II

Пътуването вървеше гладко, но никой не смееше да наруши неловкото мълчание. Дали Миро все още беше в шок или просто нямаше какво да ми каже? Аз исках да задам толкова много въпроси, но не смеех да отворя уста, защото виждах как той гледа през прозореца отнесено и сякаш всички неща, които бе видял и изпитал се изписваха по лицето му. Можех да видя болката, страха и отчаянието му. Личеше си че му липсва стария живот. Не мога да си кривя душата и да кажа, че на мен нямаше да ми липсва, но все пак бях и доволна от случващото се. Това щеше да е едно приключение, за което стотици пъти бях фантазирала вечер преди да заспя. Е разбира се това не беше единственото нещо, което се въртеше в главата ми преди сън, но другите ми мисли бяха на съвсем друга тематика подходяща само за лица над 18 години. При тази мисъл лицето ми се появи усмивка Миро забеляза доволното ми изражение и най-сетне наруши гробната тишина възцарила се в колата.

- На какво се радваш?

- Оу, не нищо - отвърнах гузно.

- Определено не е нищо съдейки по доволната ти усмивка. Хайде де можеш да ми кажеш.

Как можех да му кажа какво бе предизвикало усмивката ми, та ние на практика почти не си говорехме преди всичко това да се случи. Вярно е че бяхме роднини, но това, че бях аутсайдер в повечето случаи ме е държало далече от компанията, в която движеше той. Не се и познавахме толкова добре, че ако му споделя да не ме помисли за смахната.

- Хайде де, какво го мислиш? Кажи ми. - продължаваше да настоява Миро.

- Не съм сигурна дали би разбрал, все пак знаеш в какви отношения бяхме преди.

- В какъв смисъл?

- Ами ние почти не сме си общували, знаеш го добре. Нито ти ме познаваш, нито аз теб, а сме роднини. Не мислиш ли, че е жалко. - реакцията ми беше излишно агресивна.

- Имаш право - засрамен отговори той и наведе глава.

- А защо е така?

- Не знам ти никога не си общувала с мен и аз мислех, че просто съм ти неприятен или си прекалено надута.

- Моля?! -отвърнах обидено - Аз, надута? Ти определено не ме познаваш! Не говорех с теб, понеже и ти никога не си го правел. Мислех, че ме смяташ за луда и умишлено страниш от мен, за това не се и натрапвах. Приех мястото на изгнаник и честно казано се чувствам много добре така.

- Явно и двамата доста сме грешили по отношение на другия. - изражението му стана още по-виновно.

- Определено! Пък и на мен не ми е особено приятна компанията, в която си ти, така че не съжалявай.

- И защо? Какво и е?

- И питаш, само надути курви със самочувствие без покритие. Да, вярно външният им вид е повече от удивителен, но ако се крепят само на това...

- Не е вярно, не са такива.

- Щом казваш. Нямам намерение да водя безсмислени спорове. Сега ще кажеш, че говоря така защото завиждам и....

- Не, не казвам че им завиждаш, но...

- Но какво? Аз не ги познавам ли? Съседки са ни вече 10 години и няма да ти казвам на какви покъртителни гледки съм ставала свидетел, когато вечер седя на прозореца и гледам звездите. Просто е отвратително, дори и само факта, че това което вършат се случва на вдигнати завеси.

- Ти сериозно ли?

- Ами не, шегувам се щото ми е скука.

- Ох, слава Богу за момент си помислих че говориш сериозно.

- Оффф, явно сърказма не е за всеки.

- Значи....сериозно.....господи не съм вярвал че са такива.

- Е може би не цялата компания, но за тези двете съм убедена.

- Явно наистина не мога да преценявам хората.

- Възможно е. Ще ме извиниш за въпроса, но мен за каква ме мислеше?

- Амииии, нали няма да се обидиш?

- Нищо не обещавам но кажи. - изгледах го сериозно.

- Смятах че си доста глупава и то не за друго, а защото бе се вързала на глупостите на онзи.

- Кого имаш предвид? Бившия ми ли?

- Точно! Той е лъжец и то първокласен. Не те заслужаваше, питай всеки който го познава и той ще ти каже същото.

В този момент нямах какво да кажа. Само въздъхнах дълбоко и замълчах. Колкото и да не ми се искаше да го призная, той беше прав. За съжаление обаче го бях осъзнала прекалено късно. Е, не че не го знаех и след първия път в който ме заряза, но не исках да си призная, че съмненията ми са били основателни. Не исках да призная пред себе си, че бях хлътнала по грешния човек.

