ІV

       ... Мики си беше изгризал ноктите от яд и безсилие. Времето течеше, а от яхтата нямаше и следа. В пристанищния офис му бяха казали, че “Qween” - така се казваше яхтата - е отплувала много рано сутринта и тъй като беше наета само за деня би трябвало вече да се върне. Очите го боляха от безкрайното взиране в далечината. Беше се изморил да тича към всяка акостираща в пристанището лодка и нищо. Оставаше по малко от час до излитането на самолета. Алекс звънеше на всеки пет минути, а той се въртеше по кея и не можеше да помогне с абсолютно нищо.

            Запали цигара - вече им беше изгубил бройката - седна на ръба и отново се вгледа в океана. Тогава забеляза малката бяла точка в далечината, която със завидна бързина приближаваше и придобиваше очертания на лодка. След няколко минути той успя да различи красива, не много голяма яхта, която пореше вълните точно срещу него. Тя направи лек завой и се отправи към едно от празните места в порта. Мики хвърли цигарата и затича с всички сили в същата посока. Когато стигна до мястото един от моряците тъкмо привързваше яхтата за стълба. Погледна на горе и въздъхна с облекчение, когато я видя да слиза по трапа.

            - Мирела, Боже колко се радвам да те видя.

            - Здравей Мики. Случило ли се е нещо?

            - Нямам време за обяснения. Тръгвай, че не знам дали ще успеем да стигнем на време.

            Без да ú даде възможност за повече въпроси той буквално я повлече към колата. До летището имаше поне петнайсет минути. Нямаше време за губене щеше да ú обяснява по пътя. Натисна педала на газта и се понесе по пътя. Чак когато излязоха от района на пристанището той се обърна към нея.

            - Не искам да те плаша, но по-рано днес Алекс получи много обезпокоителен факс от кръстника си и се наложи да замине незабавно. Трябва да те закарам преди самолета да излети иначе не знам какво ми се пише.

            Мирела беше бяла като платно. Хиляди въпроси се въртяха в главата ú, но тя не можеше да ги зададе. Затвори очи и само се молеше да стигнат на време. Мисълта, че той заминава направо я смаза. Дано да успееше поне да го види...

           Алекс нервно кръстосваше VIP - залата. Приличаше на ранен див звяр, затворен в клетка. Непрекъснато гледаше часовника, а гласът от високоговорителя направо го изкарваше от равновесие. Взе телефона и избра номера на Мики. Чу сигнала свободно, но нещо изпука и после – тишина. Той погледна дисплея. Катастрофа. Беше забравил да го зареди и естествено в най-неподходящия момент батерията се скапа. Направи няколко неуспешни опита да го включи отново, изруга на ум и хукна към телефонните кабини. И точно в този момент до слуха му отново достигна:

            - Последно повикване! Моля пътниците за полет 216 на Tropic Airlines  да се явят на изход 6.

            Край. Идваше му да зареже всичко и да я избяга, но не можеше. Тръгна към изхода, като непрекъснато се обръщаше назад. Нищо. Мирела я нямаше. Мики не бе успял да я открие на време.

            Главата му се пръскаше. Тъпата болка от ляво на гърдите се усилваше застрашително. Защо? Защо трябваше да му се случва това? Защо точно на него и точно сега?

            Служителката на гишето му се усмихна, но той дори не я забеляза. Произнесе машинално името си, взе бордната карта и тръгна към залата за изчакване. Чувстваше се като осъден на смърт. За последен път се обърна назад. Вратата на залата бавно се затвори. Лекото щракване на ключалката отекна в главата му като гръм.

            Това беше. Нещо в душата му се прекърши. Неизвестността, която го гледаше от пистите за излитане предизвика у него такава ярост, че без да съзнава какво върши, така силно стисна юмруците си, че панелът на телефона, който все още беше в ръката му изпращя и се напука. Вулкан от смесени чувства, ярост и болка избухна в замъгления му поглед. Той хвърли телефона и тръгна към ръкава на самолета. Миловидната стюардеса, която посрещаше пътниците направо се стъписа. Тя плахо взе бордната му карта и с несигурен жест му посочи мястото в първа класа.

