Всеки знае че ако една история започва с “имало едно време…” завършва щастливо.

На театралната сцена група деца от началното училище, облечени в костюми, представяха спектакъл за цифрите. Далия беше в ролята на фея с вълшебна пръчица, с която отброяваше хората в публиката. Имаше грееща невинна усмивка.

Телефонът на директора извибрира. Тези на съседните седалки се ослушаха. Трябваше да си изключи телефона, но не го беше направил. Имаше болен човек вкъщи. Той извади телефона и погледна под сакото си. Изпратено му беше съобщение от непознат номер. “Незабавно представлението на децата трябва да бъде прекратено и всички да напуснат театралната зала!”. Очакваше съобщение от болната си съпруга, че умира, но това не очакваше.

Човекът, който изпрати съобщението хвърли телефона си в морето.

Директорът стана от мястото си и се промуши покрай другите.

- Извинете!

Крайната седалка, под номер 45, се освободи.

Директорът се запъти зад кулисите. Това съобщение имаше голяма вероятност да е една голяма шега. Не биваше да вдига излишна врява. Затова отиде да провери дали има нещо подозрително преди да предприеме нещо. Като влезе в бекстейджа завари персонала, нападал по земята като круши от дърво, в безсъзнание. Или бяха мъртви. Не можеше да прецени, едно само му стана ясно. Това не е шега. Бързо се обърна да каже на охраната. Мъж с маска на лицето обаче го спря, опирайки пистолет в гърдите му.

- Само гък и си мъртъв!

Щеше да е голяма ирония да умре преди съпругата си.

- Ако искаш да живееш ще ми доведеш заелия седалка номер 45!

Гласът на маскирания беше твърде твърд, за да е неговия собствен. Беше с преправен глас, зад който може би се криеше най-хармоничният глас на света.

- Разбра ли!?

Тъкмо директорът щеше да кимне, разтрисайки потта по челото си когато як мъж от охраната запрати похитителят към стената. Краката на директора от уплаха омекнаха и се спъна. Очилата му хвръкнаха.

Охранителят беше притиснал маскирания в стената близо до завесата, която делеше от сцената. Опитваше да му отнеме пистолета с една ръка, а с друга да свали маската му.

- Кой си ти??

Директорът с треперещи ръце си постави очилата обратно, за да види как куршум продупчва завесата.

Маскираният използва момента на разсейване на охранителя и побягна. Якият мъж потече да тръгне подиря му, но се спря. От сцената се чуваше суматоха и той надникна през завесата. Сбръчи лице. Як и силен човек като него не успя да надвие похитителя, дори допусна пистолетът да изстреля куршум. Кой натисна спусъка обаче? Изедникът, за да му попречи да махне маската му и да избяга или той спасителят докато се опитваше да го обезопаси. Чувството за вина прониза цялото му същество.

Вълшебната пръчица лежеше на сцената до тялото на Далия. Що за заклинание бе направила!?

В тази история след имало едно време една морска фея - последва – чийто полет бе свален заради злочестината на хората. Това “имало едно време” се превърна в проклятие.