III.

Фийби прекара следобеда в препрочитане на любимата си книга – „Отнесени от вихъра”. Бе обещала на майка си, че тази вечер ще направи вечерята вместо нея, затова трябваше да остави завладяващото четиво. За нейно огромно съжаление изобщо не я биваше в готвенето и като цяло във всички физически дейности. Затова майка ú често повтаряше, че дъщеря ú е човек на интелектуалния труд.

В крайна сметка реши, че едни спагети ще свършат работа. Остави водата да заври, но уви, това беше най-скучната част от целия процес - чакането. Фийби се почуди как да запълни следващите 10 минути, когато на вратата се позвъни. Нежната позната мелодия на звънеца я ободри. Поне сега щеше да има с кого да си поговори. Не очакваше майка си толкова рано.

Но ако не е тя, кой…

Фийби отвори вратата и внезапно очите ú се разшириха от изненада.

На прага стоеше жена, около 40 годишна, облечена в синя шифонена рокля, идеално подчертаваща стройните ú форми. Косата ú бе огненочервена, разстилаща се по дължината на перфектния ú гръб. Кожата ú бе като на порцеланова кукла- млечнобяла, лишена от всякакви несъвършенства.

Фийби познаваше тази жена.

- Какво правиш тук?- промърмори момичето, като ръката му се бе вкопчила отчаяно в дръжката на вратата, търсейки някаква опора.

Жената явно се притесни от изненадващата си поява.

- Аз… - не знаеше как да продължи, затова се хвърли на врата на Фийби. Сълзите напираха в красивите ú сини очи, ала тя си бе обещала, че няма да плаче. Не още.

- Толкова ми липсваше – рече едва чуто тя. Фийби бе вцепенена от прилива на нежност при тази топла прегръдка. Ароматът на фрезия и портокалови цветчета в присъствието на лек мускус се разнесе из въздуха. Сладък, но не дразнещо, а по–скоро успокоително, интимно, елегантния парфюм се пропиваше в порите ú.

Жената отпусна хватката около кръста на Фийби, разбирайки, че момичето няма да отвърне на прегръдката.

Не се бе надявала на по–добро посрещане, но въпреки това едно неприятно и болезнено чувство се загнезди в гърдите ú.

- Мисля, че трябва… - свирещият звук на кипящата вода я прекъсна. – Всъщност, мисля, че сега трябва да свалиш тази тенджера от котлона.

Фийби се сепна и набързо изтича в кухнята. Виеше ú се свят. Искаше да избяга. Гърлото ú внезапно бе пресъхнало и се чудеше дали изобщо ще успее да измъкне някакъв звук от него. Премести врящата вода и усети, че ръцете ú треперят.

Изненадващо изскърцване зад гърба ú я изплаши.

Червенокосата жена се бе настанила на дивана, изпъвайки дългите си крака върху възглавниците.

- Извини ме, но полетът беше дълъг. Знаеш ли колко пътници имаше в самолета?! Имах чувството, че ще се задуша...

- Какво правиш тук? – повтори въпроса си Фийби. Гласът ú бе студен, но ако не се концентрираше достатъчно, щеше да я предаде.

Последва кратка тишина, прекъсвана единствено от жалният лай на кучетата отвън.

- Има толкова неща, за които трябва да поговорим.

- Това не е отговор!

- Доста си проницателна за възрастта си.

- Това също не е отговор!

Този път не можеше да се измъкне.

- Исках да те видя. Толкова ли съгреших?

- И двете знаем, че това не е истинската причина, лельо Мориган. Не съм те виждала от 10 години! Как така изведнъж след толкова време се реши да посетиш „любимата си племенница”? – горчивият ú сарказъм се наслояваше във въздуха.

- Скъпа знаеш, че те обичам като своя дъщеря и…

- Не си го показвала от доста време – гласът на Фийби се повиши с една октава.

Дори не подозираше, че леля ú ú е липсвала толкова много. Спомняше си колко трудно се примири с факта, че никога повече няма да я види, а сега, 10 години по–късно, Мориган Лоуел се появяваше на прага ú в цялото си съвършенство, връщайки толкова болезнени спомени.

В този момент на вратата се показа висока руса жена, чийто ръце бяха заети от пакети с храна.

- Мамо, подранила си – отбеляза Фийби.

