Беше рано сутринта.
Може би 6.
С ръце засенчи очите си, за да ги предпази от директната слънчева светлина. Състоянието беше все така тежко. Бореше се с болката като в някаква финална кървава битка.
Искаше му се да се отдаде и да потъне в бездната, забравяйки всичко, което му се е случило. Не желаеше да води повече битки, не желаеше разговори. Искаше да се предане и да става каквото ще.
Усещаше туптенето на сърцето си, отразено в гърлото. Изпита студенината на съжалението, което подтикваше в хората, и внезапно го втресе. Все едно някаква сила бе изтръгнала душата му, а на нейно място - кухо пространство.
Чувството на безсилие го бе завладяло, а гневът и страхът просто придаваха точния и отвратително горчив вкус на картинката.
Имаше усещането, че всеки момент черепът му ще се пръсне на хиляди малки костици. Кръвта циркулираше из тялото му като буйна река, така че той предположи как тя ще изхвърчи като фонтан и ще оцвети с аления си цвят белите стени.
Луташе се.
Отново бе изгубил пътя.
Ти ...