И беше зима. Отново.

     Оглозганите полета се ширеха под посърналото небе, напомнящо лицето на старица, застанала пред прага на края на пътя си, за да посрещне или изпрати прегърбени от тежестта на тишината часове, с падащи като милион и една безмълвни снежинки минути.

       Животът, заспал под дебелия пласт от натрупания през нощта сняг, сънуваше – сънуваше как идва пролетта.

     Ехо намести светилника, позагърна се с наметнатото одеяло и постави белия лист пред себе си. Бял, също като деня отвън. Чист и непорочен, очакващ стъпките на думите, с които мислите ѝ щяха да го прекосят.

    Потопи перото в мастилото и започна да нанася равни щрихи върху белотата. Дума след дума, ред след ред.          Потънала в размисли, не усети, че вече не е сама.

     - Пишеш ли? - чу гласа и осъзна присъствието му.

     - Да.

   Той невинаги можеше да види какво прави, макар често да чувстваше действията ѝ – понякога обаче оставаха прикрити от мъглата на времето и пространството, които ги деляха и за да бъде сигурен, я питаше какво прави.

     Знаеше, че тя обича да пише – като всяко младо момиче и Ехо си водеше дневник, в който записваше посоката на мислите, мечтите, очакванията и разочарованията.

      - До кого този път?

     Ехо вдигна перото и погледна през прозореца, към все така щедро сипещия се сняг в красива бяла тишина около дома ѝ.

      - До теб... отново.

      В съзнанието ѝ се появи усещането за неговата усмивка. Беше топла, светла... като летен ден.

      - Харесвам писмата ти.

      - Все още не си ги получил.

      - Понякога ги усещам, а все някога ще дойдат. Всъщност те са тук, просто още не съм ги прочел.

      - Да, ще дойдат... все някога – въздъхна тя, знаейки, че нея няма да я има вече.

    Докосна я с присъствие така, както само той можеше, а след това си отиде, тихо, много тихо, точно както и се появяваше – като утрешния ден.

       Кой ден - неговият или нейният, така и не разбраха, но знаеха, че идва от онзи миг, който все още не се е случил и за двамата, а прищявка на времето беше да им позволи да се свържат, да се усещат един друг така, както никой друг.

       Ехо прибра косите си, надникнали накъм листа и продължи да пише.

      Пишеше и така продължи да бъде с него – с онзи, който обзе мислите ѝ от мига, в който се бе появил. Споделяше единствено с него всичко онова, което нямаше да се осмели да каже.

     „ Времето е тежест, тежест, все по-непоносима за мен. Обхваща ме и ме притиска в рамката си. Ще издържа ли дълго да ме смазва? Тялото ми е слабо, мислите ми са затворени в него. А го обичам, тялото и живота в него, но точно тежестта му не ми позволява да летя. А имам нужда да отлетя от тук – дали е заради жаждата ми за свобода или просто необходимостта да се рея из безкрайността – не зная...

      При теб е различно, каза ми, че няма време, въпреки че разбра понятието и порядките му, с което ти описах ограничеността ни да съществуваме. При теб няма граници и можеш да бъдеш всичко навсякъде:

        Да си лъч от светлината, да си част от мрака.

        Да бъдеш вълна или да си песъчинка от брега.

     Да ме намериш в едно далечно минало, мое настояще или да си гласът от онова, което някога ще бъде за мен далечно бъдеще.

        Все още не го разбирам, но след като знам, че те има, все повече приемам, че времето ми пречи... с тежестта си.“

       Остави перото, ослуша се чрез мислите си, за да улови присъствието му, но той бе някъде далеч, наистина далеч от нейния свят.

        Защо се появи и я накара да узнае, че има и друг начин на съществуване?

      За да накара сърцето ѝ да гори само от мисълта за него? За да бъде красотата на залеза и изгрева в един и същи миг? За да бъде онази частица от запълнила и превърнала се в обща за двамата безкрайност?

     Беше различно, преди да я докосне, а сега, просто искаше да отлети с него. Нямаше име, в неговия свят нямаха нужда, всеки разпознавше другия с уещането за същността му. Това вече го умееше и Ехо – за нея той бе любовта.

       Можеше да идва при нея, Ехо нямаше сили да отиде там. Тялото ѝ пречеше. Имаше много начини да се освободи от него, но я беше страх. Времето я ограничаваше с един единствен живот, но прие да го изживее заради него.

