ХОРАТА ОТ СЛЪНЧЕВИЯ ГРАД

 Сега ще ви разкажа за един град, който беше известен надлъж и нашир по четирите посоки на света и никой не знаеше истинското му име, дори най-възрастните хора вече не си го спомняха. Но как така, ще попитате, как нещо може да е известно, без да се знае дори името му? Ами така, всички му казваха Слънчевия град и изобщо не се знаеше кога бяха изгубили истинското му название.

  Наричаха го така, защото там през цялата година грееше слънце. Дори когато валеше, то не се скриваше зад облаците, а пръскаше светлината си в множество дъги. И понеже имаше толкова много блясък и лъчи, и хората, които живееха в него, бяха много щастливи и винаги засмени . А децата, децата бяха същински малки слънчица! Навсякъде цъфтяха цветя и храсти, пчелички жужаха в тях и носеха нектар в многобройните кошери. Животните, те също бяха доволни и пасяха на воля по зелените ливади, а млякото на кравите и козите ухаеше на диви треви.

  Къщите имаха огромни тераси и по тях можеха да се видят хора, които си пиеха кафето, разговаряха или просто правеха слънчеви бани. Лекарите в тоя град изобщо нямаха работа, никой не им се оплакваше от болки в кръста или краката, нямаше болни гърла или пък кашлица.

 Но един ден, над града прелетя птиче. Съвсем мъничко, сивичко, с червена човчица, в която крепеше едва видимо зрънце. Не се знае къде носеше птичето това зърно, но така и не го занесе, защото го изпусна точно над централния площад на града. Семенцето се завъртя из въздуха на вятъра, бавно се спусна към земята и падна в едва видима цепнатина между две павета. Скоро след това заваля дъжд и то покълна. Не след дълго се появи малка зелена фиданка, която разпери листенцата си на слънцето. Нали ви казах, че слънцето в тоя град е вълшебно, затова и фиданката бързо порасна, клоните й се разпериха нашироко и бързо под сянката им попадна целият централен площад на града. Вече не беше фиданка , а огромно, могъщо дърво с гъста корона и дебели клони. В него направиха гнезда хиляди птички и песента им огласяше града. А дървото все растеше ли, растеше и клоните му се простираха вече над къщите на половината град. Листата му спираха силните слънчеви лъчи, не пропускаха парчетата град от градоносните облаци , гръмотевиците се обезсилваха в тях и не можеха да навредят на хората.

  Когато през страната премина мощно торнадо, всички къщи вече бяха прибрани на завет под дървото. В другите градове и села всичко беше разрушено, от къщите не остана камък върху камък, колите и дори вагоните на гарата бяха запокитени на десетки километри.  Хората изгубиха цялото си имущество и ако се спасиха, то беше, защото се бяха скрили в мазетата си.

    Но в Слънчевия град всичко си беше на мястото, никой не пострада, дори птичетата в гнездата не се намокриха от поройния дъжд след това.

  Само че градът вече не беше слънчев. Под гъстата корона на великанското дърво беше постоянен полумрак и скоро стана доста студено и страшно. Никой не можеше да види слънцето, освен единиците смели катерачи, които стигаха до най- горните клони. Децата започнаха да се разболяват и страхуват, старците едва ходеха и виждаха призрака на смъртта в полумрака, по-младите бяха сковани от болки по ставите и не можеха изобщо да се стоплят. Палеха печките и когато уж по календара беше лято. Постепенно всички започнаха да роптаят, оплакваха се на градската управа и недоволно викаха:

- Ами вземете мерки, най- после! Къщите ни се превърнаха в ледници, децата ни са бледи като смъртници, родителите ни си отиват без време...Нещо трябва да се направи с това дърво!

- Ако не беше дървото, нямаше да имаме нито къщи, нито деца, нито родители! А може и нас да ни нямаше!- възразяваха други.

- Едва ли може да се направи нещо, клатеха глави трети, дървото е толкова голямо, че нито може да се отсече, нито да се изсуши!

- Освен това, в клоните му живеят хиляди птички, къде ще отидат те, ако го унищожим?- намесваха се и природозащитниците.