- Какво има, защо замълча? Да не би да те засегнах. - запита загрижено спътника ми.

- Не, просто... си напълно прав. Аз бях една заблудена глупачка.

- Не си се влюбила, нали? Момиче не ме разсмивай, той не заслужава дори да си спомняш за него.

- Какво да направя, не влияя на чувствата си, а и той беше съвсем различен в началото. Бе мил, грижовен, добър. Накара ме да се почувствам наистина специална, а това не е постигал никой друг преди него.

- Казах ти, изпечен лъжец е.

- Мислиш, че не знам ли - гневно отвърнах - толкова пъти съм го хващала в лъжа, че им изгубих бройката. За бога той дори е ходел с друго момиче, когато беше с мен. И до днес съжалявам и проклинам себе си за дето му позволих да се възползва от мен.

Нервите ми не издържаха и вече бе трудно да сдържам сълзите си. Отбих от пътя и опрях глава в облегалката. Сълза след сълза запрепускаха по зачервените ми бузи. Ръцете ми затрепериха неудържимо, усмивката на лицето ми отдавна се бе изпарила. Миро протегна ръка и я сложи на рамото ми.

- Стига, моля те, не си заслужава.

- Зная, но просто... той ме нарани ужасно много - прошепнах аз през сълзи, след което свалих лентата от китката си.

- Какво е това?

- До това се стига, когато болката е прекалено силна. Когато виждаш какво се случва и не можеш да направиш нищо, за да го спреш.

- Заради него ли си причини това?

- Заради него и безценната му „приятелка“. И дори тя не е единствената.

- Глупак, нещастник, копеле! Сега разбирам защо от няколко месеца насам не сваляш тази лента от ръката си.

- Нямам избор, ако нашите разберат ще ме вкарат в лудница.

- Ще го накарам да си плати не се бой... Денис, чуваш ли ме, всичко ще бъде наред.

- Благодаря ти за загрижеността, но няма смисъл.

- Има, има ти недей да се тревожиш. Успокой се и не го мисли. Дай аз да покарам, за да си починеш.

- Става, но след малко. Нека постоим още няколко минути тук. - заявих и изтрих сълзите си.

- Добре, твоя воля.

- Не за друго, а за да ни понастигнат Габи и родителите й, ако въобще са се измъкнали живи от града.

- Не говори така, естествено че са. - увери ме Миро поглеждайки ме загрижено.

И ето че отново настана тишина. Двамата гледахме празния път и не обелвахме и дума. От време на време се поглеждахме един друг, но без да кажем нищо. Това продължи около 15 минути, след което без дори да каже дума той слезе от колата, дойде до моята врата и я отвори. Разбрах намека и покорно слязох. Минавайки зад колата погледнах пътя и забелязах тъмна фигура клатушкаща се на около километър зад паркирания ни автомобил. Побързах да се кача понеже ме беше страх, не че може да е едно от онези същества, а защото можеше да е непознат, търсещ превоз. В такива времена трябваше да внимаваме кого качваме в колата си, кого пускаме в дома си или временното си убежище.

III

Следвахме криволичещия път, който ни водеше през празни и пусти села. На места около пътя имаше високи дървета и гъсти храсти. Друг път пък пред нас се разкриваше прелестната гледка на обширни ниви засети със слънчоглед. И макар още да не бе пораснал напълно пак беше красиво. Всичко в зелено, направо прелест. Гледах разсеяно през прозореца красивата и спокойна гледка откриваща се пред очите ми и обмислях по нататъчните ни действия. Мисленето ми бе прекъснато от ръката на Миро, която погали коляното ми. Стреснах се и подскочих, а той рязко дръпна ръката си и с поглед на уплашено котенце ме попита:

- Да не би да те стреснах?

-Ааа не, аз обикновено така си подскачам.

- Шегаджийка. Аз просто се опитвах да привлека вниманието ти.

- И сметна, че най-подходящия начин да го направиш е да започнеш да ме опипваш.

- Не, погрешно си ме разбрала.

- И ти мен.

- В смисъл?

- Не казвам, че не ми харесва загрижеността ти, но беше малко неочаквано и ме стресна.

- Значи ти хареса?

- Че на кой не би му харесало? Но моля те не ме разбирай погрешно. Хареса ми до толкова че се почувствах приятно, но нищо повече. Ясно?

- Дааа, ясно ми е то все пак няма как по друг начин да ти въздейства, все пак сме роднини.

