ѝ се изплъзваше.
Само едно разбра: ако Някой ще я върне в мина-
лото, тогава наистина нямаше закъде да бърза.
– Качи се на Чауки – заповяда той, – ще те
върне при бабата. Отново ще бъдеш в миналото,
а това означава, че няма да помниш нищо от това,
което се случи тук. Дано този път ти стигне търпе-
нието да изслушаш старицата.
Хана веднага последва указанията му. Чауки
излетя, направи един кръг около златния град и се
гмурна в мъглата. Момичето се вкопчи в люспи-
те му да не падне и затвори очи от силния вятър.
Отвори ги чак когато вятърът изведнъж изчезна…
Стоеше в колибата на старицата и се канеше
да натисне дръжката на вратата към Долния свят.
– Почакай! Още не съм ти казала всичко.
Хана бързаше за навън, но нещо я накара да
спре.
– Дори да стигнеш Горното царство, ти не мо-
жеш да общуваш с жителите му. Нито ще те видят,
нито ще те чуят. Ще бъдеш съвсем сама.
Момичето учудено пусна дръжката на вратата
и се върна при бабата.
– Защо, бабо?
– Трудно е за обяснение, а и няма да ти помог-
не, ако го знаеш. Просто е така. По-долните свето-
ве са достъпни, по-горните – не. За тях трябва да
си достоен.
– Но ти каза, че Чауки може да ми помогне. А
той е от Долното царство.

– Не, Чауки и Мауки са друго нещо. Те са там,
където са господарите им.
– А аз как да се видя тогава с принца? – Хана
започна да се отчайва. Радостта от намирането на
дървото се бе изпарила. Сърцето ѝ се сви при ми-
сълта, че може би никога вече няма да види мом-
чето, което бе завладяло и ума, и сърцето й.
– Ако е писано, ще стане – усмихна се стари-
цата. – И обикновен човек може да се превърне в
Небесен жител. Но не е лесно.
– И какво трябва да правя? – попита момичето.
– Това вече не мога да ти кажа. Трябва в своя
свят, в Средното царство, да извършиш небесна
постъпка. Но коя – сама трябва да разбереш.
Хана оклюма глава. Небесна постъпка – как-
во ли означава това? Ще срещне ли някога отново
принца? Попита:
– А мога ли да се видя поне с Чауки, великана
и славея?
Старицата се засмя:
– Нима всичко ще повтаряш! Ти вече се видя
с тях.
– Как! – извика Хана.
– Така е, така е. Преди малко изтича навън и
отиде в Горното царство.
Хана енергично поклати глава:
– Никъде не съм ходила, тъкмо исках да изли-
зам, но се върнах.
Старицата я галеше леко по ръката:
– Напротив, ходила си и си видяла принца. Но той
нито те е видял, нито те е чул. После Някой те върна
тук, назад във времето. Затова нищо не помниш.
Бея Надѝ
44
– Някой? Кой е този Някой?
– Това е Пазителят на Горния свят, учителят
на принца и приятелите му. Имаше късмет, че го
срещна и че ти помогна. Но сега само си губиш
времето. Трябва да се върнеш в Средния свят.
На Хана не ѝ се искаше да си отиде. Цяла го-
дина бе чакала, докато стигне пак тук. А сега не
помнеше нищо за среща с приятелите си и прин-
ца. Не беше честно.
Бабата ѝ се усмихна:
– Не съжалявай. Всичко ще бъде наред, само
действай, както сърцето ти подсказва.
Хана се изправи и наближи тъжно вътрешната
врата към стълбите. Чукна веднъж и тя се отвори.
Обърна се към старицата и каза:
– Нищо не разбирам, но чувствам, че трябва
наистина да тръгвам. Предай много поздрави на
приятелите ми. Довиждане.
Старицата само кимна и повтори последните
си думи:
– Не забравяй – слушай сърцето си и всичко
ще бъде наред.
Когато излезе от хралупата, Хана се огледа
и ослуша. Грееше слънце и духаше лек ветрец.
Наоколо бе тихо и мирно. Въпреки това тя бе не-
спокойна. Но всичките ѝ усилия да си спомни
нещо, не се увенчаха с успех и Хана бавно се от-
прави към къщи.

