И Ц О

Когато, в студената есена вечер Надя отиде на поредното си нощно дежурство в психиатричната клиника, дори и не подозираше какви изненади я очакваха на работно й място.

Първо: оказа се, че колежката, с която трябваше да е на смяна, беше болна и в последният момент не можели да й намерят замесничка и тя трябваше да е сама на целият втори етаж. Естествено със санитарка и лекар. Но тъй като беше нова още в клиниката и не познаваше добре персонала, някак и беше още неловко, а тя беше свикнала да общува повече с Петя, колежката й, която и помогна да си намери тази работа и почти винаги бяха на смяна заедно. Разбира се екипът се държеше много предразполагащо, обучаваха я с търпение, защото работата в клиниката беше много спецефична. Тук се учеше на тънкости във взаимоотношенията с душевно болните пациенти, за които в колежа никои не ги подготвяше. Трябваше наизуст на научи всички лекарства, които се използваха - психотропни, невролептици, просто всеки медикамент как действа, какви са му показанията. Трябваше да стане половин, да не и цял доктор в преценката на всеки отделен пациент, поведение при криза и спешен случай. Да разпознава различните фази и състояния на психично болните хора.

В началото малко или много я беше страх от тези хора, но постепено се научи да общува и контактува с тях. Та те бяха болни, като всички други. Беше болна психиката им, душата, сърцето им. Като всички по света, но те не издържаха на напрежението и системата им даваше срив.

Второ: в клиниката бяха приети 3 нови пациента и тримата бяха в отделението за лечение на наркозависимости. Трябваше да се запознае със случаите от дневната сестра, рапорта и книгата за болни. Тя разгледа анамнезите, прочете рапорта и се зае да приготвя назначените за вечерта медикаменти. Следваше и вечерна визитация с д-р Паунов. Обичайните депресии, неврози, шизофрении. Пациентите бяха спокойни. Притесняваха я само новопостъпилите наркомани. Те винаги буйстваха и бяха неспокойни през първите дни, които трябваше да прекарат в клиниката. Едни идваха доброжелателно, други водени от близките си насила, а трети ги намираха на границата между живота и смърта, от поредната свърх доза. Но глада за наркотика ги праваше по бясни от животни, като обезумели зверове. Към всеки разбира се, се постъпваше индивидуално в зависимост от психиката и наркотичната зависимост.

Новите пациенти бяха настанени в най-крайната стая. Когато влезнаха с доктора и санитарката, видимо бяха спокойни. Размениха обичайните любезности и лекарят премина към назначенията. Тогава Надя отиде до леглото до прозореца и се вгледа в момчето, което лежеше на него. Въпреки, че беше доста отслабнал и някак измършавял, го позна. Това беше Ицо. Боже Господи, Ицо - приятелят на брат й.

- Ицо, това ти ли си?!? Аз съм Надя, не ме ли позна. Сестрата на Николай.

- Надя, да, да. Май си ти, как си како Наде - закачливо поде той и се усмихна с най-тъжната усмивка на света. Очите му бяха потъмняли с големи кръгове около тях.

- Май си загазил а?!? Не се притеснявай, ще те оправим за нула време - опита се да го разсее тя.

- Мене никой не може да ме оправи, ей... Това нито ми е за пръв, нито за последен път. Баща ми, онова копеле, по- точно вторият ми, така да се каже, баща и в комуни в Испания ме праща, но батко ти Ицо е велик, голям инат. В гроба ще ида, ама хероина няма да го оставя - заядливо и подигравателно рече Ицо.

Надя реши да не го дразни допълнително, явно пациента беше достатъчно изнервен и ядосан на целят свят. Направи си назначените манипулации за стая номер 15 и излезе.

Тази вечер надълго и нашироко разговаряха с доктора за наркоманите. Тя сподели, че пациента от 15-та стая й е личен познат и че много се надява лечението този път да даде резултат, и да успее да помогне на приятеля си от детство.

- Скъпа сестричке, всички ние се надяваме... Но не, лечението е безуспешно. Напротив, лекуваме ги. Но както знаеш не физическата зависимост е непреудолима. Психиката е важна. Психиката не можем да излекуваме. А и не можем да ги затворим пациентите в клетка и да ги направим недостъпни за пласьорите. Които като надушат, че пиленцето е излязло от клетаката и докато не го изпратят в затвора или в гробищата не престават да ги търсят. Но ти се постарай, подкрепяй и помагай на приятеля си. Млада и наивна си още, но дано не се разочароваш.

