Има ли си предистория и тя?

     Кой знае как било е по преди? Май няма жив до днес, да сподели. Историята, всъщност, е прастара, макар да не е точно от каменната или бронзовата ера. То, някъде било е около шестотната година, плюс-минус 100, след раждането на Юдейския цар, единствен син на нашия Небесен господар. Било, тогава цял съвет от Богове велики, било е време да не бъдеш прост човечец, клет, че да се налага своя врат ти да подлагаш под обожествяван римски крак. Но каквото било – било! То добре, че е във време на отдавна минало…

        Византийците си имаха империя и няколко царе. Рим им дишаше във вратовете, а пък те тормозеха, многобройни, но разпръснати на малки –мънички задруги, славянски племена. Само че от някъде се появиха конници и взеха, че натриха вирнатите, издължени, елински носове. А славянските водачи, тъй и тъй са си орачи, скотовъдци най-добри, но пък имаха глави и идея се роди.

- Нека, по-добре сме с новите, тези дето на конете си не слагат от подковите, и които, като тях на главите си наместо косми имат си опашки конски.

       Помъдруваха един на друг и решиха: нека е така и да станат братя с ново племе от чергари, будни, диви врагове и ездачи най-добри на прекрасните коне. И събраха се славяни с  хуни – българи ездачи. Вярващи в съвет от Богове едните - другите с тотеми – най-добрите.

      На реката пълноводна и плавателна, огромна, като змийската опашка разклонена и вековна – и от запад тя извира, а на изток си тече - то и малкото дете на Нерон не би отрекло, че е Истър таз река, по елинските слова.

   Та, живееха си двете племена на задружни начала. И конете си пасяха, и нивята изораха, заедно си разменяха неща и играеха си техните деца.

    Нека пък, сега се запознаем със героите си двама. Те не са основни само, в тази  устна, малко закачлива, приказна и  пожълтяла с времето легенда - много стара, но пък справедлива, забъркана с любовно биле.  Той - ездач с чембер, вярва в Тангра и във всички седем светила, дето все въртят му се в ума. Тя пък, скотовъдка и гласена в бъдещето да бъде жрица на олтара, още не решено е обаче тя Перун* или Сварог* ще възхвалява. Бум-Бум, казваше се той, че от малък не стои в застой. Бързо му омръзва да е кротък, все се бута, чупи, врати – хич не му отива да е тих, но е много търпелив, щом отнася се за нещо, дето веселба довежда. Плам е русокоса и засмяна, малка, мъничка славянка, със очи от огнен мед, с малко примес - лава за късмет, но пък земна е по същност, а родена на света под Янкулица * звезда. Двамата навред са заедно, все си вършат нещо тайно. Винаги на Плам косата, вплетена във плитка от позлата, следва се от черният чембер на Бум-Бум, синът на хански генерал, пълководец най-отбран, но баща на този калпазанин. Тя момиче – той момче, но в задруга най-голяма двамата са най-отрано.

Често случваше се тъй – тича зачервен конярят и пред шатрата на хана пак се вдигна покривало:

     - Конят ви, отново, Хане, някой го е яздил рано! Този звяр, не знам и аз, кой го подчинява в този ранен час!

      - Остави се, Хърса*! Знам го аз, тоз ездач на коня черен! Има плитка от лъчи, земно стъпва и мълчи, щом виновни са с момчето. Техните добри дела, често имат край нечуван. И като бодеж от рана стара от стрела, чувства се човек след всяко, тяхно дело, но двояко.

И така течеше си животът – племената две на двата бряга. Някой все по моста бяга, тича, гони нещо - там коне, тук пък стада с овце, там звънтят стрели, а отвъд - копията в полет си бръмчат и през горите гъсти си летят.

    Бум-Бум имаше сестра. „Алгара и Алгара*!” - все въртеше се в ума на брата на гласената за жрица и мъничка немирница-орлица –нашата уважаема Плам. А името му автора си знае, че твърде е обикновено, но  уви, то Балис, като светлина звучи.

Алгара и Балис си бяха различни като ден и нощ, но чудна е магията епична, любовна, малко екзотична, че върза им сърцата млади и от раз, очите им затърсиха взаимно, но разминаваха се умовете във племенните им съвети.

Е, не ставаше така – по желание да се явява Любовта. Имаше я или няма – все ще се намери кой да страда.

     Бум-Бум и Плам, все ги мислеха едни – едната сутрин тя в потока падна – бе решила като риба-птица да опита да лети и се гмурне във дълбоките води. Друг път,  Бум-Бум взе, че подгони цяло стадо от свини, за да ги разходи между шатрите – просто му се стрували, че са гости лични и добри. Майка му наточи сап – дълъг и чепат, че да му даде награда, заради добротата, що вселила беше се в юнака. Отърва се нашия герой, взе че спа под звездното небе, а до сутринта всичко мина в майчината му глава.

     Само че се случи тъй, мирен и в застой да е животът и на двете племена, ханът и вождът решиха така – хазари и византийци да повикат със сладка депеша, че да решат граничната им обща съдба без нова война.