            Свлече се на седалката. Затвори очи и започна да се моли това да е просто кошмар и когато ги отвори всичко да е приключило. Размърда се нервно и едно леко шумолене в джоба на ризата безмилостно му напомни, че това не е сън, че всичко е истина и се случва в реално време. С нежелание отвори очи, бръкна в джобчето и извади смачканата бележка.

            - Мира, защо...?

            Отново препрочете красиво изписаните редове, сгъна нежно листчето и го сложи до сърцето си.

            Това щеше да остане единствения му допир с нея за много дълго време...

            ... Мики връхлетя в района на летището и за малко да се разбие в летящите врати на входа. Чуха се възбудени викове на неодобрение, охраната хукна към колата, но той нямаше време за разправии, после все някак щеше да излезе от положение. Двамата с Мирела изскочиха от колата и без дори да затворят вратите затичаха към светлинното таблото. Късно. Надписа с полета на Алекс вече го нямаше. Той тръгна към изходите, разбута опашката пред едно от гишетата и без да   обръща внимание на воплите за гърба си застана най-отпред.

            - Извинете, бихте ли ме осведомили за полета до София...

            - Самолетът току-що излетя, господине! – бе отговорът, който не искаше да чува.

            Мики беше съкрушен. За някакви незначителни минутки не бе успял да изпълни обещанието си. Приятелят му вече се издигаше в облаците, а той не знаеше какво да прави. Останал без сили той се извини на хората от опашката и бавно тръгна към таблото.

            Мирела стоеше в центъра на залата като изгубено дете в тълпата от пристигащи и заминаващи весели и безгрижни туристи. Нямаше сили да я погледни в очите, защото знаеше, че тя плаче. Просто я прегърна приятелски и я остави да излее болката на рамото му.

            - Съжалявам, скъпа. Направих всичко по силите си, но явно не е било достатъчно. Знам, че не е кой знае какво утешение, но той ще се обади когато пристигне и всичко ще си дойде на мястото. Просто трябва да изчакаме няколко часа. Хайде да се махаме от тук.

            Той и подаде кърпичка и точно когато се канеха да тръгнат, проблем...

            - Извинете, господине, бихте ли ни последвали, ако обичате!

            Двама униформени препречваха пътя към изхода. Мики съвсем беше забравил за екшъна, който предизвика с пристигането си на летището.

            - По дяволите! - обърна се той към Мира -  От цялото това бързане съвсем забравих за колата. Май ще трябва да поотложим тръгването.

            Мирела се засмя през сълзи и без да създават повече проблеми двамата последваха служителите от охраната. Все пак бяха сътворили доста голяма бъркотия и дължаха някакво обяснение.

            Мики разказа на кратко историята довела до неприемливото му поведение. Извини се за създадените неудобства, обеща, че никога повече няма да се повтори и зачака присъдата.

            Шефът на охраната го изслуша търпеливо, като тайно се подсмихваше под мустак. После взе някакъв формуляр, записа си нещо и каза.

            - Бях чувал, че хората вършат какви ли не щуротии от любов, но за пръв път ми се случва да присъствам лично. Госпожице, това което каза приятеля Ви истина ли е?

            Мирела го погледна сконфузено.

            - Да, господине. Наистина се опитвахме да спрем самолета, но не ни достигна времето. Искрено съжалявам за проблемите, които ви създадохме и сме готови да си понесем наказанието.

            Полицаят ги изгледа престорено строго.

            - Наистина ни създадохте доста главоболия, но понеже това е първото ви провинение на наша територия мисля, че ще се споразумеем. Налагам ви глоба за шофиране с превишена скорост и последно предупреждение за нарушаване на обществения ред. При следващо нарушение ще последва арест и санкциите ще бъдат много по-строги. Това е за сега. Минете през полицейското управление да заплатите глобата. Надявам се повече да не се срещаме при подобни обстоятелства. Довиждане.