- Да имаш право. Та защо въобще го направи?

- Кое?

- Защо се опита да привлечеш вниманието ми.

- За да те попитам как си и дали вече си се успокоила.

- Ами може де се каже че да, но има още какво да се желае.

- И какво е то?

- Амиии жадна съм.

- Водата е на задната седалка. Сигурна ли си, че е само това?

- Ами да, какво друго? – отвърнах докато се пресягах за бутилката.

- Не, не нищо. Просто питам.

- Окей, ти си знаеш.

- Ей тая фраза най-много я мразя.

- И с мен е така. - съгласих се с братовчед ми и се изсмях.

- Била си голям дразнител не подозирах за това твое качество.

- Такава съм си обожавам да дразня.

- Тази игра и аз мога да я играя – отвърна Миро и наби рязко спирачки.

Без малко щях да забия глава в таблото, но за щастие реагирах на време и се опрях с ръце в него.

- Ще ме пребиеш. Какво ти става!?

- Нищо искам ти да караш.

- Но защо?

-Хайде не задавай въпроси а слизай, за да се сменим.

Стори ми се странно, но все пак целия ден до сега беше меко казано странен, за това не продължих да разпитвам а слязох от колата. Той направи същото, но когато и двамата погледнахме пътя зад нас, който преди беше пуст и празен останахме на място. От една тясна пътечка измежду нивите на около километър от нас бавно заизлизаха десетки бродещи. Явно факта, че бяхме се улисали в разговори ни бе попречил да забележим, че около нас са се разхождали зомбита. Нямахме оръжия, за да опитаме да ги убием, а и те определено ни превъзхождаха числено. Из главата ми започнаха да минават стотици сценарии и възможности, но във всеки един от тях завършвахме мъртви. Погледнах към спътника си и той се взираше в мен. Страха и объркването в очите му бяха повече от очевидни.

- Това ли е начина ти да ме подразниш? - попитах аз на шега.

- Ами идеята беше такава, но не знаех че ще са толкова много.

- Ти си луд! Качвай се в колата и да потегляме преди да са дошли до нас.

- Няма ли да опитаме да ги отстраним?

- С какво? Не виждам оръжеен магазин на близо, а и се съмнявам, че криеш дава калашника в багажника.

- Е не, но можем да опитаме.

- Ами ако не успеем? Тогава какво?

- Ами ще бягаме.

- Гениално ще им кажем „Сори пичове, не можем повече, ще си ходим“!?

- Не, просто ще се качим в колата и ще потеглим.

- Не ме разбирай погрешно и на мен ми се иска да опитам, но смятам че нямаме шанс. Все пак аз имам само нож а ти, дори не знам дали ти имаш някакво оръжие.

- Ами всъщност.....

Той разкопча суичъра си и ми и измъкна от там две берети.

- И през цялото време са били в теб?

- Ами да, обаче ме беше страх да ги използвам.

- Е, сега ще ти се наложи. Заредени ли са?

- Да и двата са пълни – по 7 патрона във всеки.

- Резервни пълнители?

- По два за всеки.

- Е тогава да им разкажем играта. Не са повече от 20.

В този момент той явно се почувства силен и уверен, защото постави единия пистолет и един резервен пълнител на капака на колата и ги плъзна към мен. Аз ги взех и когато усетих студеното желязо в ръцете си ме обзе същото чувство на еуфория, както когато карах бясно към дома си по-рано същия ден. Бързо извадих и ножа си от раницата и го закачих на колана си.

- Даа им разкажем играта – каза Миро.

- Ти можеш да стреляш нали?

- Да, татко ме научи още когато бях малък, нали все пак е бил полицай преди години.

- Не знаех това, но определено е музика за ушите ми.

- Ами ти?

- Ами почти. По-добра съм със снайпер, но все пак се надявам, че и с това ще се справя добре. Сега ще разберем дали има полза от стотиците часове игра на Medal of Honor и Call of Duty.

- Не знаех че играеш подобни игри. - каза Миро и ме изгледа стреснато.

- Да играя, но сега имаме по-голям проблем, приближаващи зомбита, така че да се стегнем и да им покажем с кого си имат работа.

- Права си да действаме!