- Не знаех, че ще имаме гости – рече майка ú, като хвърли бърз поглед към Мориган.

- Ребека, прости ми, трябваше да се обадя предварително, но заради турбуленцията в самолета бе невъзможно – обади се с извинителен глас червенокосата жена.

- Няма проблем. Знаеш, че винаги си добре дошла в този дом – при това Фийби завъртя демонстративно очи. – Скъпа, би ли ми помогнала с покупките? – помоли я майка ú.

Тя кимна и отново се отправи към кухнята. Щеше ú се да потъне вдън земя.

Тогава телефонът иззвъня и Фийби го прие като спасителен пояс.

- Ще се кача горе – съобщи тя.

- Мила, не бъди некултурна! Леля ти е дошла да те види. Остани при нея – помоли Ребека.

- Чакала е цели 10 години тази среща, смятам, че ще може да почака още малко – отвърна хапливо момичето, като се качваше на горния етаж, взимайки по 2 стъпала едновременно.

Побърза да вдигне телефона, понеже звънящият звук я изнервяше.

- Хей, Фибс! Как си? Имам толкова да ти разправям… - енергичният глас на Лекси се разнесе в слушалката.

- О, на мен ли го казваш!

Точно от това се нуждаеше сега. Да поговори с приятел, който да я отвлече от реалността за малко.

Настъпи кратка пауза.

- Фийби, не звучиш много добре. Какво става?

Лекси бе прозряла обърканите чувства на приятелката си дори и от голямото разстояние.

- Просто леля ми е решила „да се отбие”, майка ми е изненадващо въодушевена от това, а онази мошеничка мадам… някоя си ми съобщи най–спокойно, че съм вещица и ми предрече загубата на любими хора – чак когато го изрече на глас, момичето осъзна колко много щети бяха нанесли тези три факта.

- Значи все пак отиде при гледачката?

- Дори не ми припомняй!

- И как така леля ти се е отбила? Онази от Франция?! – попита невярващо Лекси. – Че това е страхотна новина! Донесе ли ти подаръци? – гласът ú звучеше все по–ентусиазиран.

- Подаръци?! – Фийби не можеше да повярва на ушите си. – Знаеш ли колко време ми отне да се примиря с мисълта, че ще живея без нея? И сега, когато животът ми си беше просто перфектен, се появява тя, с надеждата всичко да си е по старому. А ти ме питаш дали ми е донесла подаръци?! – момичето не усети кога е започнало да вика.

- Скъпа, някога мислила ли си да започнеш да изразяваш чувствата си по някакъв начин, който не включва викане на най–добрата ти приятелка?

- Съжалявам, днес просто не ми е ден!

- Ако бях на теб щях да си легна и да забравя за всичко. Утре е нов ден, който ще е изпълнен със забавления.

Оптимизмът на Лекси обикновено действаше ободряващо на Фийби, но този път по–скоро я дразнеше, въпреки че вътрешно тя изпитваше страхопочитание към умението на приятелката си да изтъква само добрите страни дори и на най–заплетените ситуации.

- Знаеш ли, може и да си права. Тази вечер ще се наспя хубаво, а утре ще ти се обадя – дори сама не си вярваше, но не искаше Лекси да се тревожи напразно.

- До утре, скъпа! – линията прекъсна.

Фийби се просна на един голям стол и се замисли. Лекси я беше посъветвала да легне и да си почине. Е, този план нямаше бъдеще. Дори и евентуално да успееше да затвори очи, знаеше, че онзи странен сън ще я чака с отворени обятия.

И тогава се сети за другите думи на Лекси.

Някога мислила ли си да започнеш да изразяваш чувствата си…

О, да. Тя бе мислила по този въпрос много отдавна. Още като дете леля ú я беше насърчила да изразява чувствата си чрез рисуване. Всъщност се бе оказало, че Фийби има талант и оттогава се беше запалила по рисуването. Имаше стотици скици, коя от коя по–красива. В нейните творби леля ú откриваше странна задълбоченост, която омагьосваше всеки, докоснал се до тях. Рисунките ú не бяха като повърхностните драсканици на останалите подрастващи. Малката Фийби влагаше чувство и изключителна символика в картините си.