В СРЕДНОТО ЦАРСТВО

Дните на есенната ваканция бързо минаваха.
Хана често посещаваше дървото на полянката. Кой
знае защо, вече го намираше всеки път. Там мечта-
еше за принца. И когато дойде последният ден на
престоя ѝ на село, тя отново се отправи натам.
Още отдалеч чу мъжки гласове. Скри се зад
храстите и внимателно доближи полянката. За
първи път срещаше други хора на това място.
– Казвам ти, това дърво ще ни донесе сумата
пара!
– Да, голямо е, но трудно ще го отрежем.
– Заедно ще успеем, само да тръгне тази ска-
пана резачка.
Хана замря. Нима искаха да отрежат нейното
дърво? Дървото, което бе единствената ѝ връз-
ка с приятелите ѝ от Долния свят и с принца от
Горния? Не, не можеше да го допусне!
Видя трима мъже до дървото. Двама държаха
топори, а третият се мъчеше да запали мотора на
резачката. Това бяха бракониери. Те незаконно отси-
чаха най-хубавите дървета в гората и после ги про-
даваха на изгодни цени на търговците. Беше я малко
страх да се изправи сама срещу тях, но нямаше вре-
ме да потърси помощ от селото. А и кой ще ѝ повяр-
ва, че това е Дървото на света?

Излезе иззад храстите и извика силно:
– Хей, не пипайте това дърво!
Мъжете учудени се обърнаха към нея.
– Ти откъде се взе? Махай се, иначе лошо ще
ти се пише!
Единият вдигна заплашително топора си.
Хана събра цялата си смелост и отвърна:
– На вас ще ви се пише лошо! Ще кажа на гор-
ския какво правите. Ще влезете в затвора!
Мъжете се засмяха.
– Ти ли ще ни плашиш? Я виж какво момиче!
Сега ще те хванем и тогава ще видиш кой трябва
да се страхува.
Хана разбра, че няма никакъв шанс срещу мъ-
жете. Но мисълта за принца, за това, че няма да го
види вече никога, ако отрежат това дърво, ѝ при-
даде смелост.
– Бързо бягам, няма да ме хванете. Докато от-
режете това голямо дърво, ще доведа горската по-
лиция. Вас ще ви хванат!
Мъжете се стъписаха повече от нейната реши-
телност, отколкото от вероятността да бъдат зало-
вени. Решиха да опитат друго, за да се отърват от
неприятния свидетел.
– Виж какво – почна единият, – ние сме безра-
ботни, гладни деца ни чакат. Затова сечем. Това дър-
во ще ни изхрани всички цял месец. Нали разбираш.
– Има много други дървета наоколо – склони
Хана, – само това оставете. То е особено.
– Да – засмя се този с резачката. – То ни носи
най-голямата печалба.

И той отново направи опит да накара машина-
та да заработи.
– Нищо не разбирате! – Хана се опита пак
да ги убеди. – Това дърво е уникално, то води до
Долния свят.
– Ха, ха, ха... – двамата с топорите се държеха
за коремите си от смях. – Момиче, голяма си, за да
вярваш в такива приказки.
– Но то има кухина, а оттам слизат стълби –
Хана започна да плаче от безсилие. Как да убеди
тези мъже колко важно бе това дърво?
– Кухина ли? – намръщи се този с резачката.
– Къде?
Той обиколи дървото и разгледа внимателно
ствола. Разтвори клоните в основата и видя голя-
мата дупка.
– По дяволите, момичето е право. Има голяма
кухина.
И другите огледаха хралупата. Хана се държе-
ше на разстояние, не смееше да се доближи. Ще
открият ли стълбището към Долния свят? Какво
ще стане, ако слязат? Как ще се справи бабата с
тях? Може би не трябваше да им казва.
Но те не влязоха вътре, само недоволно разго-
варяха:
– Това доста ще намали цената.
Вдигнаха глави и огледаха дървото нагоре.
Хана се надяваше, че ще се откажат. Но битката
не бе приключила.
– Доста разклонено дърво, но мисля, че все
пак ще изкараме достатъчно от него.
– Да, поне 2000.

