2.Хлябът и солта

***

      Слънцето прежуряше над прекрасно избуялата зеленина, вълнисто подредила се по хълмовете и полята. Месец Май дойде тихо, пристъпвайки наперен и слънчев, пиперлив и жаден да заеме пръв, преди Юни и Юли, мястото си. Лозята бяха обходени, орязани им бяха излишните крилца, и по завързаните им раменца, напъпиха безкрайни чепки с малки и зеленички зрънца, които щяха да налеят, чак есента. И тогава, само тогава, когато човек види наяве роденото от труда и потта си, то чувства удовлетворение и една чудна музика в душевната тишина на своето творческо дихание, откраднато, може би, или взето на заем от Бога.

       Навил ръкави, почти до раменете, опнал гръб, по който видимо се стичаха малки рекички от топлината и усилието, Добри работеше над скелето, което двамата с Митко бяха решили, че ще е нова сушина за колите. Клиентите на Ханджийското се бяха увеличили. Пътят покрай реката и преди оживяваше, когато времето се стоплеше, но сега в новото време, когато се ковяха законите на държавата, от всякъде вече прииждаха люде. Той работеше усърдно, някак подзет от идеите, за  които му разказваше Митко. Добри за пръв път откриваше, някого като него, истински мъж, но човек, който не нараняваше. За него стопанинът  на Ханджийското беше от хората, които искат да градят и то така, че на никого да не се вреди. За своите 20 години, Добри не беше срещал такъв човек. Струваше му се, че светът се ражда нов и по-добър, някак по човечен, а само Бог, знаеше колко болка беше усетил той на своя собствен гръб. Но лошотията не го промени, щото в него винаги имаше едно дяволче, дето се шегуваше и щипкаше така, че всичкото зло да се изсипеше, все едно изтичаше, като от пукнато канче из него.

     „Малко  плъхче е тя! Крие се, и хич не знае, че сияе, силно ме гори, като звездите в черното небе. Ето, пак изприпка и се скри!” – мислеше си той сега. Уморен, зажеган от силната топлина той рендосваше талпите и около му хвърчаха борови люспи. Смолата се разтопяваше и полепваше по потната му ръка, а очите му, като по часовник, все поглеждаха към отворената врата на странноприемницата. От там, от време на време се показваше, ту кака Стойка, къде с топъл хляб в ръка, къде с паница чорба, ту Марга, залисана да носи яйца, или да мие посудата. Хубавата смугла Марга, сякаш като трън се заби в сърцето му. И остана си там. Добри не питаше защо. Така го чувстваше, така беше. Но не разпитваше за нея. Чакаше. От малък беше разбрал, че ако има човек нещо да му казва, ще го направи, ако ли не – негова си работа. Но едно беше научил, че и тя, като него не е местна и наскоро е дошла и заживяла в тази околия.

   Бягаше му тя. Все гледаше ту до Митко, ту до Стойка да се спре или повече хора да има, ако се наложеше нещо да му продума. Е, думаше му, ама с половин уста, като че ли не го траеше. А той пък, обратното – все гледаше с нещо да я подкачи. Но вместо на нежното ѝ лице да изгрее усмивка, усилията му довеждаха само до това, другите около тях да се засмеят, а тя бързо се скриваше в стаята.”Пусто, да му остане!” – пищиса се Добри, когато рендето му съдра кожа от пръста. „Стига си зял, бе магаре!То и Петър е по умен от теб !” – сам се паряса и взе да бърше кръвта от раната. Само, че полепналата по дрехите и кожата му смола го запари.От това,чак му се насълзиха очите. Щипането се траеше, ама яд го беше и за усилията и за чувствата му. В главата му кънтяха все объркани, не траещи се мисли: ”А, ти си помисли, че тя тебе ще хареса! Ей така, щото я подкачаш! Не се научаваш ти, че хората никого не щат, ако изгода не видят!” А, Добри нямаше нищо на този свят! Нищо – освен себе си. Магарето и каручката сам си беше купил. Два ката дрехи носеше, и тях препираше сам. Нямаше как да си ушие други, и да имаше пари да плати, време и майсторлък се искаше. Нищо не му трябваше на Добри – ни имане, ни ниви. Не ги щеше той. Ненавиждаше това, за едни пари, хората да се хващат за гушите. Всичко остави на чичо си. Нищо не щеше. Едно наследство погуби и майка му,и баща му. А сестрицата му – тя безгласна жертва стана на пустото имане. Хубавата му Смилянка! Сестрицата му! И както стискаше нараненият си пръст, прокапа капка гореща мъжка сълза. След малко още една я последва. Добри не притежаваше магнетичната мъжка красота, която всички виждаха в Митко, но обветреното му хубаво лице, ставаше лъчезарно, чаровно и прекрасно, само като се усмихваше. В него се криеше една магнетична доброта, притисната от неизказаната, но всекидневно изживявана тъга – тази на пълната загуба.  Едно небе и един спокоен живот – за това жадуваше душата му.