Но внезапно бе загубила интерес към това завладяващо хоби, когато осъзна, че повече няма да види леля си. Тогава каквото и да нарисуваше, просто не се получаваше и момичето потисна мечтата си да стане художничка.

До днес. Дори и нищо да не излезеше, Фийби нямаше какво да губи. Емоциите управляваха нея, а не обратното и рисуването бе единствения начин да обърне нещата в своя полза.

Откри стария си скицник, чийто страници бяха пожълтели от времето, и извади черния молив. Не знаеше какво да нарисува, затова просто остави ръката си да се движи от само себе си.

Гласовете на Мориган и Ребека все още долитаха от долния етаж. Фийби осъзна колко различен е сега гласът на леля ú. Винаги когато говореше с останалите, като че ли слагаше маска, спускаше завесата, за да попречи на хората да достигнат до истинската ú същност. Но когато разговаряше с Фийби, Мориган се разкриваше напълно. Завесата се вдигаше и позволяваше на племенницата ú да достигне до сърцевината ú, до най–съкровените кътчета на душата ú. Дори сега тази разлика се усещаше в гласа ú.

За отрицателно време, Фийби бе сътворила нещо уникално. Липсваше ú професионална техника, но като цяло рисунката беше впечатляваща. Едрите щрихи образуваха два странни силуета. Чак когато се вгледа, Фийби осъзна, че единият е леля ú, а вторият… е, вторият силует бе просто сянка. Сянка, която гореше.

Фонът бе правдоподобен – къщата на Мориган. Всичко си беше на мястото, дори и онази цветна ваза, която не подхождаше на интериора, ала леля ú бе сложила на видно място, понеже бе подарък от племенницата ú.

Момичето се учуди от подробностите, които си спомняше. Все пак не бе виждала онази къща от 10 години, къщата, в която прекара най–прекрасните лета в живота си и която се бе превърнала в нейния истински дом.

Явно бе, че леля ú се бори срещу тази сянка и както изглеждаше бе победила.

Ала скрито под стълбището, едно малко момиче наблюдаваше случващото се. Неговите черти се виждаха много по–ясно отколкото на другите две фигури, може би защото художничката бе сигурна само в образа на това невинно дете. Всичко останало е било плод на въображението ú или поне тя така си е мислила.

Фийби съзерцаваше картината с напрегнат и проучващ поглед. След няколкоминутен анализ на собственото си творение, тя осъзна, че това малко момиче, чиито букли се извиваха покрай тънкото му вратле, всъщност е тя самата. Очите ú се разшириха от изненада, когато някакъв спомен премина само за миг през съзнанието ú. Имаше чувство, че тази картина представлява нещо повече от обикновена рисунка.

Фийби бе пресъздала спомените си.

ІV.

30. 06. 2000г. Ню Йорк

Елизабет Хейуърд се бе настанила на широкия диван в мансардата си с изглед към Сентрал Парк. Тънката ú сатенена нощница едва прикриваше заоблените гърди и стегнатите ú бедра. Тя бе оставила русата си коса спусната върху тъмната материя и просто физически светеше с млечната си, сякаш слязла от корицата на списание, кожа сред еднообразните стени на мансардата. Сивите ú дълбоки очи гледаха в пространството, невиждащи, но все пак толкова красиви.

Хората биха ú завидели за перфектния живот, ала Елизабет знаеше, че дори и да имаше всичко, не притежаваше най–важното - любовта на един мъж. Тя искаше нещо, което не можеше да има и това я съсипваше отвътре.

Внезапно тя чу стъпки зад гърба си. Обърна се, но там нямаше никого. Когато се ослуша, дочу шумолене откъм кухнята. Вървеше бавно като пресмяташе всяка стъпка. Тогава изневиделица той изскочи от нищото. Приглушен вик се откъсна от устните на Елизабет.

- Лиз, не ми казвай, че се изплаши от мен! – рече иронично той като ú хвърли предизвикателен поглед, от който пулсът ú се ускори неимоверно.

- Ейнджъл, не прави повече така! – прошепна тя.

- Защо? Забавно е! – сви рамене той. – И между другото, уискито ти е свършило.

Ейнджъл я подмина и се долепи до прозореца.

Бледата светлина обливаше стройното му тяло. Черната му коса, дълга до раменете, бе грижливо сресана назад, така, че да открива прекрасното му лице. Въпреки мъжествените черти, сините му очи добавяха известна нежност в изражението му.