            - Довиждане, господин началник. Благодарим Ви за разбирането и обещаваме това да не се повтаря.

            Двамата младежи излязоха от кабинета и превивайки се от смях тръгнаха към колата. Мики седна зад волана и като никога, съвсем бавно и спокойно, напусна района на летището.

            - Радвам се, че пак се смееш. Видя ли в каква каша ме забъркахте вие двамата?

            Мирела замлъкна.

            - Извинявай съвсем изключих. Знам колко много те боли, но имай малко търпение. След няколко часа телефонът ще звънне и той ще ти обясни всичко. Познавам го много добре и знам, че няма да остави нещата така. А сега кажи къде искаш да отидем и да убием времето?

            - Закарай ме в хотела. Бих искала да остана за малко сама.

            - Аааа не! Точно сега това е най-лошото, което можеш да направиш. Да седиш до телефона и да чакаш ще бъде убийствено. Случвало ми се е и знам, че в такива моменти времето тече ужасно бавно. Знаеш ли? Сетих се, че днес има караоке вечер на плажа. Хайде де отидем и да се позабавляваме. Така времето ще мине неусетно.

            - Незнам Мики. Искаше ми се да помисля...

            - От мислене полза няма. Нито знаеш какво точно се случва, нито можеш да направиш нещо. Хайде, не се дърпай! Най-добрата терапия в такъв момент е купонът. Дай да се споразумеем. Първо, естествено, трябва да минем през управлението, а после ще те закарам до хотела да се преоблечеш и освежиш. След един час ще дойда да те взема, а после ще те върна на време, за да не пропуснеш обаждането. Става ли?

            - Добре. Може би си прав. Нека бъде на твоето. Даже ако искаш вземи и Денис, а аз ще поканя Съни, през последните дни не ми остана много време да бъда с нея. Така хем ще ú се реванширам, хем ще бъде още по-забавно.

            - Става. Чакам те след час във фоайето.

            Те съвестно се отбиха до полицията. После Мики откара Мира до хотела, изчака я да се скрие от погледа му и доволен от себе си тръгна към вилата. Като не успя да помогне на приятеля си можеше поне да смекчи обстоятелствата...

             ...

            - Мира, изглеждаш ужасно! Какъв е този вид на маратонец след третия ден от старта?

            Съни за пръв път виждаше приятелката си толкова уморена и отчаяна.

            - Без въпроси, моля те. В момента нито имам желание да говоря, нито имам какво да ти кажа. Каквото и любопитство да те гризе ща се наложи да съжителстваш с него поне до утре сутрин. Сега отиваме на купон. Махни този умоляващ поглед, извади чара си на показ и тръгвай.

            Съни не помръдна. Тази решителност в думите и погледа на приятелката ú я смути. Наистина изгаряше от любопитство, но тонът на Мирела не търпеше възражения.

            - Ако не тръгнеш до две секунди, ще те оставя да си стоиш тук сама и никога нищо няма да научиш. Послушай ме! Тази вечер никакви изповеди, разпити, разкази и т.н. На входа ни чакат двама симпатяги, които са готови на всичко, за да ни забавляват. Ела с мен, а аз ти обещавам, че утре тайните вече няма да са такива. Съгласна ли си?

            - Съгласна съм. – с огромно нежелание каза Съни, но прецени, че така е по-добре отколкото да стои в неведение и да си блъска главата с предположения. - А какво чуха ушите ми? Нещо за двама симпатяги...

            - Да, Мики и Денис. Двама от приятелите на Алекс, с които онзи ден играхме плажен волейбол. Не може да не ги помниш, защото ако не се лъжа между теб и Мики прелитаха и други неща освен топката. А?

            - Ама и ти си една, нищо не ти убягва. И в този дух – а къде е самият Алекс?

