Хлябът

    Още помня вкуса и аромата на печения селски хляб, излизащ от фурната до малкия площад на центъра. Кръгъл, топъл, с хрупкава коричка и винаги тежащ точно един килограм. Уханието се разнасяше по близките улички и привличаше вниманието на играещите в прахта хлапета. Само бучка домашно овче сирене, един градински домат и щипка самардала бяха необходими за постигане на върховното детско щастие, на което се радвах през всичките лета на моите ученически години. Не беше проблем, че до къщата на моите дядо и баба половин самун изчезваше безвъзвратно – в една селска къща на ден отиваха много повече. Къде за хората, къде за животните, къде трохички за врабците – никой не се отказваше от това достъпно изкушение.

     Процедурата беше една и съща. Малко отегчителна, но затова пък винаги се случваше по нещо. Бай Конди работеше като хлебар от толкова години, че надали някой би могъл да си спомни този преди него. Взимаше от добре омесеното и втасало тестo винаги толкова, колкото е необходимо, премерваше го на кантара и го мяташе на дългата дървена лопата. Станеха ли дванадесет топки – хоп в пещта. И така до напълването ù - три пъти на ден, а пред празник и повече. Отвън опашката нетърпеливо чакаше  изпечения  хляб  да  бъде  изваден,  поставен  в касетки и транспортиран по мини-релсовия път до масата на магазинерката леля Дена – здрава българка със зачервени бузи и приветливо лице. Как се оправяше, не знам, но тя пресичаше още в зародиш евентуалното недоволство на гражданството – предимно баби, деца, циганки (тогава още не бяха ромки, или в поне в наше село - не) и някой дядо с бастун за колорит. Младите бяха на работа в града или на полето. А повод за недоволство винаги се намираше. Я някоя недовиждаща баба се пререди, я пещта загрявала по-бавно нея сутрин, я на някой му било криво...

     Иначе казано, опашката си имаше свой живот. Тук се решаваха световните проблеми, обменяха се готварски рецепти, договаряха се сделки. Накратко, извършваше се най-бързия известен на човечеството информационен обмен. Това беше и място за интегриране на малцинствата. Няма цвят на лицето, религия или начин на обличане – на всеки му се искаше от дъхавия и мек като душица хляб, и то на часа. В противен случай чакаш следващата партида да се омеси, втаса, претегли, изпече, извади и т.н.

     Веднъж, стиснал здраво торбата за хляб в едната ръка и поомачкано левче в другата, избутан във външния фланг на опашката, присъствах на задълбочен междуетнически и интеграционен диспут на тема:„Кой  как  допринася  за развитието   на обществото и с какви очи гледа накъм бъдещето”. Нашите баби дълбокомислено разискваха въпроса с какво тогавашните цигани (понастоящем роми) са в принос към родната икономика и социално устройство; от какво живеят (те никога не са крали!); защо не пускат децата си на училище...

     В центъра на събитието бе и една от присъстващите циганки. Облечена в пъстри шалвари, цървули и забрадка, в едното крайче, на която беше завързала необходимите ù за тази покупка пари. Останалите бяха прилежно скътани в носна кърпичка и прибрани на сигурно място в пазвата ù.

     - А ма, како – обърна се тя към най-близко стоящата баба като я секна в най-сладката ù приказка – ти, като си толкоз учена, колко езика знаеш, мари?

     - Как колко?! Български, нали сме в България! – слисано отвърна запитаната.

     - Да, ама пък аз знам три – български, цигански, че и турски!

     С това спорът приключи. Или поне за този ден, на това място, по тази тема.

Случката бързо се разчу, а моята баба бе така впечатлена от случилото се, че дълги години само за това разправяше.

27.VII.2007 г.