- Защо да не може да се отсече? Ще започнем от по- малките клони, после по- големите и накрая ствола!

- Луди ли сте? Ами ако падне, нали ще смачка целия град!

  Кметът и съветниците внимателно изслушваха всички, но и на тях не им идваше нищо наум. Поговориха помежду си и решиха да извикат един много прочут съдия, който можеше да вземе справедливо решение както повеляват законите.

  Изпратиха му известие и той скоро пристигна в града. Разгледа дървото, дори се качи по въжената стълба до върха му, изслуша всички граждани и после дълго време рови из книгите със закони. Дори се обади на някои библиотеки да поръча още такива законници. Но така и не можа да вземе решение.

-Вие сте се възползвали от закрилата на дървото, оцелели сте благодарение на него...Целият ви град зависи от това дърво, ако не е то, птичките ще ви напуснат. Пчелите няма какво да опрашват, ако не са неговите цветове, които цъфтят седем месеца в годината...От друга страна, никой не може да живее щастливо без слънце...Видях болни старци, бледи деца, които не се смеят, не играят и не тичат...Никой от вас не иска да напусне родния си дом, но и не можете да унищожите дървото...

  Той замълча за малко и никой не смееше да наруши тишината.

-Има една възможност...Трябва да поканите един мой колега, който от стотици години решава споровете на дърветата...Казва се съдия Тимберин и живее в празния ствол на една черница. Ако някой може да ви помогне, то това е само той!

   Речено- сторено, първенците на града написаха едно дълго изложение и изпратиха куриер да намери прочутия съдия. Но докато го чакаха, не стояха със скръстени ръце. Няколко архитекти и строители се заеха да проектират училище и детска градина на върха на дървото. По- богатите граждани също проучиха въпроса и поръчаха да им построят нови къщи почти в облаците. Но всичко това струваше много пари. Не беше по силите на всички да се снабдят с макар и малки къщици в клоните на великанското дърво. Скоро надделя мнението, че дървото трябва да се унищожи, как, все още не знаеха.

- Тогава трябва да спасим птичките!- заявиха природозащитниците и започнаха да изработват къщички за птици и да ги окачват под стрехите на къщите. Но за тяхно най- голямо съжаление, никоя птица не се нанесе в хубавите и широки къщички.

- Прави са си- каза учителят- Защо им е да живеят сред прах, тъмнина и студ? Ако и ние можехме като тях...

  Един ден се получи вест от съдия Тимберин, че скоро ще пристигне в града. Всички зачакаха с нетърпение и какво беше учудването им, когато видяха на площада да каца ято гълъби , които държаха в човките си здрава мрежа с нещо като голяма кутия в нея. Оказа се, че кутията има малка вратичка. Тя се отвори и от нея излезе малко човече, по-малко дори от куклите на момичетата от града. Беше облечено в черна тога, а на главата си имаше широкопола черна шапка.

   Но кметът и съветниците успяха да прикрият учудването си и се наведоха надолу за да поздравят мъничкия съдия.

-Нямаме много време, каза той и гласът му също толкова неочаквано се оказа силен и авторитетен.- Открих един важен пропуск в процесуалните действия. Надявам се скоро да го отстраним. Можете ли да ме закарате до някоя от хралупите на дървото? Ще трябва да се свържа с него и да разбера какво има да ми каже по въпроса. Разбрах, че досега с него не е говорено.

   И съдията извади някакво апаратче с малки слушалки, които сложи на ушите си.

-Дърветата говорят много тихо, поясни той, затова ми са нужни слушалки.

 Един млад момък окачи кутията, в която беше пристигнал съдията на врата си и започна да се изкачва по въжената стълба до най-голямата хралупа. Когато стигнаха, Тимберин залепи апаратчето на дървото и зачака. После започна да говори на някакъв странен език, който момъкът не разбираше. Всъщност, ето за какво говориха съдията и дървото.

- Защо сте тук, съдия Тимберин? Нещо лошо ли съм сторил?- попита дървото.

- Знаеш, че законът трябва да се спазва, нали?

