"Хей, мъничка" дочух приятен глас онзи ден, точно онзи ден, който беше най-непоносимият в училище. Не се обърнах, просто защото гласът ми беше напълно непознат, но той пак извика: "Хеееей, мъничка". Притихнала, просто извърнах глава назад, зърнах някакъв човек, който тичаше след мен. В първия момент не познах този образ, но ми се струваше, че го бях виждала някъде... и то много пъти... Имах чувството, че с часове съм го наблюдавала и изведнъж той е станал реален, съвсем наяве...

        След секунди той стигна до мен задъхан, прегърна ме силно, много, много силно и каза превъзбудено: "Ох, най-после те открих, мъничка, aко знаеш как те търсих, колко много те дирих само, ох, милата ми, я каква си станала, вече не си онази мъничка..." А аз... аз стоях като вкаменена, нямах мисли, нямах чувства, не знаех какво става, трябваше ми малко време, за да осъзная всичко това... Непознат, по пътя за вкъщи тича след мен, търсил ме е, нарича ме мъничка... Какво, за Бога, ставаше?... Умът ми не го побираше, до сетната секунда, когато всичко в главата ми си дойде на мястото...

       Сега вече осъзнах защо ми е толкова познат този образ и откъде.

       Ще ви разкажа накратко тази малко нереална история, съчетаваща в себе си реалността и виртуалното... Та, беше септември месец, миналата година, когато се запознах в интернет с едно момче, което беше със 7 години по-голямо от мен... 7 години - сигурно е много голяма разлика във възрастта, но когато не го гледах в очите, забравях за това още с първото "Здравей, мъничка"... Да, той ме наричаше така, само и единствено той, никога не бих забравила, а и именно това беше едно от нещата, които го правеха толкова специален за мен... Не мина дори и месец и аз доста се привързах към него. Писахме си всеки ден, не малко бяха нощите, когато си говорехме с часове до след полунощ, а на другия ден, първата мисъл, когато се събудех, беше той. Ммм, по снимките, които той ми пращаше, видях, че е много симпатичен и лъчезарен, винаги усмихнат, с едни топли кафяви очи, едно издължено лице и изваяни устни. Мечта... наистина, бях мъничка, но малко по малко го обикнах, макар и самата аз да не осъзнавах. А и ``не криеше близостта си към мен... Жалкото беше, че ни разделяха повече от 300 километра и само в сънищата си аз можех да го докосна, да го усетя и да го погледна в дълбоките му очи... Но след известно време той изчезна, явно беше твърде зает, нямаше време за мен, а и аз не му се сърдех, преместих се в друг град, намерих си нови приятели, но никога не го забравих, не забравих и последнато, което ми каза: "Аз ще те намеря, мъничка, където и да отидеш, с когото и да си, аз ще те намеря, не ме забравяй, мъничка, ти винаги ще си в сърцето ми..." Силни, много силни бяха тези думи и аз повярвах, надявах се до последно, но измина цяла година, а с времето си отиде и надеждата... Макар да не исках да го призная, няколко пъти плаках, заради него, заради  разстоянието, заради съдбата...

        Сега, вече в края на учебната година, точно в най-лошия ми ден, той ме намери... Да, намери ме, изпълни обещанието си, сбъдна мечтата ми и ме направи най-щастливото момиче на света. И докато си мислех всичко това, осъзнах, че ние все още бяхме на улицата за вкъщи, той ме беше хванал за ръката и ме прегръщаше силно, а аз треперех и още по-силно се гушнах в него. Не казах нищо, жестовете, погледите, реакциите бяха достатъчни, напълно достатъчни. Все пак той направи нещо, което малко не очаквах - хвана ме за ръката, погледна ме и с този поглед краката ми се подкосиха, и аз ужасно се притесних, но гледах да не му го показвам много... Момчето ми каза с много мил глас: "Мъничка, затвори очи, довери ми се..." Направих това и след миг устните ни се преплетоха в най-горещата, нежна и чувствена целувка. Никога не бих я забравила, беше вълшебно, нямаше никой, сякаш времето беше спряло за нас... Огън имаше във въздуха, огън гореше и във моето сърце. А аз си мислех, че никога няма да го има отново, наистина бях изгубена от надежди, а те са били все още в мен, живели са заради него, заради момчето, което за една минута преобърна света ми...

         Сега се оказа, че той се преместил тук, в града, намерил си работа и квартира, поразпита ме как съм, дали не съм си намерила някое момче... Аз се поизчервих малко и му отвърнах: "След онази целувка мислиш ли, че има друг, а той се засмя леко, прегърна ме и двамата закрачихме по самотната уличка. След като се прибрах, бях на седмото небе, сърцето ми се беше разтуптяло, не можех да си намеря място от щастие и само чаках с небивало нетърпение денят, в който отново щяхме да бъдем заедно, а той е утре... Май отново бях неговата "мъничка", а той си остана онова прекрасно момче, което сбъдна мечтите ми.

         Разбира се, това не е краят на тази история, предполагам, че тя ще продължи, но всичко с времето си. Отново с усмивка посрещам утрешния ден и си мисля какво ли още чудо ще ми донесе съдбата...