.......

Така всеки ден Надя отиваше окрилена на работа. Беше решила да се бори за живота на Ицо. Да му бъде и майка и баща и приятел, само и само да успее да излекува наранената му психика, наранената му душа.
Постепенно тя стопи преградата, която Ицо поставяше пред нея. Беше търпелива, чакаше да дойде момента, когато той ще престане да се прави на великият "батко Ицо", както сам се наричаше и да признае, че има нужда от помощ.

Първо разговаряха за съвсем обикновени неща, като например за времето, припомняха си случки от детството. Смееха се.

Ицо ходеше на сеанси при психиатър 3 пъти в седмицата, но неговият истински лекар беше Надя. Беше забравил колко чаровна и забавна е тя. Не се бяха виждали от много години. Тогава бяха деца, а сега вече големи, пораснали хора. Споделяха си информация и за останалите от компанията. Беше весело. Но имаше моменти, когато той пак ставаше мрачен, подтиснат и тогава му се искаше да се надруса, и да забрави всичко... не всичко, а само онова, лошото, лошото... което...

- ....което, какво?!? - попита Надя.

- Което ми разруши живота, което ме накара да съм това, което съм, разбра ли... разбра ли??? - почти започваше да крещи Ицо.

Те се разхождаха в градинката около клиниката. Смяната на Надя беше свършила и той винаги я изпращаше до входа на болницата, пред който тя чакаше автобуса за у тях. Но понякога сядаха на пейките в малкото паркче да изпушат по някоя цигара и да поговорят, защото когато Надя беше на работа нямаше много време за разговори.

- Спокойно, Ице, знам че ти беше трудно. Трудно е едно момче да загуби баща си на 5 години, особено кошмарно е, когато това стане пред очите му. Трудно е майка ти да заживее с чужд и непознат човек. Човек, който не обичаш, мразиш дори, защото е взел мястото на твоят татко. А той е бил най-прекрасният баща в твоите детски очи. Трудно е след това да имаш сестра, на която да се обръща цялото внимание, да се дава цялата обич, а ти да бъдеш вечната черна овца в семейството. Но повярвай ми, приятелю, не в дрогата е решението... Там утеха няма да намериш или, ако намериш, тя е твърде кратка, твърде временна и непостоянна - тихо и кротко му говореше някакъв ангелски глас. Ицо се разплака, плака дълго и на висок глас. Никога не беше си позволявал тази слабост. Никога!

Надя го прегърна, притисна го към себе си и той усети аромата й. Толкова сладък и нежен. Той се сгуши в нея и продължи да хлипа. Не каза нищо, тя е знаела през цялото време, какво му е, как се чувства. Знаела е. Разбрала го е, как, защо не знаеше. Може би инстинкт, шесто чувство...

После избърса сълзите си, погледна я и се усмихна. Беше му станало толкова леко, леко - никоя дрога не можеше да го накара да се чувства както сега. Новороден, пречистен и то само от няколко сълзи. Сълзи, но споделени с приятел, най-добрият приятел...

.......

От тази случка нататък Ицо беше взел решение да се излекува напълно, да забрави за "приятелите си" и за дрогата, след като излезе във външният свят. Където го чакаше истинската битка.

Споделяше с Надя и страховете и надеждите си. Разказа й за годините, през които бяха изгубили връзка. Как на един купон едни приятели му дали да пробва марихуана. Харесало му, но скоро марихуаната му била слаба и преминал директно на хероин. Крадял пари от тяхните, после взел да посяга и на по-заможните хора от селото.

Ицо учил в Икономическата гимназия, били го приели с отличен успех. Но много скоро успехът му станал не само под средното ниво, но останал да повтаря и години. Баща му наел часни учители, но и това не помогнало. Никой не разбрал истинският проблем на подрастващото момче, което постоянно било комплексирано от родителите си, било малтретирано от вторият си баща, който го заключвал в бараката на двора и го биел с колана си. Държал го там по цели дни и нощи на хляб и вода, колкото да не умре. Когато приятели идвали да търсят Ицо, все казвал че е на екскурзия от училището или на лагер, или при баба си в Първомай. А майка му толкова била влюбена в новият си мъж и ангажирана в грижите за дъщеря си, че не забелязвала или не искала да забележи нищо, дори оправдавала възпитателните мерки на бащата.

- Спомняш ли си, те дори не даваха на брат ми да общува с теб, за да не ти влие зле?... - усмихна се Надя.

