Седим си Митето комшията в парка, никому нищо не правим, само дето мрачно се гледаме, защото пенсията не е политическо понятие, не можеш да я разтегляш безкрайно. И Митето казва:
– Снахата вчера ме извика да й помогна, че щяла да ходи на пазар, пък и прахосмукачката на ремонт да носи, а отгоре на всичко искала приятелката си да посети. Та аз да пазя колата долу, докато тя си бъбри с приятелката. Вървим из пазара а тя мърмори: „Какво да купя, все ерзаци продават?“ Пък аз видях едни сочни пилета и викам: „Купи едно младо пиле, ма снахо.“ А тя се звери: „За теб е младо, на мен тая кокошка ми е връстница!“ И аз млъкнах. Щото може да забрави на обяд да ме покани. А на сина не разчитам – пак заминал по чужбинско, пак ще се върне уморен, пак ще рече: „Абе поне вие сте добре“…
Гледам го угрижен, вкиснат като миналогодишна туршия, и го разбирам. И моите са така: „Здрасти, тате! Какво правите?“ и, докато обясня как сме, припалили колите и изчезнали. Модерно време, все в движение са.
– Абе, тя на ...