Беше рано сутринта.

Може би 6.

С ръце засенчи очите си, за да ги предпази от директната слънчева светлина. Състоянието беше все така тежко. Бореше се с болката като в някаква финална кървава битка.

Искаше му се да се отдаде и да потъне в бездната, забравяйки всичко, което му се е случило. Не желаеше да води повече битки, не желаеше разговори. Искаше да се предане и да става каквото ще.

Усещаше туптенето на сърцето си, отразено в гърлото. Изпита студенината на съжалението, което подтикваше в хората, и внезапно го втресе. Все едно някаква сила бе изтръгнала душата му, а на нейно място - кухо пространство.

Чувството на безсилие го бе завладяло, а гневът и страхът просто придаваха точния и отвратително горчив вкус на картинката.

Имаше усещането, че всеки момент черепът му ще се пръсне на хиляди малки костици. Кръвта циркулираше из тялото му като буйна река, така че той предположи как тя ще изхвърчи като фонтан и ще оцвети с аления си цвят белите стени.

Луташе се.

Отново бе изгубил пътя.

Тичаше без цел, без посока.

Опитваше се да си повтаря единственото нещо, което бе в сила да го поддържа жив: „... и това ще отмине...“ Опита се да си спомни, че е преходен, че не е най-добър – дори да беше така, винаги имаше по-добър от него. Внезапно загуби усет за почвата под краката си и се стовари на колене. Не усети болка от това, защото цялата същност на неговата много добра познайница се бе нанесла в сърцето му. Не даваше мира, не го оставяше да бъде в покой.

„И това ще отмине… И това ще отмине… И това ще отмине“.

Съжали себе си.

Ярост, гняв!

Изправи се отново на крака. Първа крачка, втора крачка… и скок… в бездната.

„И това ще отмине“… И това ще отмине… И това ще отмине“.

Летеше надолу в бездната и за първи път в живота си се усети наистина свободен. Сълза се пророни от десния му клепач... миг по-късно…

ТУП!