И така се отправихме право към стадото от прегладнели бродещи, което вече бе на по-малко от 100 метра от колата. Миро започна да стреля и с няколко точни изстрела свали трима от тях. Определено се справяше много по-добре от мен понеже аз ги улучвах ту в торса, ту в някой от крайниците, но бързо му хванах цаката и успях да стабилизирам мерника си. Сякаш изпаднах в някакъв транс и изстрелите започнаха да стават толкова точни, че зомбитата падаха едно след друго, а Миро ме изгледа така учудено, че чак ме уплаши. Останаха още 4-5 и реших, че е дошъл момента да опитам и малко по-близък бой. Извадих ножа и се втурнах срещу едно от зомбитата . Забих го право в едното му око и рязко го изтеглих. То се свлече, а адреналина ми скочи още повече метнах се върху друго и го съборих на земята забих ножа между очите му и отново опитах да го изтегля, но той се бе заклещил. Приложих малко повече сила и го измъкнах, но паднах назад в този момент друго зомби се хвърли върху мен и се опита да ме захапе. Аз опрях ръце в раменете му, за да го спра и преди дори да успея да извикам за помощ чух изстрел. То престана да се бори и отпусна цялата си тежест върху мен. Отблъснах го на страни и се изправих, бях готова да се хвърля на врата на Миро и да му благодаря, че ме е спасил, но не го видях. Погледнах зад себе си, а той стоеше до колата и гледаше към нещо в нивата.

- Хей, благодаря ти, завиках аз, като се втурнах към него.

Метнах се на врата му и го разцелувах по бузите.

- За какво ми благодариш?

- Че ме спаси от зомбито, което за малко щеше да ме убие.

- Не бях аз.

- Моля! Ами кой тогава? - попитах аз с недоумение, като се отдръпнах от него.

- Той. - отвърна Миро и посочи мястото, към което гледаше преди малко.

Аз погледнах и забелязах от нивата да се задава момче с пушка на рамо. Най-малко очаквах това, но бях благодарна на непознатия. Когато се приближи най-сетне успях да го огледам добре. Бе младо момче, най-много на 20 години, високо и набито, с тъмна, почти черна коса и кафяви очи. Бе облечен скромно с разкъсани дънки и стара раздърпана тениска. Доста симпатичен на външен вид. Личеше си, че не е от нашия край. Въпреки това ми се струваше, че го познавам от някъде. Когато дойде при нас той свали пушката, подпря я на колата и подаде ръка на Миро.

- Приятно ми е да се запознаем макар и при такива странни обстоятелства. Аз съм Иван.

- И на мен ми е приятно, Мирослав – каза Миро и стисна ръката му.

Момчето се приближи и до мен и отново подаде ръката си. Аз все още го гледах с учудване и недоумение е не можех да реагирам адекватно.

- Ей, добре ли си?

- Спокойно, добре е. Просто често се отнася. - отговори вместо мен братовчед ми и се засмя.

- Да, да просто още съм в шок – отвърнах му аз и хванах ръката му.

- Иван, приятно ми е.

- Денис, и на мен ми е приятно да се запозная със спасителя си.

- Чак пък спасител, не ме разсмивай. Просто не можех да оставя момиче в беда.

- Е, аз можех и сама да се справя – дръпнах ръка обидено.

- Не се сърди сигурен съм че си можела, но в ден като днешния трябва да си помагаме независимо от всичко.

- Имаш право – каза Миро – ако не беше ти може би аз нямаше да събера смелост да стрелям, за да не улуча нея.

- Е важното е, че всичко приключи и всички сме добре – каза Иван.

- А ти не си от тук нали – попитах го аз.

- Позна, от София съм. Пътувахме с едни приятели към Варна и по пътя разбрахме какво се е случило, защото ни нападнаха тези същества и избиха всички освен мен. Спасих се само защото първо докопаха тях и успях да избягам и да се скрия в една къща. Там намерих тази красавица и с нея се защитавам до сега. - каза той и потупа пушката си.

- Наистина е красавица и явно умееш да я използваш – отвърнах аз.

- Ами научих се миналата година защото щях да кандидатствам в академията в Симеоново, но не ме взеха.

- Не са те взели и защо – попита Миро учудено.

- Ами не успях да покрия някои от нормативите.

- Не се учудвам те там повечето влизат с връзки - добавих аз.

- Имаш право – отвърна ми Иван. - Вие на къде сте тръгнали?

- Стара Загора – отговорихме в един глас.

- Е какво чакаме да потегляме преди да са дошли още от тези гадини.

- Прав си, време е скоро ще се стъмни и трябва да пристигнем преди това – казах аз.

И така ние се качихме в колата и отново потеглихме към заветната си цел с новия член на скромната ни група. Никой от нас обаче дори не подозираше, какво ни предстои да преживеем!