            - Мисля, че се споразумяхме? Никакви въпроси. Тръгвай, че момчетата сигурно вече губят търпение.

            Съни се подчини, но ясно усети студените тръпки, които предизвикаха думите на Мирела. Тук ставаше нещо ужасно и как само и се искаше да разбере какво, но... щом трябва ще чака. Все пак срещата с Мики я компенсираше от части.

            Никоя от двете не предполагаше, че след тази нощ нищо вече няма да е същото.

            Когато се появиха във фоайето Мики и Денис се спуснаха да посрещнат момичетата.

            - Здравей Съни, изглеждаш страхотно.

            Мики беше пуснал целия си чар и галантност в действие.

            Както бе забелязала Мирела между тези двамата наистина се случваше нещо.

            Тя прошепна на Денис.

            - Обзалагам се на каквото и да е, че до утре тези две гълъбчета ще са двойка и ти ще загубиш още един приятел в дебрите на любовта.

            Денис се засмя весело.

            - Няма как да се получи облог, защото и двамата залагаме на едно и също. Ще се радвам да се окажем прави. Но в такъв случай ще трябва да се задоволиш само с моята компания.

            Той театрално и предложи ръката си и двамата тръгнаха към изхода, а Денис подхвърли през рамо:

            - Хей, влюбени гълъбчета, можем да се лишим от вашата компания, но не мисля, че бихте искали да пропуснете купона.

            Мики го настигна и дружески го плесна зад врата.

            - Не се занасяй. Тази вечер всички вървим комплект. Всяко нещо с времето си.

            После хвана леко притеснената Съни под ръка.

            - Не му обръщай внимание. Той си е такъв. Просто завижда.

            Четиримата излязоха от хотела и тръгнаха по посока на музиката, която се носеше от плажа...

             ...

            - Моля, пътниците да се върнат по местата си и да затегнат коланите. След пет минути ще се приземим.

            Тъй като нямаше директни полети самолетът извършваше междинно кацане в Кайро, от където след два часа тръгваше връзката за София.

            Алекс взе ръчния си багаж и се сля с потока от пътници. Понеже нямаха право да напускат летището той се отправи към телефонните кабини и поръча разговор с острова. След десет минути напрегнато очакване, без да чуе какъвто и да било сигнал, Алекс затвори и се отпусна в един стол. На екрана пред него течаха новини, в които се споменаваше, че някъде в океана се е разразила страховита буря, която е предизвикала срив в комуникациите.

            Кошмар. От като получи онзи проклет факс светът се беше обърнал на горе с краката. Всеки опит да се свърже с любимата завършваше с провал. Хората, техниката, а сега и природата се изправяха срещу него и го караха да се чувства малък и безпомощен. Сякаш някаква зла сила си играеше с живота му, а той беше безсилен да ú се опълчи.

            Минутите неумолимо следваха своя ход напред. Всички опити да се свърже с острова бяха претърпели неуспех. Всички възможности бяха изчерпани. Той седеше в кафенето и единственото, което все още го крепеше бе мисълта, че докато стигне бурята ще е преминала и ще успее да получи някаква информация за положението.

            Допиваше незнайно кое по ред кафе. От огромното количество погълнат кофеин сърцето му щеше да изхвръкне. Наближаваше време за връзката, когато любезен женски глас съобщи по високоговорителите:

            - Уважаеми пътници, предварително молим за извинение, но поради неблагоприятни метеорологични условия връзката с полет 216 Виктория-Кайро-София ще закъснее  с 30 минути.

            Алекс се свлече на стола. Вече нямаше сили да се бори. Явно нещо или някой бяха решили да си правят лоши шеги с него. Затвори очи и се остави на потока от събития, който го влачеше от както бе тръгнал. Тук е сега нищо повече не можеше да се направи. Веднъж да се добере до вкъщи щеше да направи и невъзможното, за да вземе нещата в свои ръце. Но там. Тук можеше само да стои и да чака поредната шега на съдбата...

(следва)