Иконите на баба Фота

   Валеше от зарана. Бели парцали завиваха малката купчина букови вършини на двора. Снегът  се промъкваше по куците стъпки на старицата. Заглаждаше ги. Това, що оставяха петите  на вълнените ú чорапи, побеляваше.  Бързаше да насече дърва, за да  накладе огънче за опепеленото голошарче до продънената печка.

  Току виждаше немирното въгленче, което изтопуркваше по дървения под на Ваньовата къща. Свят ú се виеше. Изпепеленият покрив затисна съпрузите. Все едно небето рухна върху гърдите им.

  Изпод проядените от огъня греди, изровиха Сия. Внучето. Върху яката на почернялата ú, басмена рокличка личаха ръцете на Богородица. Баба и Фота бе извезала Девата с Младенеца  с  най-слънчевите цветове, за да извеждат очите ú от тъмнината.

  На голите  вдовишки ръце остана сирачето. Държелива жена, с Бога в сърцето беше. Скоро след пожара се прислониха в  преграден навес към необитаваните кошари.

  Снегът щипеше сбръчканите ръце на старата. По рамката на изгнилия прозорец, с пропуканото стъкло лепнеха снежинки. Мушваха се в пукнатините. Сия трепереше под вехтото одеало. Фота бързаше с дървата. Струваше, че Сия я вика. Изпод почервенялата кожица, я гледаха хрисими очи. Същи икони.

- Бабичко, гладна съм. Студено е... - пискаше овъгленото момиченце.

  Фота дигна гръб. Ослуша се и току избърса овлажнелите от вятъра очи. В челото ú се удари крило на белочело синигерче. До чувала със зърното, бяха паднали две лимоненожълти перца. Малкият крадец отхвръкна, уплашен от глухия кънтеж на секирата в ръката на старицата. Снежинките покриваха главичките на семената с дебели шапки, а птичетата гладуваха.Често идеха  при хората, за да изпросят две трохи хлебец.

  Фота се усмихна на неканения гост. Прибирайки се с дръвчетата за огъня, потупа чувала със зърното, който бе увесил клепнали уши под навеса. Скоро зърното щеше да свърши, а не ú се щеше да лиши Сия от безквасната пита, черничка като пръстта, но достатъчна за нямащия. Самата Фота гладуваше с дни. Когато отмалееше съвсем, се свиваше до Сия под старото одеало и я прегръщаше силно, за да не чува детето тъжните стенания на гладния ú стомах.

-Бабичко, какво потраква така? – питаше често Сия.

- Вятърът, дете... Вятърът!- уверяваше я с болна усмивка Фота, притиснала стомаха си корава длан.

А синигерът идваше често, преди да съмне. Фота познаваше, че ги е навестявал по тъничката мрежа от птичи стъпчици по заснежения перваз. Заканваше се, че ще го пропъди, за да има храница за Сийчето. Очичките на синигера поглеждаха любопитно над белите бузи. Уверявайки се, че бабата и момиченцето сънуват, се мушваше в чувалчето. Пълнеше човчица и отлиташе.

  Фота обаче не винаги спеше. Виждаше главицата му и птичите очички. Божа жена беше. Грешно бе да дигне ръка срещу друга поднебесна твар.

  Когато синигерът долетя отново, Фота скочи като котка, гологлава и боса, изприпка на двора с бързината на млада жена. Размаха ръце все едно летеше. Подгони птичето. И дълго тича по снега. След нея оставаха неравни дири от куците ú крака. Синигерът  кацна на клонка в замръзналата река. Олюля се и тихо подсвирна запъхтяно. Старата нагази в студената вода. Протегна длан към крадеца.

-Ела, баби, ела... Щом за Сийчето има питчица, що да да няма и за теб... То, Дядо Боже така ни нарежда, за едното семенце живот да живеем... А все без него да ходим.

Птичето я гледаше жално, а водата погъделичка брадичката ú. Фота плачеше. Очите ú гледаха към скупчените облаци. Предудавно,  закънтя камбаната на сърцето ú.

- Ни лъч за праведния... Та що ни пращаш тук, Божичко... – хлипаше замръзващата старица.

На брега, по нощница, сгърбена, стоеше Сия. Снежинките се скупчваха около босите ú крачета. Косата ú бе слепнала по тила.

- Бабичко, на, дръж! - протегна ръка момичето.

  Детето протягаше парче измачкана кожа към старата. Бе я намерило, заплетена в един трънак. Фота протегна измръзваща длан. Знаеше, че детето е слабичко, за да я измъкне и  натегна мишци да излезе. Крайниците ú бяха натежали, сякаш късове лед. Успя да  допълзи до брега. Трепереше, докато Сия обвиваше, излющени от пожара,  ръчички около врата на старата. В шепите на Фота тъмнееше кожата, която ú бе подала Сия. Снежинките тупаха по него. Махна с длан, за да ги отлепи. Разтрепера се по-силно. Избеляла икона я бе спасила. Крадецът ú се бе удавил, преди две зими, в реката.  Бог бе сторил душата му на птица. Да идва при човеците, за да изпроси две трохи хляб и един къс прошка. Синигерът отхвръкна. Две лимоненожълти перца  паднаха в крачетата на Сия.