1 ден

  Още един ден изтича между пръстите на Дявола. Поредната магия на изгубеното. Изгубено какво? Бръщолевене, емоции, кал, злоба, фантазия, крясък на Его, думи ненужни откровения, срам, унижение. Защо е всичко? Какъв е смисъла, потресаващо разбиване на надежди? На кого е нужно? 
Всепоглъщащото око ни следи, води ни принципа на дързост, смирението потъва в нищото. Безсмислие. Нищо няма значение. И въпреки това, днес се опитвам да стана от леглото, за да поема по новия, добре отъпкан път. Минали са по него много хора.
  Няма по-красив сезон от есента. Но това казвам и когато дойдат другите сезони, само сменям последната думичка. Би трябвало да изричам лъжа, а не е. Както, когато казваш на детето си: 'Ти си най доброто дете." Знаеш, че не е вярно, че има и по-добри деца, но и не лъжеш. Къде е границата между лъжа и истина?! Пак безсмислен въпрос. Бабата на отсрещния тротоар знае, но моето вечно, философско лутане не ме доведе до верния отговор. Спъвам се в думички, като война и игра и не мога да направя разликата между тях. Паднах. Май и днес няма да стана от леглото.

........................

Елементарно - безумство, страх, грях. Смразяваш грях. Алени хълмове гъделичкат ме. Една барака замръзна в усмивката ми. 
Посоката е ясна, но няма кой да върви по нея. Няма души, изгоряха. Буря. Клоните падат в краката ми. Докосване от вселената. Политам. Накъде? Нагоре. Самотата няма двойник. Самотата е самотна. Да тръгна ли, да потъна ли? Все едно е. Всички посоки са ясни. Отвратена от времето и от нещото, само нищото ми остана. А краят е далече. Край няма. Няма и истина, и лъжа, и неволя, и воля. Замъци се заплитат в косите ми. Листа от бурята са това. Разтворих се и не те видях. Няма те, в моето тук те няма. Елементарно - някаква си материя се гърчи, плът, гнус. Недостойно е да намесвам името ти в това. Името ти е духа, всичко. Всичко се размива. Нямам съзнание за онова, което следва. Непобедимо върховенство. Илюзиите се стопяват. Ето, това е чудо. Искам да заспя.

..............................

Събуди ме звънът на телефона. Кошмарът се стопи.
Музиката е най-прекрасният начин да кажеш на някой, че го обичаш. Но не винаги означава това. Вече не искам да мисля, да чувствам. Искам да спя, а и ти не каза нищо, вече не вярвам дори на музиката ти. Дано не сънувам пак кошмара от преди малко. Може да е друг кошмар. Може да е някой от старите кошмари, те са много. Помня ги, не всички, но най-важните. Господи! И при кошмарите има класация за важност. Някои от дните на моето неверие са се хранели с тези кошмари. Дали аз не ги викам?! Егото ми ги вика, за да се храни с тях.
  Ще ви разкажа историята. Тя е обикновена, като вашите. Ще я напудря малко повече, за да ви е интересно да четете. Става лесно. Засилваш краските на всяко чувство и става драма. Наплакваш се, а като си избършеш сълзите, се поглеждаш в огледалото. Там стои героят, за когото си тъгувал. Случвало ли ви се е да го срещнете някъде? Онзи с колелото, демоде костюмът му е безупречно чист, в краен противовес с колелото. Зная, че не сте виждали усмивка на лицето му, той не се смее. И не плаче. Замразил е чувствата си в една кутия, скрита дълбоко в чекмеджето на миналото. Казват, че има много книги. Прочел ги е всичките, по няколко пъти. Толкова много, че накрая е забравил своите мисли. Когато му потрябва мисъл, вади от съдържанието, запаметено в главата му. Всъщност няма книги. Всичките ги продаде, за да си купи сирене и ракия. Не го винете, те са сканирани, в главата му. Трудно ще го заговори някой. Тежката му осанка вдъхва респект, но под нея се крие малко орехче, чиято ядка е страх.

....................

  Страхът сковава мисълта ти. Настанява се в мозъка ти и предизвиква експлозии. Смразява кръвта ти. Страхът гърчи тялото ти. Слага ти тъмни очила. Кара те да лъжеш. Краде приятелите ти. Причинява болка на твоите близки. Прави ти мечтите на пепел и те посипва с нея. Страхът убива способността ти да обичаш. Храни се с капчиците ти страст. Прави от теб топче и го захвърля в краката на тълпата. Такааа, запознах ви с един от героите на историята. Но, денят свърши. Утре, ако кошмарите са ме вдъхновили достатъчно, ще ви разкажа и за другите герои. А сега... сълзица оставям на възглавницата си, да ми свети. Разбира се, че има и Тя. Двата полюса, жена и мъж, левски и цска, сини и червени, добро и зло, светло и тъмно. Сещате ли се за още? Може да се продължи до безкрай. Бог и дявол или може би, не. За тях друг път. ето я жената. Този път свали оловната обвивка. Понякога забравяше да я сваля като се прибере. Седна и кръстоса крака. Сети се, че е сама и отпусна раменете си. От очите ù не падаха сълзи, правеха езеро в сърцето ù. Включи монитора и влезе в планетата си - нейната планета, в която приказката не свършваше. Там принцът обсипваше със звезди прозореца ù. Пеперудите танцуваха в нейна чест. Луната ù беше сестра, а Богинята майка. От ръцете ù струеше магия, а от сърцето ù заклинания. На нейната планета, всичко бе създадено за да ù служи. Цветята и слънцето бяха знаци, с които боговете ù говореха. Любимият ù бе полубог, чиято мисия бе да пази живота ù.
Мониторът си правеше шеги с нея. Ту светваше, ту изгасваше. Когато изгаснеше, се виждаше най-добре. Но тя мразеше да изгасва.

 Трудно ми е да разказвам, и двамата бяха сраснали с моето ежедневие. Няма да кажа, че ги обичам, сега не знам какво означава това, срещу обич стои омраза, пак двуполюсен модел. Може би детето в мен ще изкрещи някой ден, че ги обича. Но сега... Знам само, че когато произнасям имената им, усещам физическа болка...

следва продължение...