- Да, защото брат ти беше много шантав и див... Но не са ме пазили от когото трябва май... Между другото какво става с Нико?

- Ами учи във Варна, тази година завършва Военно-морското.

- Супер, дивака Николай, брей, ако кажа на нашите и ще опулят едни очи... - иронично се усмихна Ицо и хвърли фаса на земята.

- Като си дойде ще му кажа да се видите, искаш ли?!?

- Да, дано вече съм излязъл от тук... Ти каза ли му за мен?

- Да, казах му... Не трябваше ли?!?

- Не, споко, всичко е ок... Нали сме стари аверчета с него, а и то за никого не е тайна... Цялото село мене приказва.

- Ще ти дам номера на джи ес ема му и като искаш му звъни да се видите, той си идва през май.

Ицо записа телефона на кутията за цигари. След две седмици го изписаха от клиниката. Бащата му беше дошъл да го прибере с черното си ауди. Дори не слезе от колата, само свали предното си стъкло и му извика да се качва.

Това беше последният път когато Надя видя Ицо.

Няколко пъти пита брат си дали той не му се е обаждал, но отговорът беше отрицателен. Тя изгуби следите му. Не знаеше нищо за него. Само когато ходеше на гости при баба си и дядо си, гледаше към високите стени, които ограждаха тяхната къща. Баща му беше построил цял палат на мястото на малката, скромна къщичка. Явно в онези смутни и тъмни времена, добре се беше ориентирал и беше успял да забогатее. Виждаше сестра му - Ани, беше станала голяма красавица, също като майка си на млади години. Срещаше и майка му, която беше повяхнала малко, но все още си оставаше привлекателна жена. Но не й беше удобно да пита за Ицо. Не беше близка с тях, а и на времето като деца, все идваше в тях да се кара на баба й, как Николай влияе зле на сина й и колко лоши и невъзпитани били внуците й... А децата са си деца, обичат да лудеят, да играят... и по-добре да го правят като малки, отколокото като големи.

............

След 7 години

Надя вече беше щасливо омъжена, с малка прекрасна дъщеря. Тъкмо бяха се преместили в нов апартамент, на изплащане с кредит от банката. Живота й се нареждаше като по мед и масло. Но от извесно време тя се чувстваше отпаднала, виеше й се свят, имаше страхотно главоболие. Затова реше да посети лекар. Пратиха я на различни изследвания и най-накрая установиха множество туморни формации, разпръснати в целият й мозък. Съответно състоянието й беше неоперабилно и никой не се и наемаше да оперира пациент с подобен проблем. А и самата Надя, не желаеше това, знаеше че няма смисъл. С подобни операции само би загубила качеството си на живот. А тя бе решена да го живее така както трябва и колкото може. След яда, след отчаянието, идва примерението и приемането на проблема. Само трябваше да подготви близките си за това.

Тя вървеше по главната улица, замислена разсеяна, мислено репетираше разни варианти, как и кога да съобщи на семейството си. Тогава се блъсна в един младеж, добре облечен, лъхащ на скъп парфюм:

- Ей, не така бе сладка, много бързо ми налиташ... Знам, че съм неустоимо красив и невероятен мъжкар, но аз не съм свикнал на такива млади газелки... Моята клиентела е доста над средната възраст. Но и с теб ще се справя... - цинично подхвърли младият мъж.

- Махай се от тук, простак такъв... За какъв се мислиш... Глупак с глупака.

Тогава Надя го погледна и видя Ицо, които й се усмихваше съблазнително насреща. Явно беше надрусан и не я позна изобщо. Стана й още по-обидно и тъжно. Гняв и ярост пламтяха в очите й:

- А ти ли си, Ице, нали щеше да се бориш, моето момче, какво стана... май борбата приключи в някое легло, с някоя полуиздъхваща баба... Но какво ти пречи, като си надрусан може да си я представяш че е Памела Андерън или Анджелина Джоли... Сега дано поне си на кока, дрогата на богатите... - дори не си направи труда да се представя Надя и продължи: - Да знаеш страшно ме е яд, бясна съм, защото ти имаш избор, а избираш смърта, а аз нямам избор - искам да живея, а не мога. И имам за какво да живея и знам какво да правя със живота си, а такива като теб - лекета, все им тежко, все не могат да се справят... Само хората дето се занимават с вас, си губят времето и парите... Глупацииииии - викаше истерично тя, - Глупацииии, аз искам да живея, не вие, не вие - избухна в сълзи и побягна на някъде.

