Новият ден,който се бе родил млад и светъл, на свой ред остаря и накрая угасна. Отново настъпи часът на дългите виолетови сенки. Тогава , както си беше позадрямала в зноя, бистроструйната рекичка живна. Изведнъж много и се прииска да полудува и без да се бави, припна към бързоногата пътечка. Знаеше , че по това време и на нея и се играе.
- Хей, дружке, къде си?Откога те търся! - заклокочи водата в каменното си корито и заподскача по нащърбените прагове на дъното му.
- Тук съм! - обади се зарадваната пътечка.-Знаеш ли откога те чакам! Идвай, не се бави!...
Като я чу, рекичката побягна надолу и белите бради на водопадите и заплющяха в твърдия камък. От двете страни, докъдето поглед стига, са надвиснали сребърни върби, зелени брястове и сини камънаци, седнали върху бреговете, вгледани в небето. С набъбнала от влагата кора, унесени още в дрямка, почиват върбите. И брястовете, пробудени от жегата, са се скупчени като стадо по пладне.Стоят мълчаливи и замислени, здраво вкопчени в земята.
Ето ...