– Почваме! – Човекът отново дръпна силно
въжето на резачката и моторът този път прорабо-
ти. Хана направо обезумя.
– Не! – извика тя. – Това не са толкова много
пари. Ще ви ги дам, само оставете дървото.
Не знаеше как ѝ хрумна това. Защото 2000
бяха много пари. Тя имаше само 520. Беше ги
събирала от много време насам. А и те се на-
мираха вкъщи, в града. Откъде ще ги вземе?
Мъжете се обърнаха към нея и я попитаха с
досада:
– Ще ни ги дадеш? Давай тогава! Да не мислиш,
че ще те чакаме тук, докато ги донесеш? Може и с
горския да дойдеш. Дай ги веднага или почваме!
Вече допряха резачката към кората и Хана
извика:
– Ето ги!
Изпъна ръката си към тях и посочи красивия
пръстен. Сърцето я болеше, но нямаше нищо дру-
го, което би могла да им предложи в момента.
И тримата се доближиха. Хана би побягнала с
най-голямо желание, но нямаше как. Свали пръсте-
на, който като по чудо лесно се плъзна от пръста й.
Даде им го. Те го разгледаха с интерес и се засмяха.
– Хубав пръстен. Да, този камък ще ни донесе
доста пари. А заедно с дървото...
Хана изкрещя. В същия момент моторът на
резачката отново заглъхна.
– Хайде да се махаме – каза един от мъжете,
след като напразно се опитваше да запали мотора
отново. – Друг път ще режем това дърво. Тая про-
клета резачка трябва да се поправи.

– А какво ще правим с момичето? – попита друг.
– Няма да ви издам – побърза да ги увери
Хана и за всеки случай се отдалечи заднишком. –
Ваканцията свърши, днес следобед заминавам. Но
моля ви се – оставете дървото. Дадох ви най-цен-
ното, което притежавам, за него.
Мъжете само ѝ се смееха, прибраха инстру-
ментите и си тръгнаха. Единият се обърна след
няколко крачки и ѝ викна заплашително:
– И само да си посмяла да се обадиш на гор-
ския. Ще те намерим и тогава ще видиш!
Но Хана не се изплаши от тази закана. Мислите
ѝ бяха съвсем другаде, бяха при принца. Тя седна
под дървото и плачеше. Пръстенът, който току-що
даде, бе не само скъп спомен, но и единствената ѝ
възможност да стигне до Небесния свят. Добре бе
запомнила думите на старицата. Вече не притежа-
ваше нищо от Горния свят, вече нямаше да я пускат
там.
Трябваше ѝ съвет какво да прави сега, а и тряб-
ваше да предупреди приятелите си за грозящата
опасност. Пъхна се в хралупата, намери стълби-
щето, изтича надолу и направо влетя в кухнята на
бабата.
– По-леко, по-леко – извика старицата. – Какво
ти става, какво се случи!
– Трябва да се спасявате, бабо, трябва да се
преместите – каза Хана, останала без дъх.
– Да се преместим? Но, момиче, това не ста-
ва така. Я по-добре седни и ми разкажи какво те
тревожи.
И Хана разказа всичко. Накрая добави:

– Мъжете ще се върнат, сигурна съм. Не им
стига пръстенът, алчни са за повече пари. Какво
ще стане с Долния и Горния свят, ако отрежат това
дърво?
Бабата се усмихна и взе ръката й:
– Успокой се, дъще. С Горния и Долния свят
нищо няма да се случи. Но със Средния нещата
стоят другояче. Виж, там ще има много беди, ще
загинат много хора. Но ти го предотврати.
Тя я погали майчински по главата и добави
тихо:
– Виж какъв герой излезе от теб.
– Герой? – Хана не разбираше за какво я хва-
лят. Тя мислеше за принца и гледаше тъжно към
ръката си. Захлипа:
– Вече няма да видя принца. Вече не прите-
жавам нищо от Горния свят, за да отида при него.
Бабата я прегърна:
– Ах, глупавото ми момиченце! Не злато и скъ-
поценни камъни ти откриват пътя към Небесното
царство. Това, което трябва да носиш там, се на-
мира не на пръста, а в сърцето ти – тя положи длан
на Ханините гърди. – Там сега сияят най-скъпо-
ценните неща – добротата, честността, храброст-
та. И приятелството. Защото даде, без да се замис-
ляш, най-любимото, което притежаваше, за да ни
спасиш. Тези скъпоценности са все неща, които
принадлежат на Небесното царство. С тях ще ти
са отварят широко вратите му.
Хана я гледаше объркана, бършеше сълзите си.
– Искаш да кажеш, че и без пръстена мога да
отида в Горния свят?

