Моника: В нощта, когато непълнолунието не упражняваше контрол върху нас и две части от капачки на "Шуменско" влязоха в ролята на моите палечни халки, си стоим в "Аризона" ние..

Мария: И музиката извън нас прераства в душевни мелодии вътре в нас...

Гери: Тези мелодии следват сложните извивки на нашите чувства...

Моника: И се мятаме измежду възможността за правилното решение. То не се крие в бирата, а в нас...

Мария: И животът е неизмислена нота, но ние предпочитаме да четем и музицираме между петолинията...

Гери: И да създаваме музиката на душите - музиката на вечността...

Моника: В този момент мисълта за море и повеят на новото лятно приключение е силно осезаем и се поклащаме в такт с ритъма, фантазирайки...

Мария: И морето прелива от чашите, от погледите и се слива със светлините на прожекторите, за да ни покани да мислим в синьо-зелено...

Гери: В което проблясват огнените блясъци на залеза...

Моника: Една романтична картина, която обаче винаги е нова и лишена от клише - като смях, който винаги в заразяваш, когато е истински...

Мария: И всяка лъжа е обезглавена, когато нашите възродени азове са всъщност вчерашните ни превъплъщения...

Моника: Случайни среши, нарочни погледи, неконтролируеми трепети - багрите на младостта и радостта от всяка взаимна усмивка...

Мария: Хора, които влизат, деца, които излизат и всички търсят своето отражение в огледалото на сродните очи...

Моника: Един чужд поглед, който разпознаваш като свой, някой чужд човек, когото познаваш от векове. Дали и вселената не малко село, в което всички са роднини?

Мария: Вселената необятна за миг се смалява до топчето на карфица, когато твоят поглед се върне обратно при теб, разкодиран от зениците на някой, който отдавна те е прочел...до последната сричка...

Моника: Да оставим непроницаемостта за агентите на ЦРУ. Железните стени и студените прегради отдавна са излезли от мода...

Мария: Да увием във вчерашни вестници всички емоции, които не са актуални и да нахвърлим първите редове на новата журналистика на чувствата...

Моника: В настоящия момент, без грижливо обмислен сценарий и прекалено напудрени изказвания, езиците нямат значение, когато знаеш какво искаш да кажеш...
 Мария: Защото там, където думите са безтегловни, гравитацията сме ние самите...

Моника: Всеки е слънцето на някоя вселена. Бенките по тялото ми все за някого са звездна карта. Едно следобедно кафе се превръща понякога в учебник по живот.

Мария: И всяка следваща глътка е кофеиново израстване, което ни стимулира да се вгледаме в нас самите през чашите на събеседниците. И няма значение дали ще видим вълшебници, потънали в грехове или вещици, които подаряват усмивки. Задължително е само вглеждането в детайлите и виждането отвъд поличбите...

Моника: Символът не е нищо без значението, което му придаваш. Така че, нека всяка стъпка е поличба за израстването ни и нека всяко колебание е предсказание за бъдещо намерено решение...

Мария: А те, решенията на емоционалните уравнения никога не са еднозначни, нито пък единствени. Най-важен е знакът за умножение на нашите души. А изваждането е завинаги забранено...

Моника: Така че да започнем с умножението на усмивките сега!!!

Мария: И след това и на удивителните. И така до деня на нашия заслужен безкрай!!!!!!!!!!!!!!!