Тогава Ицо излезе от транса, в които беше изпаднал, позна я - Надя, неговата мила сестричка, приятелка... Беше й обещал, а какво направи. Оказа се слаб и притегателната сила на наркотиците скоро отново го погълна. Дори, за да има пари за дрога, беше станал жиголо, търсено от разни богати и застаряващи дами. Така той си осигури апартамент в града и нова кола, маркови дрешки и скъпи дрънкулки. Продаде себе си, душата си, обещанието си и то заради малко лукс и дрога.

Какво се беше случило с неговата приятелка, какво й имаше. Той трябваше да разбере.Защо така му викаше и крещеше като подивяла?!?

.............

Отиде на село, разпита за Надя, за семейството й. Баба й и дядо й бяха починали, но от комшии научи, че Надя е болна, тежко болна, имала нещо в мозъка и лекарите не й давали много. Била омъжена, с малко момиченце. И му стана криво, тъжно. Защо се случваха тези неща на това прекрасно същество?!? Тя крещеше в съзнанието му отново и отново: "Аз искам да живея, Аз има за какво да живея, Но нямам избор, Нямам, А ти Имаш!!!". Когато се прибра в луксозният си апартамент в града, той изключи телефона, джи ес ема, спусна щорите и загаси лампите и плака, плака. Много плака, както в онази нощ, в градинката на болницата. Но този път неговата приятелка я нямаше, и скоро нямаше изобщо да има...

..............

След 6 месеца

Ицо караше бързо, по новопостроената магистрала за селото, където все още живееха родителите и сестра му. Беше решил да ги посети и да си вземе сбогом с тях. Нали все пак му бяха близки. Щеше да заминава в чужбина, да работи и да се откъсне от дрогаджииските си приятели, от пласьорите. Наближи селото, мина през центъра да си купи цигари от месното кафене. И тогава на един стълб един некролог привлече вниманието му. То снимката се усмихваше неговата спасителка, приятелка. "Вече е станала ангел-хранител, Господи", помисли си той. Погледна дата на погребението. Беше днес. Церемонията щеше да се извърши в местните селски гробища. "Така е пожелала сигурно, да е по-близко до баба си и дядо си". Реши да отиде. Запали колата и с бясна скорост пое към гробището, което беше не далеч от селото.

На гробището не се виждаха нито траурни коли, нито хора. Церемонията беше приключила. Само две фигури се виждаха в далечината, към новите гробове. Ицо запали цигара и бавно започна да се приближва. Вече успя да различи фигурите. Бяха на мъж около 35 и малко русокосо момиченце, близо на 4-5 годинки. Приближи се още малко и успя да долови тихият шепот на бащата:

- Миличка, мама сега си има нов дом и всеки път като решим да я посетим, ще идваме тук. Ще й носим цветя, нали знаеш колко много обичаше цветя мама.

- Но, тате, аз не искам мама да живее в новият дом, аз искам тя да е при нас. Мама не ни ли обича вече, че ни изостави?... - хлипаше момиченцето.

- Не миличка, обича ни, как да не ни обича. Но мама беше много болна и...

Ицо се отдалечи, не искаше да нарушава този интимен и така тежък момент. Изчака да си тръгнат бащата и детето и отиде до гроба на Надя. Запали нова цигара, но я остави да гори в пръстта.

- Ще извиняваш, но нямам друго. Аз заминавам, ще ходя някъде да си изкарвам парите по по-достоен начин, а и имам нужда от малко чист въздух... Друго какво да ти кажа, толкова неща ти казах, накарах те да ми повярваш, а... какво - аз съм един страхливец... Прощавай... Надявам се поне там горе да ми простиш... Знаеш ли, имаш страхотно семейство, това е достатъчна причина да искаш да живеееш. И май ще взема да те послушам... Ще намеря и аз своята причина, за да живея... Защото усещам, че нещата не отиват на добре... а и такъв начин на живот, ако може да се нарече, като моя няма смисъл, приятелко... Но аз - глупака, кога го осъзнах?... Кога? Когато ти умря... Ако можехме да се разменим само... Да ти дам моят живот... Е, май не би го искала... поне не в този вариант... Е, сбогом, за сега... Като си идвам ще те навестявам, поне гроба де... защото знам, че частица от теб остана в мен и тя ще ме крепи и дава сили. Дано си на по-добро място. Сбогом, Наде!

.................