– Да, защото сега самата ти сияеш като скъпо-
ценен камък. Зная, че не го виждаш, но е така.
Хана все още не вярваше:
– Означава ли това, че мога ей сега да тръгна
към Горния свят?
Бабата поклати глава:
– Да, момиченцето ми, да. Още сега.
Лицето на Хана засия, но изведнъж пак по-
мръкна.
– Но ваканцията ми свърши.
– Ой, ой, ой – изстена старицата, – докога ще
обяснявам всичко по 100 пъти. Нали ще срещнеш
Някой и ...
– ... той ще ме върне към моето време! – скочи
Хана от радост на крака. – Извинявай, забравих.
Тя се запъти към вратата, която водеше в
Долния свят и протегна ръка към дръжката.
– Къде!? – извика бабата, – пак много бързаш.
Не това е пътят.
В недоумение Хана се обърна:
– Нали имаше врата за Горния свят в
Кристалния замък?
– А как ще стигнеш там? Чауки вече не е в
Долния свят.
Хана посърна:
– И какво да правя тогава?
– Ох, ти ме смайваш. Всичко знаеш, сама ми
каза миналия път, когато дойде тук.
Известно време Хана стоя объркана, но извед-
нъж си спомни:

– По дървото, по дървото нагоре! – Тя изти-
ча към вътрешната врата. Но преди да почука, се
обърна и попита:
– А какво ще стане с дървото, ако мъжете се
върнат?
– Не се тревожи – усмивка грееше по лицето
на бабата. – Те няма да го открият. Нали и с теб
беше така. Всичко с времето си, нищо не е слу-
чайно.
Тя вдигна ръка за поздрав:
– Желая ти приятно катерене. И предай много
поздрави на принца.
Но Хана вече бе изхвърчала от стаята и тича-
ше по стълбите нагоре.

ОТНОВО В НЕБЕСНОТО ЦАРСТВО

Стоеше задъхана в основата на дървото и по-
глеждаше нагоре. Как да се изкачи там? Не стигаше
първите клони, трябваше ѝ нещо, върху което може-
ше да стъпи. Огледа се. Видя недалеч цяла купчина
изсъхнали клони. Подреди ги под дървото и се пока-
тери на тях. Така успя да стигне първия клон.
Имаше достатъчно здрави клони на дървото,
въпреки това изкачването не беше леко. Ръцете
ѝ станаха на кръв от напуканата кора. Скоро се
умори. Когато поглеждаше надолу, ѝ се завиваше
свят. Реши да не гледа повече натам и продължи
нагоре. Отново се появи мъгла и скоро тя с труд
различаваше къде да стъпи. За щастие кората на
дървото не бе хлъзгава, иначе това катерене щеше
да се превърне в много опасно занятие.
Хана загуби чувство за време. От колко ли часове
се катереше така? Струваше ѝ се, че дървото растеше
заедно с усилието ѝ да стигне върха му. Но изведнъж
мъглата изчезна. Тя стоеше на бял килим от пухкави
облаци, огрени от силно слънце. В далечината, носен
от голям облак, сияеше прекрасен град.
И в този момент Хана си спомни всичко за ми-
налото си пътешествие към Горния свят. Как Чауки
я отведе в двореца и как никой не я видя и чу.
– Чауки! – извика тя. Дракончето се появи вед-
нага до нея. – Хайде, отведи ме в Небесния град.

С последни сили, защото бе много изморе-
на от дългото качване, се покатери на гърба му.
Полетяха. Отново се любуваше на прекрасния
град, докато Чауки не я остави пред замъка.
Нямаше никого. Само птиците пееха в дърве-
тата и водата на фонтаните ромолеше. Необяснима
тревога караше Хана да събере сили и да се за-
тича към двореца. Вратата бе затворена, но Хана
знаеше какво да прави. Почука три пъти и двете ѝ
огромни крила се разтвориха безшумно пред нея.
Затича по коридора, поглеждаше наляво-надясно,
но не виждаше никого. Когато стигна голямата зала
със странния релефен килим в средата, се спря.
Заразглежда го. В средата му Дървото на света се
люшкаше спокойно на вятъра. Всичко в Средния
свят изглеждаше наред и това малко я успокои.
Но къде бяха другите? Мина по-нататък, дока-
то не стигна втора огромна врата от стъкло. Зад нея
виждаше кръгла поляна. В средата ѝ стоеше старо
дърво. Покрай него си играеха най-различни при-
чудливи животни. Мауки и Чауки бяха сред тях.
Вратата сама се отвори пред нея. Тя стъпи на
тераса, от която широки стълби водеха към пре-
красна градина. Повика Чауки.
– Къде искаш да те нося, Хана?
– И аз не знам. Къде са младежите, които бяха
тук миналия път?
– Не мога да ти кажа, може би Мауки знае.
Чауки изсвири и Мауки кацна от другата ѝ
страна. 
– Ти знаеш ли къде са принцът и останалите?
– попита Хана.