- Разбира се, господине! Но аз не преча на никое дърво наоколо, не воювам с никого. Както виждате, птичките също са под моя закрила...

- Но според Закона за светлината и топлината, всеки има право да се грее на слънцето, да се топли или пък да се пази от него. А ти пречиш на хората от цял един град , затулил си цялото небе и никой от тях не може да се радва на светлина и топлина. Хората боледуват, умират и вече са много сърдити и недоволни.

- Но ако не бях аз, те всички щяха да загинат от торнадото! Затова съм разперил клоните си над тях и къщите им, да ги пазя! Кой друг град може да се похвали с такава защита?

- Съжалявам , нямаш право и според закона можеш да бъдеш наказан.

- Но защо? Аз нищо лошо не искам да направя, само да им помагам! Ето, птиците пеят по цял ден и цяла нощ, пчелите събират толкова много мед, че цялото население не може да го изяде, когато листата ми опадат, наторяват градините...

- Слънцето! Слънцето е най- важно, а те не могат да го видят дори... Виж какво, безсмислено е да говорим, трябва да направиш така, че слънчевите лъчи да стигат до хората, иначе ще те осъдя на безлистие. Клоните ти ще останат завинаги голи, постепенно ще изсъхнат и накрая ще остане само стволът ти. Помисли си хубаво!

- Не мога нищо да измисля! Прекалено съм голямо и няма как да отдръпна клоните си, не мога да живея и без листа! Ако можеше короната ми да стане прозрачна през деня за определено време...

- Е, за това не ти трябва съдия, а магьосник! Магьосник?

  Изведнъж малкият съдия се плеснал по челото и извикал:

-Казимир! Само той може да направи нещо! Преди няколко години го признаха за най- вещият добър магьосник! Ще трябва да изпратя един гълъб да го доведе тук!

  Речено- сторено. Малко множко време отне на толкова умни хора да се сетят, че само добра магия може да ги спаси от мрака и студа на тежката сянка на огромното дърво.

-Ама каква магия, бе!- поклати глава Казимир, който беше дошъл по най- бързия начин на гърба на вълка Грумпел.- Тук не ви трябва магьосник, а изобретател! Нужно ви е изкуствено слънце, което да осветява и топли града ви! Разбира се, ако получа съответната комисионна, мога да ви препоръчам една многоучена дама...

  Естествено, никой не реагира на намека за комисионна и скоро Казимир изплю камъчето. Многоучената дама беше собствената му съпруга Радмила, която така и не можа да напредне в кариерата си на вещица. Но затова пък стана много търсена като майстор на фойерверки, светлинни ефекти и коледни украси. Ако имаше някой, който да може да се справи, то това беше самата магистър Радмила Хабилис.

-Ето какво ви предлагам, каза тя, няколко изкуствени слънца, закачени по най- ниските клони на дървото. Те ще светят през деня и ще се зареждат през нощта от самото дърво. Как точно, сега няма да обяснявам, всичко го има в проекта ми!

   И тя извади една дебела папка със схеми и изчисления, а кметът и съветниците се наведоха над нея въпреки че никой от тях и понятие си нямаше от електротехника. Изобщо не се пазариха за цената и скоро гирляндът от слънца огря града и той отново можеше да се нарече Слънчевия град. Разбира се,пак имаше недоволни.

- Живеем като в оранжерия, оплакваха се някои- Искаме си нашето слънце, а не тия електрически чудовища!- и поемаха по въжените стълби към върха на дървото,  където вече имаше цял квартал от недоволни граждани.

- Какви са тия силни светлини, роптаеха други, получихме слънчеви изгаряния, трябва постоянно да носим тъмни очила...Искаме си удобния полумрак...-И спускаха плътно щорите на прозорците.

  Обаче децата бяха много щастливи и доволни. Играеха навън по цял ден и бузите им бяха зачервени, хранеха се с апетит и никак не им се влизаше в класните стаи. Не се възмущавайте, вие да не би много да сте обичали училището, а?

