Това село е… е, името сложете сами, защото сигурно го знаете. Та това село е някъде в България. Преди в него са живели стотици, а другаде  хиляда, че и повече човека.

Един дядо седи на излъсканата от дълга употреба пейка и разправя как едно време… Гласът му хрипкав, лицето набраздено от толкова много бразди, колкото са дните на дългия му живот. Опрял е ръце в старата дружка, наречена тояжка. И тя лъскава, лъскава, колко ли пот е попила от дланите му, колко ли думи е чула от устата му... Мърморим си тука, вика ми дядото, я на кучето, я на кокошките, няма хора, нямааа… Бърше очите си. Сълза. Ама не я крие. И що ли? Да не е срамно да тъжиш по умиращото село? Човек, кога умре, всички се събират да го оплакват, а кога умира цяло село?

Тука, дума ми той, преди години имаше стада. В две къшли. Чешми им построихме, да пият водица. Училище имахме, то и сега го има, ама последното детенце се роди през 1974 година.  Останахме само пенсионери, обяснява ситуацията дядото и подвиква на случаен акран.

-Яла бре, яла да речеш бабата как е?

Доближава ни прегърбен мъж, но като вижда непознат човек в мое лице, изправя бърже снага и почва да разправя:

-Купих шекер, берем сливата. Сладко да направя, че с бабата зимъска това ще ядем. Мажем маргарин и сладко. За мене си купих биричка, за нея – сладолед. Пък бабата не е добре. Миналото лято хвана слънчев удар. Намерихме я на двора в градината паднала… Оттогава е на легло. Гледаме се, колкото можем. Айде, наборе, да се не стопи сладоледа…

Маха с тояжката, прегърбва се отново и закрета към дома си. Облечен е със син дочен костюм – една от съвременните униформи на българския селянин. Износват работните дрехи от социализма и по това кой какво е облякъл, можеш да разбереш къде е работил той или родата му. И понеже много време мина от този период, кръпките по тях така са се увеличили, че май са повече от основната дреха. По зелените чорапи на дядото до мен разбирам, че е бивш военен. Ама си личи, че отдавна е пенсиониран, защото май само ластиците все още не са на дупки.

-Сега в село я има, я не 40-50 овце – казва той и обяснява своето дередже. – Ние с моята бабичка имахме кон, магаре, гледахме зайци и кокошки. А сега имаме само няколко пуйки. Сили нямаме. Остаряхме и ние, и селото. Останахме 28 човека. Кога някой умре, да се чудиш кого да викаш гроб да изкопае. На жените не им останаха сили да оплакват, ние пък си чакаме реда. Смърт… никого не е подминала. Що да му мислим?

Мъка, мъка ми е за селото…

После стана и тежко затътрузи краката си към портата. Огледа една пукнатина в дувара и рече:

-То, покривът падна, ама платихме на едни пишман-работници да го поправят. Ама за дувара пари няма, а и аз не мога, не могааа…

Помаха с ръка и хлопна врата.  Погледнах пукнатината – зейнала между камъните, а между тях се стича вода! Уж сухо, а влага! Брей, дали дуварът не плаче за себе си? Дали и него не го е налегнала мъка по замрялото село? Дали не е решил сам да се оплаче, че току-виж, кога рухне, няма стопани да има? Знам ли…    Заприлича ми тази влага на сълза. Що да не плачат къщите, що да не скърбят, да страдат за стопаните си? Що да не крие сълзите си в пукнатината и този стар дувар? Стича се сълзата, а отдолу расте някакво цветенце, трепка с листенца и като че почва приказка… имало едно време едно село…

Къде е?

Латинка Минкова