"Хей, мъничка" дочух приятен глас онзи ден, точно онзи ден, който беше най-непоносимият в училище. Не се обърнах, просто защото гласът ми беше напълно непознат, но той пак извика: "Хеееей, мъничка". Притихнала, просто извърнах глава назад, зърнах някакъв човек, който тичаше след мен. В първия момент не познах този образ, но ми се струваше, че го бях виждала някъде... и то много пъти... Имах чувството, че с часове съм го наблюдавала и изведнъж той е станал реален, съвсем наяве...
След секунди той стигна до мен задъхан, прегърна ме силно, много, много силно и каза превъзбудено: "Ох, най-после те открих, мъничка, aко знаеш как те търсих, колко много те дирих само, ох, милата ми, я каква си станала, вече не си онази мъничка..." А аз... аз стоях като вкаменена, нямах мисли, нямах чувства, не знаех какво става, трябваше ми малко време, за да осъзная всичко това... Непознат, по пътя за вкъщи тича след мен, търсил ме е, нарича ме мъничка... Какво, за Бога, ставаше?... Умът ми не го побираше, д ...