ИМА ЛЮБОВ

Имах чувството, че свят ми се зави. Седнах на пейката и стоях. Заболяха ме гърдите като си поех въздух.

„Милена...”

Толкова тихо го каза, все едно само си го помисли, не съм и сигурна, че съм го чула изобщо.

И сега? Това ли беше всичко? Ще почакам, може да дойде...

На първия месец ми предложи брак. Когато го направи, не знаех, че съм бременна. Разбрах го на Тодоровден. Годежът направихме на Благовещение. Нощта, когато се любихме за пръв път, ми каза, че ме обича. Попитах го как е разбрал това толкова скоро. Отговорът - познал ме със сърцето си. Това ми стигаше, за да кажа „ДА”, сърцето не лъже.

Съмнението, че ми предложи брак, само защото съм бременна, ме преследваше цял месец. Излъгах, не цял, а само до загубата на детето. Тя беше една седмица преди годежа. Случвало се постоянно.

Страст? И то само каква! Страст, примесена с  топлина, казваше, че го наелектризирам.

Винаги ме наблюдаваше, все едно ме изучаваше... Какво искаше да види в мен? Какво очакваше да открие? Че го лъжа? Че не съм това, за което той ме мислеше? Че аз не съм аз?

Или пък се сравняваше с мен? След време, когато вече бяхме разделени, ми каза, че го превъзхождам и той не можел да ме направи щастлива. Не можеше или не искаше?

„Пак само теб гледаха...”

Кой и кога? Кой е този, който не сваля поглед от мен?

„Зрънце мое...”

Така ме нарече, когато отиваше на една хижа, без мен естествено. Преди това бяхме скарани и не се бяхме чували една седмица. Когато се видяхме, ме уведоми за намерението си. Добре, може би има нужда да размисли. Нищо, аз ще се справя сама тук, нали ме познал със сърцето си.

Откъде да знам, че бил влюбен в мен? Не, точната дума не е влюбен. Обича ме. Предложи ми брак. Брак?! Разкри ми чувствата си – мъжът, този, който има дъщеря колкото мен. Да, смятал, че нашата връзка, брак или каквато друга форма да придобият отношенията ни, смяташе, че имаме бъдеще. И ще се бори за това бъдеще. И иска това бъдеще да бъде с мен. Нищо не казах, не бях и в състояние, той млъкна и ме закара вкъщи.

Моето мило момче се завърна от планината. Много ми стана неприятно като замина без мен, но нищо не му казах. А и за цялата седмица, в която го нямаше, ми се обади един-единствен път, защото там било някаква дупка...

Това, което не ни убивало, ни правело по-силни… Да, така си мислех всеки път, когато се скарвахме, когато той се затваряше в черупката си и не ме допускаше до себе си, когато беше вечно зает със супер важната си полицейска работа, когато не постави бившата си любовница на място, а трябваше да ù търпя простотиите и да се правя, че не съм от този бразилски сериал.

Преди да тръгна от тях си мислех: „Какво ще кажа на родителите си? Какво ще кажа утре на колежката си, когато се върна  на работа? Нали хората ще ме питат? Нали имахме планове? Нали си правехме бебе на морето? Нали се обичахме?

„Дали сме сътворили снощи нещо?”  Това нещо той се беше заел да го твори  с огромно желание и страст, още преди да изтекат необходимите месеци, защото следващото лято, според неговия план, ни виждаше трима…

Всяко чудо за три дни. Това си мислех преди да стана от кухненския им диван. Пък и мисълта за онзи, другия мъж, ми даде сила да отстоявам себе си. Не, че е имало нещо между нас, дори и не ме е докосвал, но просто видях у единия силата на духа, а у другия безсилието. Онзи, който нямаше никакви шансове,  беше готов да се бори за мен, да се изправи пред всичко и всички ЗАРАДИ МЕН, а моят годеник, мъжът, с когото исках да свържа живота си завинаги, не спря да яде пържените си яйца и да говори тихо, за да не го чуят съседите…

За много неща си говорихме като се срещнахме след няколко месеца. Каза ми, че съм била „жена номер едно в града”. Номер едно? Аз да не съм артикул? А, за да ми постави номер, значи е разглеждал  и други стоки, нали така? Лошо няма и аз разглеждах, ама не ги номерирах, пък и той ме беше познал със сърцето си... И защо не се обади поне да ме попита през тези три месеца дали пък случайно не се  бе сътворило нещо в мен в резултат на морската ни любов?  Ако имало, аз съм щяла  да му се обадя. АЗ??? Този човек не ме познава.