– Къде са останалите, не знам, но принцът си
е у дома – отвърна Мауки безгрижно.
– У дома? – Хана изведнъж откри, че нищо не
знае за принца. – Къде му е този дом?
– В Средния свят – отвърна Мауки.
– В Средния свят? – на Хана направо ѝ при-
лоша. Какво означаваше това? – И къде там
по-конкретно?
– Това не зная – отвърна Мауки, – ние не посе-
щаваме Средния свят.
Двете дракончета се издигнаха във въздуха и
се върнаха при другите животни. Хана изобщо не
знаеше какво да прави сега.
Изведнъж се сети:
– Някой! – извика тя, – Някой, Някой!
Нищо не се случи, никой не се появи. Хана
съвсем се обърка и бе готова да заплаче. Какво
ставаше сега? Защо не я чува Пазителят? Пак ли
бе забравила нещо?
Седна на горното стъпало на стълбището и
започна да разсъждава: Явно тези животни при-
надлежаха на другите момчета и момичета. И
всички те сега нямаха нужда от тях, защото се
намираха в Средния свят. Само тя пристигна тък-
мо оттам и сега бе съвсем сама. Явно бе закъсня-
ла за нещо. Но за какво? И каква е тази работа с
Пазителя. Не беше ли бабата казала още нещо за
него?
– Да – разсъждаваше на глас, – каза, че им е
учител. Ако и аз вече съм Небесен жител, значи
е и мой учител.
Скочи на крака и извика този път:
Хана
57
– Учителю! Учителю! Учителю!
– Стига! – засмя се мъжът с наметалото. Той
отметна качулката назад и Хана видя старец с бяла
коса и добродушни очи.
– Тази дума няма нужда да повтаряш три пъти.
Казваш ли я, веднага те чувам.
– Какво става, къде са другите? – попита сму-
тено Хана.

– Всички те чакаха с голямо нетърпение, осо-
бено принцът – заразправя учителят. – Но така се
случи, че ваканцията свърши и сега всички тряб-
ва отново да посещават обикновените училища в
Средния свят. За тебе също е време.
– Но нали можеш да ги връщаш винаги назад
към тяхното време – недоумяваше Хана. – Какво
значение има тогава, че ваканцията свърши?
– Мога. Но тогава те всички ще забравят за
всичко, което научиха тук, а от това няма полза.
Поради това само през ваканциите децата се съби-
рат тук по време на сън и учат неща, които в никое
земно училище не преподават.
– Така ми се искаше да се срещна с принца
– тъжно каза Хана, – а сега съм го изпуснала и
трябва да чакам следващата ваканция.
– Не тъжи, моето момиче – усмихна се ста-
рецът, – ще го срещнеш в Средния свят. Само не
знам дали ще го познаеш.
– Ех, не срещам всеки ден принц – отвърна
обнадеждена Хана.
Учителят се засмя:
– Но той не е никакъв принц в Средното
царство. Такъв е само тук, защото е най-добри-
ят ученик от всички. Утре и ти можеш да станеш
принцеса, ако го изпревариш.
– А как ще го позная тогава? – попита Хана,
която имаше още хиляди въпроси към възрастния
човек. Но той не ѝ даде повече да го разпитва.
– Със сърцето си, то не бърка. Но сега е време
и за теб. Ти се справи много добре и е жалко, че не
можа да се порадваш веднага на компанията на дру-

