1.

         Пол изпращаше както винаги деня от обичайното си място – ъгъла на парка, седнал на малкият каменен блок, под дървото, на което не знаеше вида. Пред него бе статива и бялото платно. Отново не бе използвал боите си да рисува. Тубичките си стояха непокътнати в дървената кутия, също и снопа от четки. Както и преди, днес отново само беше мислил за живота с цветове.

         Не бързаше, знаеше, че те сами ще се отразят върху платното когато им дойде времето да се покажат. Той не рисуваше никога, просто лекуваше душата си с това очакване да нарисува нещо и така си помагаше... или си мислише, че си помага.

         Затова и не искаше насила да започне да наслагва мислите си върху платното, но го приготвяше ден след ден, а после прибираше и си отиваше.

         А през деня Пол просто гледаше небето, поляните, дърветата и шареше с краските им мислите в главата си.

         2.

         Ехо се измъкваше рано сутрин изпод храстите, обсадили дънера на дървото. Корените му бяха големи и образуваха удобни ниши, които бе запълнила мекота и направила свое гнездо, в което се свиваше във вече студените есенни нощи. Денем тя обикаляше града, просто така – поемаше нанякъде, без посока и се скиташе по улиците.

         Когато денят започваше да натежава и умората му го задърпваше настоятелно да си отива, тя също се връщаше в своя парк и търпеливо изчакваше всичките му посетители да се разотидат, за да се прибере в гнездото си, от което понякога гледаше звездите, друг път слушаше въздишките на клоните.

         От няколко дни наблюдаваше онзи, който си тръгваше напоследък последен – веднъж защото сядаше винаги пред дома ѝ – на камъка с формата на куб, неизменно наметнал тъмна вълнена риза, над която косите му се вееха според настроението на вятъра.

         Но обърна внимание на непознатия, защото беше художник, който никога не рисуваше.

         3.

         Зеленото, леко щриховано от тъмни сенки, бе хубав цвят и застилаше като фон мислите на Пол и ги упояваше. Особено в по-ярките слънчеви следобеди. Тогава златистото ставаше шумно и дразнещо очите. Той ги затваряше и се търкулваше по зеленината. После в лазурното на някой къс от небето. А след това да вае с мисли багрите на живота беше толкова лесно и приятно.

         Тук-там хвърляше по някое пастелно тонче – ръждиво листо носено от вятъра - матово перлено кълбо, засилено по склона - шепа морски грохот, донесен с прилива.

         Пол обичаше да усеща вятъра край себе си – затворените му очи го виждаха как препуска под и в небесата, достигайки само за миг краищата им.

         Крилете му бяха с краските на севера и юга. А когато стигнеше до него, защото Пол усещаше, че бе средата им, така както всеки човек е в центъра на собствената си Вселена, той биваше облян от сместа на топло и студено, която наричаше приятност.

         Веднъж усети и друг полъх, но щом отвори очи, вече го нямаше.

         Полъхът имаше аромата на жасмин.

         4.

         В този ден небето беше мрачно, след стъпка две на времето навярно щеше и да завали. Ехо както винаги чакаше художника, който не рисува да си тръгне и да се прибере в гнездото си. Но този ден той съвсем не бързаше, а платното му бе така мълчаливо.

         Защо ли никога не рисува? – се питаше вече няколко пъти и застана от другата страна на угасващата светлина.

         Косите на художника бяха дълги и вятъра ги разпиляваше по лицето му. Той час по час ги отмяташе, но немирникът отново ги разпиляваше. Очите му затворени мълчаха.

         Сякаш си играят като стари приятели – отбеляза Ехо, а вятърът се завъртя и духна лекичко иззад нея.

         В този миг художникът отвори очи, усети жасминения аромат и този път я видя. Беше на няколко стъпки от него, съвсем неусетно приближила се до блока, за да надникне накъде се е загледал със затворените си очи.

         - Здравей! – каза той и се усмихна.

         Небето, потъмняло от дъждовните облаци, лекичко отметна едно свое ъгълче и между тях се спусна лъч от слънчев прах.

         - Здравей – кимна Ехо и прокара пръсти по лъча, насичайки го на тънки струни.

         Прахта засия, а струните отрониха тих акорд. Художникът чу и него, тоновете се посипаха с полъха на загадъчното цвете.

         - Казвам се Пол.

         - Казвам се Ехо.

         - Искаш да седнеш тук ли? – предположи той и се изправи, за да ѝ отстъпи мястото си. – Извинявай, често се заседявам с часове. Сега разбирам, че навярно има и други желаещи...

         - Не, няма нищо. Просто гледах платното – лъчът изчезна, тонът отшумя и денят отново потъмня, но обеща, че няма да развали срещата им с чакащия да се излее дъжд.

         - Празнотата – така го наричам. Все още няма нищо на него. Чакам вдъхновение – шеговито рече Пол. Започна да сгъва статива, прибра в кутията и платното. Боите дори не беше изваждал.

         - Паркът ще затвори, няма ли да си отиваш? – попита Пол.

         - Не, той е мой. Живея тук.

