Баща й беше военен, оказал се некадърен дори за тая работа и затова пренасочен като чиновник, майка й учителка - селски деца, изпратени в неголемия град да го социализират и научат буржоазията на истински народен живот.

Поради което нямаха много време да се занимават с нея. И тя си играеше на любимата игра – куклите. Създаде си цял дом – майка, две дечица /по-дребни куклички/, накрая с труд намери мъжка кукла от едно съветско другарче, та все пак в семейството да има баща.

Не, че го използваше много – нито й беше интересно, нито разбираше защо трябва и някакъв си неидентифициран тип да се мотае из къщата.

Къщата направи лесно. Взе няколко книги от библиотеката – сериозни, стабилни пропагандни творения, някои даже неразрязани, нареди ги на килима и стана апартамент.

А после всеки ден отделяше време да подреди „апартамента“, „майката“ да почиства и лъска, „дъщерите“ да й помагат. Дори понякога вадеше от шкафа „бащата“ – за да могат останалите да го упрекват и му се карат за несвършени домашни дела. После отново го прибираше в чекмеджето – просто беше излишен…

Когато стана студентка, кукличките, разбира се, отдавна бяха прибрани в мазето – при остарялата агитационна литература. А в малката библиотечка местата бяха заети от томчета на новия управляващ другар. Но образите, създадени в детството, здраво държаха мазето под съзнанието й.

Тогава обърна внимание на един младеж от другия курс... Абе, не беше много… Така – сериозен човек. Падаше си по присмеха над света, осмиваше уж ясни бетонни принципи, дори се изказваше неправилно за правилните неща от живота… Но имаше нещо интересно в него…

И един ден се реши. Отиде на улица „Орлица“ 18 и почука на мазето, в което беше квартирата му. Онзи се учуди, подсмихна се на думите й, че било интересно да види къде живее, посрещна я по най-неприятния начин – джентълменски. Направи й кафе, проведе светски разговор с красивото празнодумство на безразличието и я отпрати. Като така и не пожела да разбере защо му беше предложена тая чест…

След известно време тя повтори операцията. Но този път с постепенно обкръжение и последователно завладяване етап по етап.

Успя да го издебне на стълбището пред Университета, поздрави го, внезапно му предложи да пият кафе. Той тъкмо излизаше от лекции, беше гладен, не беше в настроение да е джентълмен, но… Съжали дребното крехко момиченце, което не е намерило дори един от курса си, за да пият кафе, вдигна рамене и тръгнаха към „Ялта“. Където тя внезапно се сети, че вечерта ще е на кинолектория и го покани да я чака сетне пред Студентския дом, та да си върне черпенето с кафе…

Естествено, той никога не допусна да бъде черпен от момиче. Което доведе до нова среща… От дума на дума – тя му се довери изцяло. И сметна за платена вноската й в бъдещото семейство…

После нещата тръгнаха накриво. Постави му ултиматум – заминават за нейния град. Иска ли я – зарязва родители, близки, приятели, среда, къща, работа… За да може тя да е при родителите, близките, приятелите, средата, къщата, работата… А той ще свикне, ще се оправи някак си – иначе що за мъж е…

Джентълменът се оказа джентълмен…

За съжаление, вместо двете очаквани момичета, се родиха две момчета. Но тя нямаше много време за тях. Беше ужасно заета. Както се хвалеше после – пращаше по десет дописки до различни медии, за да изкарва пари. Оня се оказа не съвсем джентълмен и иронично отбелязваше, че медиите са десет, но дописката една – елементарен преразказ по събитие, формат 4К и З.

Тогава тя взе трудно решение – да си направят апартамент. Което беше най-важното в последващите действия. Тя посочи целта, нему остави лесното. И, тъй като беше много заета, мъжът й трябваше да запълва свободното си време с това. Успя. Осем години той ходеше редовно на работа, по две нощи работеше охрана по предприятия, сетне две почиваше, а в останалите дни  отиваше на строежа – да спестят някой лев.

Построи апартамента, а тя се зае с познатата игра.

Не, не успя да създаде семейство. Защо й е? Имаше близки, имаше приятелки – повечето завиждащи й, защото още не беше разведена, че и с деца…

Привечер отиваше до стария апартамент при родителите си, вечеряше, връщаше се и обявяваше, че не е гладна, който иска – да яде каквото намери.

Понякога не успяваше да хапне навън. Веднъж се върна ядосана, а оня тепърва бъркаше нещо. Че и взе да й обяснява – никой още не е ял. „Не ме интересува кой не е ял, искам аз да ям!“ – рече тя и не обърна внимание на изумените очи на синовете си.

Но те пораснаха. И се ожениха. Което много я изненада. Как така? Без нея? В играта й на кукли никоя не можеше да си позволи подобни наглости…

Но се примири. Външно.

Мъжът й също не отговаряше на оная фигура някога. Идваха й приятелки, а той се мотаеше из апартамента. Макар че по правилата трябва да се покаже, да го видят. И да се пукат от завист – коя два, коя три пъти парясана, само най-дребната и кльощавата с домашен мъж…

Тогава й дойде – според нея – гениалната идея. Целият апартамент да е нейн. Оня ще го държи ли там, ще го отпраща ли – не се замисляше, после щеше да пита приятелките като по-опитни за съвет.

И му предложи да плати половината апартамент. Което го учуди. Че с какво ще плаща? Нали всички пари, влизащи в семейството, са общи? Нима е крала и крила от уж семейното?

А колко смята да даде?

Обясни му – цели 15 000… Изхили се. Абе, има ли представа колко струва сега тоя апартамент?

Тя му обясни като на идиотче. Как иначе – нали се беше оженил за нея, какъв да е? За апартамента той е теглил заем от спестовната – цели 30 000 лева. Значи половината… А, и няма да му удържа наем за изминалите години.

Оня пак се разсмя. Кредит и цена – две различни неща, рече. Кредит за апартамент на голи стени, под и таван. Без съдържание и довършителни дейности…

Че даже я нарече „инфантилка“…

Нея…

Която, ако можеше, щеше да го напъха не в шкафа, ами направо в мазето. Хем не разбира от живота в нейната игра, хем…

А можеше и да го задържи в апартамента. Абе, друго си е да ти завиждат, задето все още държиш собствен мъж за лична употреба…