Докато беше влюбен, очите ти искряха... влагата в тях имаше един особен живец, в който сякаш че ако се потопиш, ще се преродиш... Така бих искала да те запомня. Беше някак палав и игрив. Младееше. Излъчваше невероятен чар и енергия. Всичко в тебе беше различно. И погледът -  закачлив и много казващ, и устните - влажни и силни, и лицето - смирено и благо. Излъчваше чар на хубав мъж, улегнал, зрял мъжкар, който е доволен от себе си и от находката си. Говорът ти беше друг - говореше малко, а казваше много. Трепереше на първите ни срещи, не можеше да координираш движенията си от вълнение... искаше да ми се харесаш... на всяка цена. Хех... беше много сладък и забавен. Стъпваше все едно по пружинки, никога не знаехме къде отиваме, губехме представа за времето и щом ме гушнеше, сякаш се залепяхме един за друг. Подлагаше винаги ръка под гърба ми, за да ми е удобно и приятно, защото аз бях твоето момиче, твоето дете, твоята любов... за която твърдиш сега, че не съществува. Нима не бях истинска, нима бях измислена тогава? Ето ме, същата съм си - от кръв и плът. Със същите ръце и устни, със същите чувства и вълнения, нооо... ти не си това, което беше. Ти остана някъде там, в топлите есенни нощи, когато може би разбра, че няма да ме имаш завинаги и че не искаш да се бориш за мен, не искаш да се раздадеш до край... Промени се. Отведнъж, отдръпна се и охладня, стана даже грубоват и започна да губиш онзи магнетичен чар. Ония блестящи очи потъмняха, треперещите ръце станаха сухи и груби. Изчезна магията, трепетът, танцът на малките пеперудки свърши... Започна да става тягостно и трудно... А според теб бяхме влезли във висшата фаза... на дълбока любов. Наричаше това - "нещо повече"... не беше, не го исках. Романтичната ми душа ревеше и се молеше да се върне времето. Аз си бях същата - бях все тъй влюбена и всеотдайна, но го нямаше моето старо момче, нямаше го огънят, пламъкът и искрата, с които започна нашата зряла любов. Те ме изпепелиха... до неузнаваемост, до безчувственост и докрай...