  Отдъхнаха си всички. Господин кметът се успокои, че отново ще го изберат на тоя пост, а съветниците се надяваха да продължат да работят за благото на града. Старците се припичаха на пейките пред къщите си по цял ден и ровеха лехите в дворовете си, където растяха едри зеленчуци и красиви цветя. А магистър Радмила Хабилис получи хонорара си и заведе скъпия си съпруг на околосветско пътешествие. Но най- доволно беше самото дърво, което порасна още повече. Птиците в гнездата станаха още повече и изобщо не отлитаха на юг, защото им беше топло през цялата година благодарение на слънцата. Все повече хора живееха и в къщи по клоните му и се радваха на истинското слънце и на истинската свобода. Бяха предимно художници, поети, музиканти, писатели,  майстори на играчки и дърворезби. Забравих да спомена, че наред с изкуствените слънца Радмила проектира и асансьори, с които хората можеха да се изкачат до горе и да се насладят на това, което бяха направили обитателите на Горния град или просто да погледнат от високо.

  Докато един ден дървото започна да линее. Със сетни сили се мъчеше да запази листата си и да осигури енергия на изкуствените слънца, но изнемогваше и скоро те просто премигнаха един-два пъти и угаснаха.

-Не мога да помогна, разпери ръце магистър Радмила, трябва ми източник на енергия!

 А дървото продължаваше да умира. Клоните му започнаха да изсъхват и трябваше да бъдат отсечени един по един. Отначало малките, после и по- големите. Хората го правеха с нежелание, струваше им се, че чуват тежките въздишки от сърцевината му и от това ги заболяваха сърцата. Така полека- лека отсякоха повечето клони и слънцето отново огря града. Птичките заеха дървените къщички, накачени под стрехите на къщите и сутрин приветстваха слънцето с най- хубавите си песни. Но хората кой знае защо, не му се радваха, а скърбяха за миналото, когато имаше кой да ги защити от природните бедствия.

- Ако сега мине някое торнадо, свършено е с нас!

- Нямаме никаква защита от гръмотевиците! Трябва да изхарчим много пари за гръмоотводи!

   Чувстваха се безпомощни и изоставени като деца без родители. Обаче градът отново беше огрян цял ден от слънцето и заслужено си върна името Слънчев. Дойде и часът, когато трябваше да започнат да режат и ствола на дървото, за да не се срути и да унищожи сградите под себе си.

- Сигурни ли сте, че вече е мъртво?- питаха се те.

- Мъртво е, беше категоричен съдия Тимберин, който дълго слуша с апаратчето си в голямата хралупа.

 И така свърши историята на дървото, което защитаваше Слънчевия град, но му закриваше слънцето. От него остана само един огромен пън, който се превърна в танцова площадка, а от дървесината му изградиха нови къщи с красиви покриви и прозорци. Само понякога , когато оркестърът вече не свиреше и танцьорите се бяха прибрали по домовете си, като че ли от земята се чуваха тежки въздишки...

-Ще ви кажа само, че дървото беше като майка за града, говореше понякога учителят на учениците- Защитаваше ни, пазеше ни, дори и ни хранеше с мед и галеше слуха ни с птичи песни...Но идва ден, когато и най-голямата майчина любов може да попречи на детето да поеме по свой път...Ние не можахме да напуснем града, а дървото ни даде всичко и умря от изтощение...Затова и вие внимавайте какво ще приемете от родителите си! Пазете ги и отказвайте дарове, които могат да ги убият!

  Мисля, че някои ученици бяха много малки да разберат какво им казва учителят им. Но той щеше да го повтори и когато пораснат, нали учителите са затова, да учат много поколения деца и да им предават мъдростта си, докато се изтощят като старото дърво...

  Не знам дали в суматохата някой видя, че сивото птиче с червената човчица пак долетя . Кацна на площада, заподскача на тънките си крачета и клъвна нещо. Ако бяхте по- близо, щяхте да разберете, че крепеше една семчица,  без да я поглъща.После литна в неизвестна посока. Ясно ви е, че едва ли ще я носи постоянно в човчицата си, нали? Е, тогава следете новините, скоро ще разберете за поредното чудо в някой град.