    И ето Хазарската принцеса пристигна, а  от   юг  на Византия пък принца, уж велик. Бива, лошо няма – но стоят ли мирни нашите герои двама?! Плам заследи  като лепка госта нов и интересен, Юсти, казваше му лесно. Бум реши: „Принц безинтересен е, уви, ала тая Плам все него си следи. Като иска да играе с този бозав господин, аз пък хич не ща да зная, колко е добър и е хрисим!” Нашият приятел Бум – и на крачка по назад не изостана – взе той Тео, на хазарски хан сестрата, по петите да следи - най-открито, лиги зареди. Стана тя, каквато стана – ала хора – няма тука драма. Тук проблемът бе в това, че Юстис беше по-голям и хареса Алгара.  Тео пък – хазарската принцеса все като луна, тъй фина, нежна си мълчеше, с клепки тихичко трептеше. Знаеше си тя, как играе се със Любовта. Виждаше се ясно всичко, че приятелите двама нещо разединиха се отрано. Алгара пък  се ядоса, взе по Юстис да крещи, хич не и хареса как лицето му лъщи. А, Белис пък все въздиша, смръщен нещо си шепти, стана тя, каквато стана, вместо единение на племената, в разединение постави ги съдбата.

    В спор се счепкаха момък и момче – Бум-Бум фрасна вирнат нос, Юстис си е гол и бос и е пълен вече „полунос” .  Тео пък припадна чинно, Алгара разсмя се фино. Е щастлива ще е тя, ханът я спаси сега. Взе, че спора той оправи – Юстис с Тео той събра. Плам ядоса се жестоко, скръцна с зъби, нашето момиче светлооко, Бум-Бум я дръпна малко за косата, тя ухапа му ръката. Изреваха двама с глас и беж да ги няма - кой към шатра, кой в колиба.

Бум-Бум тропа с крак - разярен е тоз хлапак:

     - Тази мъничка славянка, лошотия тъй голямка, как заби ги тези зъби, пратих я „за диви гъби” с нейните мечти да язди и стрели да вкарва в пазви. Много е бъбрива, мисли се за самодива, и напето кудкудяка, че богиня е най-яка.

   - От розетски камък си по тъп, тъй да знаеш ти от мене, мили брат! Като принца - генерал византийски, полунос само перчиш се и вириш нос. Щом едно момиче ти  показва тайните си мили, разнообразни, често ти говори за мечтите, колкото и тъпи да са дните, значи няма спор и няма грешен знак – туй е ясно, бе голтак – че харесва те най-много, точно теб, и никой друг. Ник`ви принцове елински не се въртят на шиш сега в  палавата и глава.

    - Ти пък много знаеш! Я иди, че си все така „чети” от папирос за мечти не на мен, а на Балис! Него малко просветли, че не ставаш за жена, щото хич не си добра. Лошотия си голяма, все от нещо правиш драма, я да си намеря Плам. Нея аз поне си знам – може и да хапе като пес, но държи ме в интерес. Не е като клонче от върба, което стъпва като пате и все реве за Тати, като онази малка Тео.

    - Ах, немирнико, проклет! Я ела ми по напред, разкажи ми за Балис ,че изпитвам интерес?

***

     Ех, каква ли стана тя, и главата на Балис, взе че бързо му увря и преметнал  любовта на  рамо, тръгна той с бодра крачка рано- рано, да премине над реката и да си поиска той жената. Алгара пък се помоли, с дивите треви поспори, най-накрая се реши и красиво се нагизди и се премени. Срещнаха се двама до колибата голяма, точно преди моста на една поляна.

Той се приближи лъчисто и удари и една. Тя му върна сто подред – все си бяха за късмет.

    - Ти видя ли го това? – попита Бум-Бум в тъмнина, скрит във дънер на дърво, а до него залепена, Плам кокореше очи, малко нещо ощетена.

    - Е, видях! Какво пък от това? Туй не е целувка за късмет – възмутено му отвърна тя.- И да знаеш мили Бум, аз на тебе няма да ти дам, никакви си „цуни - гуни”.

Пак започваше се свада – разбирателството временно  пропадна. Той момче – тя пък е момиче, а света  един дали е плосък или се върти, стои си все разполовен на две съдби. Може и след сто, даже и милион години все да минат и да се родят не един Бум-Бум или пък стотици Плам – любовта ще си е пак намесена между не един и двама като тях.

   Таз любов кой я разбира, как със нея се живей. Ни се мачка, ни завира, ни в реката се разлива, ни от вятър ветролей. Ала хване ли те здраво – хич не пуска и не пита мъж- жена – момиче и момче, все юздите ще ги оплете. Предисторията е ясно, даже без да се намесват пантеони богове – щом от двата края на реката дишат, трудят се, ядат – хора са и то от двата вида – трябва да се разберат. Малко спор не е излишен, сърдене, целувки за късмет… Кой как иска да го впише – любовта си е навред. Плосък или кръгъл е светът, дали  Венера е или пък Марс  - все обичан иска да  е всеки -  искрено, без капка фалш.