Сипа храна на рибките. Разляха се цветове. Ако беше по-голям щеше да ги оприличи аквариума на палитра. Радваха се и го чувстваше. Той им беше като родител и тълкуваше знаците им. Лицето му изведнъж помръкна. За миг си помисли, че и те чувстват какво става в света на големите. Изгони мрачната мисъл и стисна зъби, даже тропна с краче. Майка му и баща му говореха високо. Не се караха, просто обсъждаха объркано и бързаха, много бързаха. Искаше да забрави колко много бързаха. Да знае колкото рибките, те знаят толкова малко, толкова малко и са тъй пъстри и тъй доволни от храната която той им сипа като едно голямо божество с детски черти. Усети, че се задушава. Защо са толкова наивни. Не е честно. Той ще страда заради тях. Кой им е дал правото да не разбират и да са доволни? Не е честно. -Изключи този телевизор!-кресна баща му. -Моля те, нека още малко. Още само малко, той не ни пречи. Нека да шуми. Моля те, нека да шуми. -Вбесява ме. -Трябва ли да викаш. Той чува всичко… -Картината ти ще ми ...