      Затова му пишеше често, превърщаше мислите си в думи, защото вече знаеше, че те ще стигнат до него – не защото са написани върху хартията, а заради енергията, която вливаше и изпращаше чрез тях - за нея ще ги получи в някое далечно утре, а за него ще бъде просто сега.

       Там винаги е сега, дори и да се намира в другия край на вселената, миг след сътворението или миг преди крахът на всичко съществувало.

******

      Ехо вече е онази старица, която трябва да направи последната си крачка в живота. Бе устояла на всичките бурни дни и нощи на покой. Изпрати десетки зими и посрещна дузини пролетни дни.

       Дълго бе вървяла, повече от другите, но прикована за света си. Остана в него, не можа да го напусне и изпълни всичко нужно, за да го изживее пълноценно, според нея. Разбра много от тайните, но също и много тайни останаха неразгадани.

       Онзи глас идваше и си отиваше, понякога бе като топла ласка, друг път ѝ се струваше чужд и студен.

       Тя продължи да го обича все така – вечно.

       Разказваше ѝ за местата, които изживяваше с превъплащенията си. За онова, което сътворяваше или преценяваше, че няма нужда да съществува.

     А Ехо все така му пишеше, понякога всеки ден, понякога през месеци или години – времето за нея вече не съществуваше в общоприетите разбирания, живееше без да го отчита. Не празнуваше като всички други нови години, а домът ѝ така и остана без часовник и календар.

       Но макар и да не искаше да го приеме като стойност, него – времето, клетките ѝ му бяха подвластни и една по една гаснеха, а с тях и силата на живеца ѝ напускаше тялото.

       И ето че беше зима – отново.

     Последната за нея, знаеше го, защото знаеше много неща съвсем точно кога ще се случат. Преди час написа и последните си думи, остави листа на масата, след това просто седна пред прозореца и се загледа в падащия сняг.

       Ехо прекара ръка през лицето си - набраздено от шарените събития на спомените, белязали дните ѝ в живота.

       Почисти го от всички страхове, прошепна: – Сбогом! на своя далечен приятел и прие последния си дъх.

       След това издиша и вече беше свободна – тежестта на времето престана да я превива.

******

      Звезда гореше ярко и той беше светлината, която изригваше при всеки напън да достигне другата звезда нейде в далечината насреща.

      Протягаше се с милиаради нишки от фотони, проправяше пътека в празнотата и бавно, но уверено я приближаваше, за да се слеят и да се превърнат в едно.

       След поредното изригване, прибра силите си и започна да събира нова енергия за следващия напън.

       В това затишие чу гласа на онази, с която гореше понякога в приятна тишина на едно различно съществуване.

    Сега, точно сега, получи всичко онова, което му е казала в писмата си. Мислите ѝ се вляха в него. Прие и последните ѝ думи, преди онова хлопнало с плисък - „Сбогом“...

       „... гледай живота в лицето... винаги го гледай в лицето... за да знаеш какъв е...

и накрая... да го познаваш... и обичаш такъв, какъвто е. И тогава... да го напуснеш.“*

       Остана заслушан в ехото на тези думи.

       Писмата ѝ бяха подписани с име – Ехо.

     Ехо обичаше живота, онзи, същият, който я държеше да бъде далеч от него, но му беше благодарна, защото го срещна в него, макар и да бе принудена да изживее разделена от любовта – така го наричаше в себе си. Той ѝ го създаде, идващ от друго измерение - започна да осъзнава какво е усещала в нейното, докато е съществувала само и единствено, за да бъдат заедно.

     И получил писмата, вече не беше звездата, опитваща се да прегърне друга звезда – сега бе мигът, в който всяка негова частица се превърна отново в създател и вселената му разбра какво е да обичаш и да бъдеш обичан по-дълго от най-дългата вечност.

       Една дума от утре...

       Най-скъпият спомен от миналото...

       Махна и всичко около него изчезна в мрак и пустотата.

       Студена и лишена от присъствие празнота, която нямаше кой да осъзнае, че съществува.

       Изтрил всичко, отново махна и започна ново начало на една друга възможност, в която той щеше да е просто човек, макар и без минало, но живеещ в споделено с любов настояще и бъдеще.

******

        Ехо излезе плавно от странния си сън – сънува, че е безкрайността на една тиха зимна нощ.

        Светлина от звезда, която друга звезда привличаше, за да бъдат едно цяло.

        Усмихна се, звездата беше вече при нея.

       Обърна се и се притисна до неговото тяло, топлината им се сля и той в съня си я прегърна – така, както правеше в хиляда и една техни, само техни нощи.

* От филма „Часовете“.