28 abr 2018, 22:06  

 Ханджийки - 2.Хлябът и солта -3 

  Prosa » Relatos
1020 5 7
Произведение от няколко части « към първа част
12 мин за четене

***

      Има си едно такова време, когато през лятото, точно преди да завали, въздухът се нажежава и в огледалната мараня пред погледа на човек затрептява хоризонтът.

       И този ден беше душен. От заранта, хладът от нощните часове се беше мигновено изпарил. Прахолякът се стелеше, ниско над земята, защото нямаше живителен ветрец да го замете. На чистото, ясносиньо небе, танцуваха бели кълбести облачетата, на места се разкъсваха, на места сливаха и образуваха нежна и прекрасно надиплена дантела. Между тях, тромав и бавен, като вол, се точеше замъглено сивеещ друг, по – голям техен брат – сив и мътен облак. Щеше да вали. Можеше и буря да се разрази, а можеше и само „Мечката да се зажени” – така казваха старите, когато слънцето печеше силно, а облак ръсеше бистри сълзи над земята.

     Митьо седеше на един дънер в двора на Ханджийското. Привел гръб и подпрял лакти на бедрата, той мислеше. В главата му, в душата му, дори, в сърцето му го душиха всички чувства, които дълго време сдържаше. Тялото му потрепваше, сякаш нещо лазеше по кожата му, но това се забелязваше едва, едва,… и само, ако човек беше близо до него. Как едновременно се живееше всеки ден с мъката, с надеждата, и с онази любов, трептяща с години в едно сърце? Човек можеше ли да издържи дълго така - горящ и в огъня на ада и в светлината на рая? Трудно му беше, почти невъзможно, да е така близо до нея, а тя всъщност да е чужда, някак далечна. Сърцето му полудяваше само при мисълта, че е негова жена. Хващаше се за работа в работа, но пак нещо го влечеше да потърси с поглед, къде е тя, добре ли е. Ръцете му затреперваха, когато тя се зададеше насрещу му, когато седящ на масата, тя се наведеше да му разсипе храна. Това го влудяваше! И радост и мъка се бореха на няколко фронта в изстрадалата му душа.

       - Ех, брате! – тихо простена Митко. А в очите му, сякаш не ириси, а едни дълбоки тъмни езера се люшкаха, и подводни течения - ту спокойни и безметежни, ту буйни и прикрити. Не, че не беше опитвал да я забрави! Стремеше се даже! Но всичко се разруши – и стени, и спокойствие! „Сега какво да правя? Какво?!” – питаше се той. Знаеше, че няма да е лесно, ама…едвам се издържаше това! Как се не бърка в качето с мед, като постоянно ти го предлагат под носа? Имаше ли такъв издръжлив човек? Съществуваше ли такава сила, че да те спре, да не грабнеш, това за което цял живот си копнял? Митко беше уморен от борбата в себе си. Беше уморен от пристъпите на жажда, от стремежа горящ в гърдите му, подпалващ кръвта във вените му, каращ сърцето му да трепти бясно и да иска. А, тя беше негова! И не съвсем.

    - Нещо става с него. – каза на себе си Стойка, загледана през прозорчето. В началото, като се венчаха, той бе все около нея, говореше, усмихваше се. Сега той странеше и си намираше работа, когато тя седнеше за отдих, дори за малко, близо до него.

     - Като на всеки мъж, който се дерзае за несподелена любов. – тихо и отвърна Добри, който се бе появил изотзад. Стойка се стресна. Притесни се тя и някак по нейната кожа се плъзна горещината на срама.

     - Аз… - промълвиха устните ѝ.

    - Няма какво да ми думаш, Хазайке! – засмяно и отвърна Добри.- Просто ти отговорих на това, що пита.

    Тя посърна. Ръката ѝ стисна края на престилката, сякаш там беше нейното сърце и сега, да не изскочи, го притисна.

      - Знам, аз…- думите ѝ се отрониха, - като воденичен камък му съм вързана за врата. Моря го!

Лицето на Добри стана сериозно и младият мъж като изправи глава и погледна Стойка в очите, отвърна:

        - Не ми е дело, ама ме съмнява, че си това за него. Твърде кратко е времето ни по тази земя, Хазайке, и затова, човек, не трябва да изпуска, щастието дето при него е спряло!

Нещо погъделичка отвътре душата на Стойка. Гледаше тя Добри, но странно, като че виждаше очите на Митко.Топлият му поглед грееше. Силната му, красива, мъжка ръка, която я подкрепяше, закриляше и нито веднъж не се бе вдигнала срещу нея.А имаше право на това! И сърцето ѝ, отново, се намести удобно, в пазвата на топлата гръд. Колко любов имаше в този живот? Колко ли можеше да понесе човек и да изживее за един цял живот?

Изведнъж, на Стойка ѝ стана лошо. Пребледня тя и някак в корема ѝ за вибрираха хиляди иглички. Тя несъзнателно постави ръка, там, където трептенията и гърчовете, бяха най-силни. Добри се усмихна. Подпря се на ъгъла на една маса и заговори:

      - А кога, ще му кажеш за това?

Стойка го изгледа стреснато.

     - За кое…?

     - За човека, който в тебе расте. – отвърна ѝ Добри.

Стойка застина. Нейното лице от сиво, в тебеширенобяло се обезцвети. И тя се свлече на земята. Добри се стресна, притече се към нея и я хвана,а тя, като примряла се люшна в ръцете му.

