Всички сме затворници в замъка на живота. С раждането си сме затворени между четири стени и не ни остава друго, освен да чакаме края на присъдата. Някои бягат, други стоят и се борят, докато последната капка кръв не падне на студената земя и не вдигне във въздуха прах.

Причислявам себе си към първите – бегълците. Аз, Антоан дьо ла Фоли, избягах със свита опашка от смъртта. Ах, клетникът аз, защо не умрях на стените на Акра?

През 1187 г. Йерусалимското кралство губи Йерусалим след загубата на битката за Хатин. На 4 юли Салах ад-Дин, султанът на Сирия и Египет, с многочислената си армия разгромява силите на пазителите на кръста. Тази загуба води до Третия кръстоносен поход, при който градът Акра бива обсаден от християните и превзет през 1191 година. След превземането му, той става основен център на Йерусалимското кралство за следващите сто години.

Седемдесет години по-късно, мамелюците, водени от султан Байбарс, слагат началото на завоевателна политика спрямо кръстоносците. Тук започва моята история.

Годината бе 1291 и аз се намирах на каменните стени на Акра. Като хоспиталиер, аз служех вярно на двадесет и четвъртия велик магистър на ордена, Гийом дьо Вилие. Укрепленията представляваха кули, издигащи се от стена, висока 4 метра, простираща се от единия бряг на морето до другия. Източната част на града бе защитавана от стената, а западната – от морето. Тамплиерите защитаваха северната част на крепостта, ние – хоспиталиерите – централната, а тевтонските рицари – южната част, точно над портата.

Антиохия бе срината през 1268 г., Латакия падна през 1278 г., а Триполи издъхна 1289 г. Кръвта по сабята на султан Ал-Ашраф, казват, не изсъхвала. И ето ни, взирахме се в хоризонта от стените на последното християнско укрепление на континента. Помня, веднъж си присвих очите и зърнах хоризонта в друга светлина – той бе покрит от войни на Аллах. Отчаяно търсех прашната земя, но виждах само тюрбани, копия и щитове.

На 4 април, 1291 година бе сложено началото на обсадата. Първите редици се удариха о студените правоъгълни камъни на стената. Земетресение ли бе това или трус, причинен от мамелюците, не знам. Помня погледа на рицаря до мен – през шлема се виждаше искрящият пламък в очите му. По стълбите се катереха врагове, по стените безумни бойци отблъсваха поредната атака. В небесата се вееше белият малтийски кръст, а от преизподнята отекваха зловещи барабани. Слънцето гореше високо, а от основите на стената лъхаше хлад.

14 дни продължи обсадата. Смъртта на великия магистър дьо Вилие бе началото на края. Безжизненото му тяло падаше със скоростта на перце отвъд стените, а времето, изглежда, бе замръзнало. Всички сражения бяха застинали и всеки поглед бе вкопчен в последното пътешествие на магистъра. В същия този момент мамелюкските копия вече стърчаха от стената.

Битката се прехвърли на улиците на самия град. Всяка сграда бе крепост, всяка улица – бойно поле. Тогава разумът се завърна в моята така скъпа за мен глава и чух някой да шепне: „Бягай! И Бог не би могъл да се справи с врага в този момент. А, пък, какво правиш тук така или иначе? Ако Бог искаше земите Си, щеше сам да слезе и да ги защитава.”

Краката ми ме носеха към пристанището без дори да знаех останали ли бяха кораби или не. Зад мен – ад. Ако папата бе станал свидетел на това клане, то той не би сложил началото на нов кръстоносен поход.

За мое щастие на пристанището бе останал един последен кораб. Малцина бяха избягалите. Малцина бяха мислещите.

Отплавахме. Когато погледнахме назад към крепостта, с нас се сбогуваха от стените набучени на копия мъртви рицари. Защо не бях увиснал на копие там, в онзи момент? Защо не бях посрещнал смъртта, както го направи дьо Вилие? За предпочитане ли е живота, който живея сега?

Корабът дебаркира на остров Кипър, където, теоретично, Латинското кралство все още съществуваше. Още при слизането бегълците бяхме арестувани. След месец всички получихме еднаква присъда – заточение.

И така стигаме до настоящето. Намирам се заключен в замък, без достъп до външния свят, със Слънцето като единствен другар. Целият замък е на мое разположение. Мога да се разхождам с дни из мраморните коридори. Какво ли пространство заема този замък? Преброих четири крила, като всяко от тях ми отне по седмица да проуча. Белият мрамор придава чувството, че се разхождам високо в облаците, из райските палати.

Като изключим убийствената самота, която се впива в нежната ми плът ежедневно, престоят ми има още един недостатък. Понякога, когато се разхождам из някое крило на затвора, се случва да срещна демон, сякаш изпратен от Бог. С пламтящи коси, зелени очи, които като свределчета се забиват дълбоко в съзнанието ти, тризъбец вместо дясна ръка и шотландски клеймор за лява ръка, това същество ме подлудява. Всяка среща с него завършва с моят бяг в обратната посока. Спирам, когато започна да усещам сърцето си да бие със сила, способна да натроши ребрата ми на парчета.

В началото не бях свикнал с неговите посещения и се плашех само при срещите ми с демона, но сега имам чувството, че той ме дебне зад всяко разклонение на всеки коридор. Където и да отида, то е след мен. Обърнех ли се, неприятна гледка ме очакваше, затаила дъх.

Но това не е всичко. От седмица чувам смразяващия му шепот във всеки момент от денонощието. Понякога шепотът му ме подтиква да отида в една определена стая в третото крило, а понякога бълва неразличими думи. Днес ще сложа край на това мое изгнание. Ще последвам шепотът, дори да ме заведе до края на света.

Води ме към точно определена стая; чудя се какво ли толкова има в нея. Отварям дъбовата врата и, за мое учудване, в центъра на стаята виси въже, спуснато от греда през дупка в тавана. Това е моят изход! Това е моето спасение! Излежал бях своята присъда! Хващам здраво въжето и започвам да се катеря към така желания изход...

* * *

Стъпките на сестрата отекваха в коридора. Рижите ù къдрици подскачаха и се удряха в бялата ù униформа, а светлите ù очи небрежно обикаляха стените на коридора. В ръцете си носеше поднос с храна. Когато тя наближи стая 106, стъпките секнаха, чу се отварянето на врата и мъртва тишина обхвана сградата за няколко секунди. Тишината бе разцепена от трясъка на подноса при срещата му с пода. Чуваха се  постепенно усилващи се и зачестяващи стъпки, издавани от грациозното бягане на сестрата. В зелените ù очи нямаше и помен от онази хармония, сега вече изпарила се в нищото.

Не след дълго, в коридора отново отекваха стъпки; този път на двама души. На вратата на стая 106 се спря сестрата, а до нея - някакъв доктор. В стаята, между четирите бели стени висеше безжизнен средновековен хоспиталиер.