Чистя си из шкафа и пренареждам предмети – спомени. Попада ми един ключ в кожен калъф с панделка и честитка, обвити с целофан. Ха, това е Ключът. Да поседна и да си припомня историята му. Запазих го, защото нищо не отключва, единствено спомени за едно далечно време, за една майска сватба, на която булката бях аз.
По онова време келеша обявяваше по микрофона, кой какво дарява. Стигайки до чичото на съпруга ми , пое от него този пакет и гръмко извика:
- От чичото на младоженеца ключ от апартамент в Русе.
Мощни викове и възгласи:
- Браво! Евалла!
Приех го с възхита и го пуснах в чантичката си .бях срамежлива булка, та дори не си спомням да благодарих. После се опънах да играя булченско хоро, не че не мога, а защото се кичеше булката с банкноти, а аз не харесвах тази традиция. Дори се разсърдих и се разплаках. Тогава свекървата ми каза:
- Що си такава, чичо ти щеше да играе до теб, човека апартамент ви даде.
Но и този номер не мина, не играх.
Преиз годините чичото го виждахме по празници от време на време, никога не ни покани на гости. Апартамента не го видях, просто знаех адреса и никога не се наканихме да го посетим. Разведох се , заедно с багажа си взех за спомен децата и ключа… Децата си обичам и до днес както обичам себе си, а ключа запазих за доказателство. То, обещанието , не е като даването. Можеш и звезди да сваляш, то реалните действия се броят. Пък и написаното „черно на бяло”… Ключът върви с историята, а тя има продължение. Когато се развеждах, разбрах, че чичото се е пенсионирал и живее на село в бащината си къща. От жилището няма и помен. Продадено!
Остана ключът… и може би само аз си спомням за обещанието...нМисля си, смело обещавайте, нещата касаят бъдещето, а то не ни принадлежи.
И цял живот не случих на някой, който да ми обещае нещо материално и да изпълни обещанието си… Каквото имам е плод на моите усилия и моя труд и пестеливост. Не се оплаквам, съдбата бе благосклонна към мен. Затова и лотария не играя, късметът ми е в ръцете и главата. Дарения не приемам… Не желая и до днес да бъда задължена с нещо на някого.
Любовта ми е към даването. То ме радва и изпълва с мечти. Обещания не давам!
Но пък имам и други запазени спомени с обещания…
.Една-две заповеди за назначения с големи заплати, които така и не взех, а месеци работих с надежда…
Една папка с кореспонденция за издръжките на децата, където един съдия-изпълнител успя да се пенсионира, аз те не видяха нищо…
Няколко епикризи с заболявания, които и сега считам, че нямам, но ме убеждаваха в правилността им…
Много удостоверения за завършени квалификации, които ми създават излишно самочувствие, но никога не влязоха в реална употреба…
…
Господи, какви вещомани сме! Еле –аз! Някак-си съм злопаметна.Отдавна за тези неща си спомням с усмивка. Простила съм на другите и на себе си. Но ги пазя и разказвам, дано някой си вземе поука и да не хваща на „въдицата”…
Но ако не се опариш сам, трудно ще повярваш. Изкушението е голямо и гали самочувствието…
От години не приемам да имам ключ от където и да е било. Гледам два пъти в един и същ капан да не попадам.И съм сигурна, че ако се разровите в спомените си , ще откриете какви ли не лъжи, обвити в обещания, оставили материален знак за дадена дума…
И тук народа го е казал мъдро:” дадена дума – хвърлен камък” , но и който е безгрешен, нека хвърли пръв…
Това е историята на моя ключ за един рай, който не ме прие, сега се надявам с делата си да ида в истинския…Някой ден, но не бързам… обещайте ми каквото искате, наивна съм… и намигвам…
Снежана Желязкова, юли 2018
© Снежана Желязкова Todos los derechos reservados