гите ми ученици. Но в живота понякога е така: тряб-
ва доста да чакаш, докато обереш плодовете на своя
труд. Хайде, кажи довиждане на Чауки и Мауки.
Хана изтича на поляната и обгърна дългите
шии на двете дракончета. Изведнъж закопня за
дома, за баба си, за майка си и баща си. Никакъв
дворец, никаква прекрасна градина не можеха да
заменят живото общуване с други хора.
Учителят направи широко движение с ръка...
... и Хана излезе изпод короната на голямото
дърво и се огледа. Слънцето грееше. Чувстваше се
толкова приятно, така леко, все едно криле ѝ бяха
пораснали. Този път помнеше всичко и само съжа-
ляваше, че нямаше на кого да го разкаже. Защото
никой нямаше да ѝ повярва, само щяха да ѝ се смеят.
Огледа още веднъж голямото дърво и се затича
към дома. Почти бе стигнала края на гората, когато
се спъна в корен и падна на колене. Тъкмо искаше
да се изправи, когато видя нещо да блести в трева-
та. Протегна ръка и извика от учудване и радост:
– Пръстена ми! – Хана го сложи на пръста си.
– Сигурно мъжете са го загубили.
Погледна красивия камък, благодари на съд-
бата и помисли за принца.
– Ще те намеря, обезателно ще те намеря!
И затича нататък, за да не закъснее за обяд.

СЛЕДВАЩОТО ЛЯТО

Морето прииждаше и се отдръпваше. Хана
лежеше по корем на голяма хавлиена кърпа и на-
блюдаваше играта на природата. Скоро бе навър-
шила 12 години, учебната година бе зад нея и сега
почиваше заедно с родителите си и приятелката
си Яна на този плаж. Баба ѝ се бе преместила при
тях в града и тази ваканция не отиде на село.
Мислите ѝ се рееха безцелно, после погле-
дът ѝ спря на синевата. Надигнаха се спомени за
Небесното царство, за дракончетата, за принца.
Седна и загледа пръстена с хубавия син камък.
Слънцето пречупваше лъчите си в него. Кога ли
ще намери принца в Средния свят?
От морето изплуваха двама младежи. Телата
им бяха добре сложени, а банските – от лъскава тъ-
кан, която напомни на Хана за нещо. Изтичаха на
брега и се огледаха. Явно търсеха някого. Единият
извика засмян:
– Марк, къде ще намерим тук твоето момиче,
пълно е с хубавици наоколо!
А другият мълчеше и погледът му бавно мина
по пясъчната ивица, където се припичаха на слън-
це много летовници. Хана закова погледа си в него
и пулсът ѝ се ускори. Не смееше да мръдне от мяс-
тото си. Беше прекалено далеч, за да разгледа ли-
цето му, но някаква необяснима надежда я накара
да изтръпне цялата.

И тогава младежът спря погледа си на нея. И
не го сне. И се отправи към нея.
Хана почувства как кръвта ѝ нахлува в гла-
вата. Искаше да изчезне някъде. А момчетата се
приближиха и онзи, който я откри, попита:
– Можем ли да седнем до теб?
Хана искаше нахално да отвърне с „Не!“, но
се чу да казва тихо „Да“. Не посмя да го погледне
в лицето. А другото момче започна да говори:
– Извинявай, че ти се натрапваме така. Казвам
се Рал, а това е приятелят ми Марк. Той отдавна е
влюбен в момиче, което срещнал в съня си. Сега я
търси навсякъде. Обиколихме много места, но ти
си първото момиче, при което се спира.
Хана натисна ръката с пръстена още повече в
пясъка и гледаше в Рал, само и само да не отмести
погледа си към Марк. Изведнъж Марк стана и каза:
– Хайде, Рал, нека не досаждаме на момичето.
– Почакай – извика другият, – попитай я поне
за пръстена!
На Хана ѝ се зави свят. Но Марк издърпа Рал
и го завлече със себе си. Тръгнаха покрай брега и
си говореха нещо.
Хана не можеше да повярва на случилото се.
Не, не може той да е принцът, той да я потърси, да
е влюбен в нея!
Сърцето ѝ биеше често, често. Хана се усми-
хваше със затворени очи. Наслаждаваше се на
чувството за щастие, което я обхвана.
Вечерта Хана тръгна с приятелката си на ди-
скотека на плажа. Не ѝ се танцуваше, мислите ѝ
бяха другаде, но и да остане сама с родителите
си не искаше. Седеше на пън, малко настрани от

