26. Октомври. 2018год.

Чу се лек тътен и едри капки дъжд закапаха изневиделица от вече намръщилото се небе...

Не обичах лошото време, но явно то обичаше мен и така, неусетно някак си, без дъжд не можех, но, и дъждът не можеше без мен. Можех да пиша само и единствено, когато валеше - затварях се в себе си, защото само така можех да се спася от реалността, която ми причиняваше непоносима болка...

Съвместният ни живот беше далеч от цветята и бонбоните; беше сблъсък с реалността, за който не всеки беше готов... Отдавна не закусвахме заедно сутрин; не се прегръщахме постоянно и не всяка вечер заспивахме спокойно. Домът ни не винаги беше подреден и имаше доста случаи, в които пропускахме вечерята.

Съвместният ни живот беше изпълнен с моменти, в които тя забравяше да хвърли боклука и аз много й се ядосвах за това; тя заспиваше преди мен, защото денят я беше изтощил; имахме притеснения по отношение на финансовите въпроси; моменти, в които тя омотаваше одеялото около себе си, и аз доста често се събуждах трепереща от студ; понякога не можехме да се понасяме; спорехме почти непрекъснато; обиждахме се от дреболии, но... Умирахме една за друга.

Съвместният ни живот вървеше на пълни обороти - смеехме се, когато някоя от нас направи нещо глупаво; спретвахме си бързи, импровизирани вечери и винаги, когато някоя от нас преминаваше през тежка криза другата сядаше близо, прегръщаше силно, и казваше: "Всичко ще бъде наред" и си вярвахме.

Понякога съвместният ни живот беше и в пълен застой - тя с часове играеше на телефона, а аз обикновено използвах това време, за да се любувам на дъжда, и да пиша... Влудявахме се, но се обичахме до безумие!

Съвместният ни живот се състоеше в поддържането на баланса помежду ни, всеки ден; в малките и големи, глупави спречквания, но, и в силната, разтърсваща любов, за която всяка трудност си заслужаваше; борбата да не се предаваме и да останем заедно, просто, защото сме си обещали вечността, и защото "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправдата не се радва, а се радва на истината; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.", Никълъс Спаркс, "Незабравима разходка"

И някъде там, измежду редовете на своята вечност, и под звуците на проливния дъжд, се открих...