23. Октомври. 2018год.
"Животът минава покрай мен подобно на пейзаж, наблюдаван от прозореца на движеща се кола. Дишам, храня се и спя, както преди, но не виждам в живота си цел, която да ме накара да участвам активно в него. Просто се нося по течението, подобно на писмата, които ти пиша. Не знам къде отивам, нито кога ще стигна там. Дори и сега поглеждам неволно през рамо и те викам. Пиша ти това писмо и се питам кога ще престане всичко това - и дали изобщо ще престане.", Никълъс Спаркс, "Писмо в бутилка"
Бяха изминали 5 години, откакто сърцето ми беше разбито на милиарди парченца и разпръснато из Вселената... 5 години, в които се губех и се намирах, за да се загубя още повече. И всеки път, когато бях на дъното на чашата, и се намирах в отражението на поредната бутилка се питах: "Кога ще спре да боли?!" ...
Болката... онова остро усещане за предателство, самота, изневяра, неразбиране и загуба. Тя е толкова силна и пареща понякога, че изтръпваш под нея парализиран за всичко друго около ...