Такъв есемес ми прати, че се разплаках. Обичал ме и винаги щял да ме обича. Основното – аз съм права за всичко, но той не е достоен за мен, щял да ме носи в сърцето си,  докато то тупти в гърдите му, онова същото сърце, с което ме беше познал преди няколко месеца, де факто преди няколко години, защото още от тогава бил влюбен в мен. Прегръщахме се и плакахме, ама не бил достоен, да не го търся повече. Толкова плаках тогава.

Ами не го и търся. Аз и първия път не го бях потърсила. Не говоря с него, нямам и какво да му кажа. Но последния път, когато го видях – онази вечер -  ме погледна с такава омраза, не знам защо.

След него имах връзки  с много мъже. Такива, които ме обичаха  безусловно, всеки ден ми изпращаха цветя по куриер, честитяха ми празниците, не пропускаха повод да ми окажат внимание, интересуваха се от здравето на племенника ми, подкрепяха ме, когато имах и нямах нужда. Един приятел, ама истински, ми подари икона на Богородица, която майка му от Русия му е дала на него, за да го пази, а той ми я даде, за да пази мен.

Много пъти съм се питала, между нас имаше толкова страст, толкова много топлина, къде отиде всичко това? Нали уж ме позна със сърцето си? Какво стана с това сърце? Този мъж ми носеше кокичета от къщите, където ходеше на оглед, пренасяше ме на ръце, за да не си изцапам обувките и не ме запознаваше с колегите си, защото, ако нещо ми досаждали, трябвало да ги „трупясва” (вероятно полицейски жаргон). 

Дали наистина се отказа да се бори за мен, защото не можеше да ме направи щастлива или аз неправилно съм изтълкувала нещата, дали не съм се излъгала в преценката си за него? Тази жена, която сега държи за ръка и простира моята хавлия на терасата му, тя ли е истинската? Това истинска любов ли беше и ако е така – кога умира любовта? Аз самата често си задавам тези въпроси, а той не поздравява дори родителите ми, но скришом се обръща след колата ми, когато си мисли, че никой не го вижда...

От връзката ми с моя бивш годеник ми остана само едно трептене в корема. Това трептене се появи, когато научих, че съм бременна. Тази малка точица трептеше два месеца и половина в мен винаги, винаги, когато се развълнувах. Нея я махнаха, а това нещо пак трепти и трепти, винаги когато съм развълнувана, сякаш още е там и ми казва „хей, мамо, пази ме, аз съм  в теб...”. Трептеше ми и когато бях за пръв път с онзи мъж със зелените очи, заради когото погледнах на света и на себе си под друг ъгъл, онзи, заради когото забравих срам, морал, принципи и чийто зелен поглед  разсъбличаше душата  ми, обладаваше тялото ми, стапяше ги в силните си ръце в едно с екстазни, отровно-упойващи целувки.

Готова ли съм да продължа напред? Разбира се! Направих го още като станах от онази пейка и се прибрах вкъщи и разказах всичко. Щастлива ли съм без него? Разбира се, че съм. Усещането за свобода и че летя, които с бясна сила нахлуха в душата ми, още веднага, когато сложих край на моята полувръзка, ми дадоха усещането, че вече съм самата аз, че не съм предала себе, че съм такава, каквато винаги си съм искала да бъда – истинската Милена, онази, която най-много харесвам аз и всички около мен. Тази ураганна смесица от чувства ме понесе към целия онзи простор, който никога нямаше да видя, ако бях останала в тяхната кухня и да мълча търпеливо, даде ми и ми дава сили да се боря за мечтите си,  да се боря за онова, в което вярвам, да се боря за себе си, а не за някой друг. Тя подаде ръка на онова момиче, което далече в детството си се опияняваше от безумни мечти.  От бушувалия огън, който се опита да стопли едно  мъртво, вледенено сърце, не се роди нов човек, а се роди вече едно родено момиче.

Не искам любов, ако тя не е най-силната, не искам сърце, ако не е най-нежното, не искам до себе си  мъж прогнила душа, пък бил той и с най-зелените очи.  Вярвам ли в истинската любовта, каквато и да е тя и че ще я срещна точно аз  някой ден? Да, вярвам.