другите, и наблюдаваше извиващите се в такт с
музиката тела. Вече бе отказала няколко покани за
танц, когато чу зад гърба си глас:
– И на мен ли ще откажеш?
Обърна глава и видя Рал. Той ѝ се усмихна
съзаклятнически и Хана не устоя и се усмихна
насреща. Хвана я за ръка и я издърпа в кръга на
танцуващите младежи.
Хана не се притесняваше от Рал. Той беше
гъвкав танцьор, импровизираше и ѝ хареса да тан-
цува с него. Мярналата се мисъл, че и Марк няма
да е далеч, не я завладя напълно, просто за това не
ѝ остана време – докато след поредното завъртане
пред нея вече не беше Рал, а Марк.
Хана се закова на място. Някой я бутна отзад и
тя политна към него. Марк я подхвана и държейки я
здраво за ръка, я изведе извън кръга на танцуващите.
Ръката на Хана гореше в неговата, но тя се ос-
тави замаяна да я водят. Когато силната музика ос-
тана зад тях, Марк каза:
– Не зная коя си ти, но от първия миг, когато
те видях, знаех, че най-накрая намерих момичето,
което толкова дълго търся.
Той спря и двамата седнаха сред дюните, об-
расли с остра трева.
– Кажи ми поне – усмихна се Марк на смуще-
нието на Хана – как се казваш.
– Хана – отвърна тя и вдигна очи. От познато-
то светло лице на принца я гледаха тъмни, топли
очи. Гледаха я с нежност, на която Хана трудно
устояваше, и тя бързо сведе поглед надолу.
– Хана – повтори Марк тихо, извади изпод те-
ниската тънка, сребърна верижка със сърчице и
го протегна към нея. – Тук е гравирано „Х“ като

Хана. Твое ли е?
На прекия въпрос Хана не можа да излъже.
Тя кимна с глава и свали пръстена от ръката си.
Протегна го към Марк с думите:
– Не исках да ти го открадна. Падна от пръста
ти и не можах да го върна.
Марк го взе и го сложи обратно на пръста й.
– Той е твой. Мауки ми разказа как си ме спа-
сила от проклятието. Исках да ти благодаря за
това. Но те моля да ми оставиш твоята верижка
– и добави усмихнат: – Приятно ми е да чувствам
твоето сърце до моето.
Той държеше ръцете ѝ в своите и Хана се топе-
ше от щастие и смущение.
– Не намерих покой и реших да те потърся.
Обиколих много места и съм много щастлив, че те
намерих накрая.
Стана и издърпа Хана за ръката нагоре.
Прегърна я нежно и пошепна в ухото й:
– Трябва да тръгвам. Ще се видим отново в
Небесния свят по време на сън. Но се надявам да те
срещна отново и тук, в Средното царство. Доскоро!
Той се затича надолу по дюните към брега,
където го чакаше Рал. Обърна се за последен път
към момичето и извика:
– Обичам те, Хана!
Изчезна заедно с приятеля си в мрака, от къде-
то се чуваше само бушуващото море.
Хана стоеше горе на дюните и вдигна глава
към звездите. Дишаше дълбоко. Биенето на сър-
цето ѝ заглуши шума на вълните. Тръпнеше в ра-
дост и щастие.

* * *
Рал седеше с Учителя под цъфналите дървета
в Небесното царство и наблюдаваше заедно с него
вълшебния танц на дракончетата.
– Каква красота! – извика той неволно.
Беловласият Учител се усмихна:
– Това е то, любовта. Тя създава хармония и
красота в света.
– Когато гледам Чауки и Мауки – въздъхна за-
мечтан Рал, – се сещам за Марк и Хана. И ми се
иска да изпитам същото щастие.
– Бъди търпелив. И за теб ще се намери няко-
га едно момиченце, което смело ще се отправи в
търсене на приключения, ще се справи с всички
изпитания, ще разкрие доброто в себе си и ще на-
мери любовта.
Учителят се изправи и на тръгване се обърна
усмихнато към ученика си:
– А ти виж тогава да си готов за нея.
Край

____________________________________________________________

Хана
, 2017
Беа Надѝ
Хана

© Беа Надѝ, автор
© Импрешънс ООД, издател
Всички права са запазени. Никаква част от тази книга не може да бъде възпроизвеждана без писменото решение на издателя!
ISBN 978-619-7389-03-6
Беа Надѝ
Хана
Българска. Първо издание
© Бела Вачева, редактор
© Импрешънс ООД, дизайн на корица
© Павлина Митрева, художник
Формат: 16/60/90
Обем: 5,75 п.к.
Предпечат: Борис Зл. Павлов
Печат: Алианс принт
Отпечатано в София, 2017г.