      Трудно е да разбереш мъката на човека, като го гледаш, как всеки път кънти смехът му, весел и искрящ. И сам, човекът не разбира, че има нужда всяка мъка да извира! Господ дал ни е очите, да видим там тъгите, с сълзи да ги измием от душата, и тя отново да възкръсне - топла, нежна, мека.

     Добри вдигна ръка да забърше очи. Малка женска ръка хвана неговата, за да го спре.Той повдигна глава. Марга стоеше сега до него.  В едната ръка стискаше чиста кърпа, с другата го беше спряла да се обърше.

     - Измий се първо! После ела да те превържа. – каза Марга и после се обърна и тръгна отново към вратата на ханът.

     Добри остана да гледа след нея.Стоеше там, несигурен, изпълнен с тъга, а сърцето му се разрида, силно затрептя.”И влажните му, изпълнени с болка  очи, сякаш казваха: „Аз повече няма да се закачам с тебе, Марге!”

    Едно друго сърце туптеше сега в унисон с неговото, чувстваше и то тъгата, която сега личеше по младото мъжко лице. „Ех, от къде дойде и ти, такъв – слънчев, усмихнат!Да късаш от мене!Аз съм бездиханна, непотребна за живот! Питай, да ти кажат!” – мислеше си Марга и вървеше към къщата. Знаеше си тя цената – непотребност беше тя.Толкова струваше живота ѝ. Един път била ли е момата с друг, тя вече беше нечиста, мръсна вещ.Традициите строго режеха онази, поддала се дори за малко на повика на своето сърце и тръгнала окрилена с човека, за който е просто едно откъснато листо от цвете. И още с откъсването, отписваше и се захвърляше това непотребно и вече опитано ухание. За чистите бориха се и умираха бащи,братя - безценни синове на една вековна тътнеща земя от скръб и сила. За тези, като нея …Погребана бе тя, дори и жива!

      В началото сърцето и откликна на делото, що стори Митко. А, бе готова да умре, захвърлена без чест и сила! Не знаеше защо я сполетя, такова чудо!Но тя реши, за тези дето и подадоха веднъж в живота своята ръка, и дадоха ѝ малко от своята човещина, да отдаде и сила, и живот. Но появи се той. И Марга, сякаш осъзна, че първият повик на нейното сърце, лъжовен  бил е – от благодарност, от добро!Усмивката му я измъчваше, а Добри не преставаше да я закача, и с всяка негова шега, тя се чувстваше още повече невзрачна. От както той дойде, в нея се водеше жестока борба. Срамът за нечистотата и падението ѝ я караше, да иска да се скрие. А знаеше, че няма как да измие нечистотията на онези мръсни ръце и онова…онова лошото…

     Митко стоеше подпрян на портата, загледан в Добри, който старателно се изми и бавно се запъти към навеса, където го чакаше Марга, за да го превърже. На лицето му се беше изписала красотата на одухотворението.Чувството, когато човек види някое чудо да се изпълни наяве е велико и завладяващо. То е по-силно и от страшна буря, и от радост, и от най-голяма мъка.Сега Митко, като че ли се беше върнал назад, преди десет години. Сякаш, чак сега осъзнаваше какво е чувствал тогава, как е любил с чистота, и коя любов е избрал.Тогава той бе сложил братската любов на кантара на своята душа, а дълбоко в себе си беше отритнал, онази истинската, дето още туптеше под кожата му, гореше го, пълнеше главата му с щуротии и вечер, и сутрин.

     Стойка отделяше шупналият се квас в пръстената паничка, ръцете и работеха чевръсто, а мислите и летяха далече – бурни и тихи, сякаш недочути. Мислеше си тя за думите на баба си, за истината, която старата жена едно време и хортуваше:

       - Ех,баба, яж, чедо! От хляба и солта по-хубаво на тази земя няма!

     - А, защо бабо, да няма? – питаше я с любопитство малката Стойка.

      - Защото животът е като хляба - пухкав, топъл и лъжовен, но със солта той става сладък.

   - Ма бабо, солта горчи, а хлябът без сол е по хубав!- спореше тя.

     А баба и се разсмиваше и по старческото и набраздено от мъдрост лице се появяваше една такава лукава усмивка, като че ли светът беше отворена книга и тя можеше да я чете:

     - Ех, баба, без солта и квасът не шупва, а без шупли, ще стане един хляб, дето на место камъни, да го ползваш за къща.

      - А, защо, трябва да шупва квасът, бабо?

    - И квасът, от който се ражда хляба, чедо, и хлябът, замесен и опекъл се, без солта няма да му се познае вкусът! Този вкус го няма, ако не потопиш залга в шарената сол и да ти е сладко, както сладък е животът за тези люде, дето знаят, първо що е мъка, а после, истински познаят, какво е да живееш в радост,в доброта.

      И чак сега Стойка разбираше смисълът на думите на баба си. Когато беше мома нейното неопетнено от силни чувства сърце, беше се поддало на красивото лице на Митко. После, някак обикна Кольо и животът я дари със сладостта си. Но може би не съвсем…Може би, все пак беше оставила онова първо чувство, онази буйна сила на първото увлечение, на несподелената любов да тлее в нея, да напомня за себе си, да тъгува…

Следва продължение...