Трудно се оказа за Косьо да се съвземе след от хорото. Той усещаше подскачащото си сърце да галопира като младо конче и като че ли се опита да го озапти, въздъхвайки няколко пъти, но не успя и се наведе да вдигне момичето. В полумрака Стела премрежи очи и ръцете на мъжът ѝ се привидяха на трептящи криле на орел. Да, той беше голям силен орел, а тя сега се чувстваше като зашеметено орле, тупнало на снега. Ето в този момент орела ѝ помагаше да се изправи, говореше за забрава, поправяйки внимателно нейната черна перушина от навалелия сняг, след това я подпря за тялото си докато трънките от пуловера му се забиваха през ризата по кожата й. Мъжът я прегърна през кръста. Стела увисна с една ръка на шията му, точно както искаше да увисне на онази дума. Забрава! Дума, в която на нея така ѝ се искаше да повярва, че изпита желание Косьо да я повтаря многократно, така, че накрая всички повторения да натежат едно в друго, за да усети тя по бузите си, не сняг, а сълзи на опрощение и радост. В същото ...