Нито Стойка, нито Добри, видяха, спрелият се на прага Митко. Навън се чу гръм, небето се освети от силата на електрическият заряд и закапаха капките по прашната и нажежена земя. Едни очи се осветиха от болката на едно разбито на късчета сърце. Нямаше щастие! Нямаше! Само мъка, горяща и раздираща света, мечтите, надеждите …Всичко! Всичко е ад! И лятната горещина, и зимният студ, и бурята, не го плашеха толкова, колкото като мокро листо в лицето го удари силата на осъзнаването, че за него нямаше никога да има щастие! Небето просветля за миг, после отново се спусна мракът. На прага на Ханджийското, вече нямаше никой.

 

***

    Добри подпря главата на Стойка и се огледа. Чу шум изотзад и извика:

      - Хей!

В общото помещение влезе Марга.Видя ги и се втурна към него:

      - Какво и е?

      - Припадна. – отвърна Добри.

     - Дай да я преместим на одъра. Ще взема хладна вода и оцет, че да се съвземе. – каза Марга.

Добри вдигна на ръце Стойка и бавно я постави на близката дървена пейка. В това време Магда дойде с канче вода и кърпа:

     - Къде ли е бате Митко?

     - Беше навън преди да започне бурята.

     - Може към селото да е тръгнал?

     - Може.

    - Ще трябва да му обадим и да викнем лекаря от града. Сигурно нещо се е разболяла.

      - Не е. Жега ѝ е, пък е ѝ трудна.

      - Трудна? – Марга го изгледа,- Ти откъде пък знаеш това?

      - Личи ѝ . – спокойно и отвърна той.

     - Личи?! Аз спя с нея, няма как… -  Магда спря и изпитателно, отново впи поглед в Добри.

     - Не съм аз. – категорично и отговори и тъжно добави,- Познавам, щото някога имах сестра и тя така трудно…После… не можа…

     - И къде е сега сестра ти? – попита го предпазливо младата жена.

     - Отиде на небесата. Всички са там! – отвърна твърдо Добри.

Магда замълча, някак усетила, че няма нужда от повече думи. Накисна кърпата и започна да трие лицето и шията на Стойка.

  - Ако не от теб, от него също, то…- пак спря тя. Очите и се разшириха от почуда и без да осъзнава погледна нагоре, сякаш можеше с поглед да види, през покрива и буреносният облак.

   - Боже, опази! Сега какво ще става? – изплашено тя се вгледа в очите на Добри.

    - Каквото той каже, това ще е! – тихо и отвърна той.

***

   Когато Стойка се свести, Марга седеше до нея и  изстискваше влажната кърпа, с която до преди малко беше мокрила нейното лице. Вън дъждът плющеше силно. Миризмата на влажен задух и приятен хлад навлизаше на талази от отворената врата, до която прав стоеше Добри.

     - Какво стана? –попита Стойка.

     - Прилоша ти. Не ставай, полежи още малко! – отвърна Марга.

Но Стойка се поизправи, леко залитна и се подпря на стената.Замъглените ѝ очи обходиха стаята, но не видяха, онзи който диреха.

      - Митко, къде е?

    - Сигурно, в селото е отишъл преди бурята. Не се тревожи! – отвърна ѝ успокояващо Марга. В това време тя видя пълният с питане и страх поглед отправен към Добри.

       - Не съм го виждал. – тихо на немият въпрос, отвърна той.

 

***

            Митко дълго броди. Краката му сами избираха пътя си, сами се движеха. Той не можеше да ги командва. Беше и вън и вътре в тялото си, но още не можеше да се събере. Небето плющеше над него, вятърът шибаше лицето му, изпращайки проливният дъжд на талази, сякаш да измие болката и горчилката, обхванала сега, с такава сила, душата му. Неговото сърце беше замряло. Убито от раз, след първия гръм, светът му вече беше блато, дърпащо силата му, ищаха му за живот. Неусетно той  се намери на брега на реката и не мисли дълго…просто прекрачи и навлезе в бучащата вода. Тук, малко след завоя преди селото, реката беше плитка и стигаше едва до кръста. Митко застана по средата на течението, вдигна лице и ръце нагоре, към страшното, бумтящо небе и се примоли:”Прати ги! Изгори ме! Боже, вземи ме от тази земя! Не мога да тлея, а…да не горя!” И колкото и да бяха силни думите му,страшните мълнии, заобикаляха далече и падаха там, където нямаше такъв скъп живот, създаден с безкрайната бащина обич към сина.

   Дълго стоя Митко в реката. Облакът вече се беше излял и далеч заглъхваха звуковете на бурята. „ И на тебе не съм драг! Боже, само майка ли имам? И мен няма ли да ме обикнат, да ме приемат?” – мокър, с провисени панталони и полепнала риза по гърба,се питаше Митко, докато вървеше бавно към селото. Само домът му остана. Само там пристан го чакаше и една топла ръка, която да го погали.Чужд сред чуждите, чужд сред своите – такъв се чувстваше той сега. Каква беше тази му орисия?!

 Когато той отвори големите дървени порти и мина през двора, леля Ленка се показа от вратата и изпусна посудата, що държеше:

    - Боже Мите, ма ти като дух!

   Митко нищо не каза. Постави ръка на рамото ѝ, после сколениса пред нея, сякаш прошка търсеше, сякаш молеше.

Следва продължение...

» следваща част...

© И.К. Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • 🌼💐🥀🥀
  • Ех, мили момичета...и при мен е така, тази душа, моята, стреми се и търси човешкото...
  • Погали душата ми с човещина...
  • Прочетох с интерес, Лиа. Поздравления!
  • Благодаря ти! Ще се наложи да почакаш няколко часа повече.
  • Благодаря Марианка! За това с въртележката не се бях сетила. Но наистина...така се е получило от само себе си.
  • Ей,Ани, здравей! Благодаря ти, че отново си тук. Еми така се получи. Малко ги поизмъчихме Ама нали почнахме с Възкресение, сега нека да е пречистването с хляб и сол, и кръщене във водата...Та така.
Propuestas
: ??:??