Елизабет се бе загледала в атлетичното му тяло, покрито от тънкия еластичен плат и мечтаеше един ден да го докосва и обсипва с целувки.

В този момент тя си спомни, че все още е облечена с оскъдното парче сатен. При тази мисъл лицето ú поруменя.

Сякаш прозрял мислите ú, Ейнджъл се обърна и обходи тялото ú с похотлив поглед.

- Харесвам нощницата ти.

Този път кръвта на Лиз се отдръпна рязко от главата и ú се зави свят. Тя само стоеше и се молеше да потъне вдън земя.

Доловил реакцията ú, Ейнджъл смени темата.

- Как прекара седмицата?

След няколкоминутна пауза, Елизабет осъзна, че трябва да отговори.

-Нищо интересно. А при теб?

Тя си спомни, че Ейнджъл не обичаше да говори за себе си и за „работата си” и веднага съжали, че го е питала. А той просто отклони въпроса.

- Докъде стигна със заклинанието?

- Почти го завърших. Предполагам, че Асука ще се върне до сутринта, така че ще успея да направя отварата до два дни.

Ейнджъл само кимна като не откъсваше поглед от прозореца.

Минаха няколко минути, през които и двамата мълчаха. Както Лиз, така и Ейнджъл бяха потънали в собствените си мисли.

- Е – попита накрая Елизабет, – ще останеш ли за през нощта?

Чак след като го каза на глас, осъзна колко двусмислено звучи.

Той отлепи поглед от Сентрал Парк и го спря върху сивите ú очи, чийто зеници се бяха разширили от неудобство.

- А ти искаш ли да остана? – попита той като наклони глава и разтегна устните си в крива усмивка.

Мелодията на телефона прекъсна тишината и Елизабет благодари на случайността, задето я бе спасила от омагьосващия му поглед.

- Г-це Хейуърд, извинете, че ви притеснявам, но…

- Какво има, Асука?

- Ами продавачът в магазина каза, че мандрагората е свършила и следващата доставка е чак след две седмици.

- О, за Бога! Предай му, че ако не намери съставката до утре, ще се погрижа да съжалява, задето някога си е помислил да отваря проклетия си магазин в Ню Йорк.

Властната нотка в гласа ú се бе завърнала и това очевидно доста допадна на Ейнджъл. Той се бе втренчил в нея като изучаваше всяка извивка на тялото ú.

Елизабет го забеляза, но също така видя, че в погледа му не се чете желание, а по–скоро покровителство и чувство за собственост. Почувства се така, сякаш ú бяха наръгали нож.

- Но, госпожице… - гласът от другата страна на слушалката сякаш потисна болката ú.

- Асука, направи каквото ти казах и утре ми се обади! – при това Елизабет затвори телефона.

Тя трябваше да разцепи насъбралото се напрежение в стаята, затова реши да обясни проблема с липсващата мандрагора на Ейнджъл.

- Асука каза, че…

- Знам – прекъсна я той.

Бе чул? О, ама разбира се, че е чул! Та нали всичко в него бе съвършено. Лиз се намръщи на собственото си невежество, а Ейнджъл се усмихна още по–широко при това изражение.

- Явно тук няма място за мен – рече саркастично той като се приближи към нея.

- Знаеш, че винаги си добре дошъл… - побърза да поясни тя, но тогава дългите му тънки пръсти си спряха върху устните ú в знак да замълчи и прошепна:

- Не се старай толкова, скъпа ми Лиз! – След това я целуна по челото и изчезна така внезапно както се бе появил.

Устните му сякаш се яха отпечатали върху челото ú.

Той бе оставил траен отпечатък върху цялата ú същност, така че това не биваше да я изненадва.

Целувката на смъртта.

Тези думи се завъртяха в съзнанието ú. Тя разтърси глава в опит да ги прогони от мислите си.

Колко жесток бе той! Сякаш не знаеше какво ú причинява с безразличието си, а и на всичкото отгоре ú даваше напразни надежди. За него всичко бе просто игра. Ейнджъл си играеше с нея. Тя отдавна бе наясно с това, но нима на нея ú пречеше? Все пак и това бе нещо.

Да, той бе жесток, ала можеше ли Лиз Хейуърд да го вини за това?!  Та то бе в природата му!