         - Как твой?! – учуди се той, но в същия миг си спомни, че паркът се казваше „Ехо”. На входа му имаше табела, която указваше, че всъщност е бил частно имение, предоставено за ползване на града от собственичката си.

         Той огледа градините, алеите, дърветата. После и Ехо. Поклони се леко и каза:

         - Значи съм бил твой гост през тези дни.

         - Бил си – усмихна се Ехо.

         Художникът гледа дълго в домакинята, премисли няколко неща, прие ги и ги разбра.

         - Животът е загадка, която трудно ще разгадаем, колкото и пъти да го изживяваме – замислено изрече той.

         - Такъв е – съгласи се Ехо. – Но затова е и толкова приятно да го опознаваме.

         - Така е. – Пол погледна към потъмнялата алея. - Тогава – до утре, Ехо!

         - До утре, Пол!

         Художникът пое към изхода, Ехо към мекотата на своето гнездо, а денят към своята любима нощ.

         5.

         Ехо се върна по-рано от разходката си и веднага видя, че художникът е вече там. Приближи се към него, ефирна и недоловима, но той я усети и се изправи да я посрещне.

         - Идваш тихо – каза Пол, - и толкова плавно, сякаш си воалът на залеза.

         - Обичам тишината. Тя е естественото състояние на света.

         - И на космоса – в необятността няма никакъв шум.

         - Съвсем никакъв – потвърди Ехо.

         - И аз я търся, може би затова стоя с часове точно тук, където е най-тихото и самотно място в твоя парк.

         На идване бе прочел подробно историята на входа.

         - Напротив, тук е доста шумно, заслушай се – прошепна Ехо. – Чуй дървото, шепне с листата си и всяко от тях има свой глас, с който да разкаже своята  история. И те са безбройни като хората, но всеки е толкова различен...

         Пол затвори очи и потърси посоката, която му сочеше гласът на Ехо. Наистина, листата говореха като със стотици, дори хиляди различни тембъра, а гласовете им образуваха единния глас на баща им - голямото дърво, на което той все така не знаеше вида.

         - Чуй клоните, те охкат от тежестта на годините, но пък се и радват, че в тях има толкова птици, които ги използват, за да се раждат в гнездата им новокрилите ята.

         Пол видя шарките им, издигането в небето, свободата в полета им, прескачането на хоризонтите, а след това спускането и удоволствието от това че са живи и приютени от клоните.

         - Наистина – промълви той, - колко сляп съм бил.

         - Всъщност, може би си гледал нещо друго.

         - Може би.

         Денят бе като спускаща се след крясъка на лятото звънка есен. Вятъра току що се бе завърнал от север и носеше в шепите си хладни милувки. Художника се загърна с ризата си. Воалите на Ехо се разпиляха. Листата зашумяха в хор.

         - Не ти ли е студено?

         - Понякога, но само от спомените – отвърна Ехо.

         Той кимна с разбиране.

         - Време е да се прибирам – рече Пол и набързо събра нещата си.

         Ехо го гледаше. Не искаше да си отива, но разбираше, че не може да остане.

         - Всъщност – започна той, спрял се изведнъж от мисълта, - какво е времето?

         - Сън, Пол, просто сън – прошепна Ехо и се отмести, за да мине покрай нея.

         Пол се замисли – може би е права.

         - До утре тогава... в следващия сън? – предложи той.

         - Да, до утре! – съгласи се тя и го изпрати с жасминен полъх.

         И всеки отлетя в своя личен сън.

         6.

         Какво ли е да си душа, която се носи в безкрайност, наричана за кратко живот. Да знаеш, че все миг е промяна, която не можеш да задържиш. Всичко отминава, всичко е преходно, а е така скъпо с това, което е било.

         Пол гледаше платното, беше започнал да чува и вижда и разбра, че вече може да улови мигът, да го запечата и сетне само с поглед към него отново да се върне във времето.

         Защото мислите понякога толкова лесно се разпиляват и не могат да задържат образа на спомена, но той знаеше къде да постави цветовете. Както и какво да нарисува.

         И той започна да рисува.

         Дървото над гроба на Ехо запя с хилядите си гласове. Клоните отмерваха ритъма, следвайки маха на разноцветните криле, накацали по тях и затаили дъх.

         Времето спря, а художникът рисуваше в рамката му.

         7.

         Ехо остана далеч, за да не попречи на Пол. Радваше се, че е успяла да го накара да види нужното и да нарисува онова, което събираше цветовете в себе си.

         Когато първите пръсти на мрака полазиха по гърба на художника, той отстъпи крачка назад и погледна картината си. Прокара изпоцапани пръсти през косите си и ги нашари с цветове, но не мислеше за тях. Ехо усети как душата му излъчва, че е доволен от творбата си, а онзи товар, който като тежка котва я бе опъвал, сега го нямаше.

         Пол приглади ризата и се вгледа с премрежен поглед. Остана само един детайл за довършване, който с един мах на четката вплете в нарисуваното. След това събра всичко, освен статива с картината и си отиде. Нея той остави обърната към гнездото мекота.

         Ехо се приближи, за да види и прочете името си като изгряла първа звезда в едно отметнато ъгълче на нощното небе.