ИНТЕРВЮТО

- Ало, обажда се Радост.

- О -o- о, Радост, здравей! Сега ще ти дам адреса. – Гласът на мъжа звучеше свежарски. – Къде съм го сложил?... А, ето го: ул. “Съединение” 25, на втория етаж.

- Съе – ди – не -ние 25. Готово! Записах го!

- О’К’. Ще се видим там.

- Да. Чао, до по – късно.

- Чао.

        Предстоеше ми интервю за работа. Офисът се намираше на улица, която макар и да бях от Бургас, нямах ни най-малка представа къде се намира. Дори не бях чувала за нея. Щракнах лаптопа. Взрях се в картата на града, а там все едно паяк е плел паяжината си – улици, улици... Дори не бяха в някакъв определен ред, например – перпендикулярни една на друга или нещо такова. Пълна каша! Изгубих известно време в опити да си съставя план как да стигна до офиса, без да плувна в пот от лъчите на горещото юлско слънце. Накрая се примирих. Нямаше такъв начин! Все пак ми остана надеждата, съвременната козметика и лъчезарната ми усмивка да компенсират мокрите вадички под мишниците и капките пот по челото и брадичката ми. А и вече бях направила добро впечатление на бъдещия си шеф при нашето запознанство. Дори получих комплимент! Така, че сега най-важното беше да се успокоя и да приведа в приличен вид прелестното си личице.

Погледнах часовника. Не оставаше много време. Бързо свалих блузката и бельото – домашното ми облекло – и се се запътих към банята. Настроих водата и оставих хладката струя да ме облее. М-м, приятно! Посегнах към шампоана и – ужас! Почти беше свършил! Още вчера трябваше да се отбия в магазина след работа. За малко да се паникьосам, но се сетих за стария номер. Насочих струята към отвора на зеленото шишенце и след секунди я спрях. На дъното, освен малкото безценна течност, имаше и няколко милилитра вода. Две-три енергични разтърсвания  и та-дам!!! Количеството на шампоана се бе увеличило двойно!

След десетина минути щателно почистване на тялото ми (включително и космите по разните му там места), бях свежа като... не знам точно. Като Радост след баня, например.

Последва грим, обличане с подходящи за случая семпли (но подчертаващи добрите ми форми) дрешки и невероятно, но вече бях готова!

За кратко ме изкуши мисълта да се придвижа до там с колата, но като се замислих за летните задръствания, липсата на места за паркиране и т.н., избрах градския транспорт.

     Половин час по-късно вече стоях пред съответния офис. Вратата беше изработена от масивно дърво и отвътре не се чуваше никакъв шум. След като изхабих няколко салфетки, докато попия всичката течност от лицето си, вече бях готова за интервю.

Придадох си самоуверен вид (нали знаете стягането под лъжичката) и смело почуках.

     Посрещна ме усмихната млада жена. Носеше къса черна рокля и обувки с високи токчета. Хвърлих скришом поглед към тялото ù – изглеждаше перфектно! Помислих си за няколкото килца в повече, които имах около талията, и въздъхнах:

- Аз съм за интервюто...

Жената ме помоли да изчакам половин час(!) в кафенето на сградата, защото: “Интервютата започнаха по-късно. Той закъсня...”

“Той” беше “шефа”, само че не нейният. Тя работеше в агенция за набиране на персонал, т.е. такива като мен, и беше тази, която четеше всичките CV – та, като подбираше подходящите кандидати.

Хм... Кимнах, но вместо да изчакам в кафенето, излязох на въздух.

Половиният час мина бързо и ето ме отново пред вратата от масивно дърво. След почукването вече бях поканена вътре.

Офисът беше просторен, оскъдно обзаведен с мебели в топли цветове.

Щом ме видя, шефът (както ще го наричам за по-кратко) стана и протегна ръка:

- Здравей, Радост! Заповядай! - беше облечен в светла риза и дънки и изглеждаше също така свеж, както и звучеше. - Настанявай се!

С него се познавахме бегло. Срещали сме се в МОЛ – а. Разменяли сме си по някоя реплика – приятен човек. Винаги ми е показвал, че му доставя удоволствие да си бъбрим. Дано така да си остане и в бъдеще.

Той хвърли поглед към GSM – ма си и сбръчка вежди:

- Закъснял съм с 30 минути! Е, разказвай...

Подръпнах нервно краищата на полата си надолу и започнах.

След подробно описание на бившите ми работи дойде ред и на “самооценката”.

- Кажи ми – стрелна ме с весели очи той – за твоите положителни качества.

Неволно се усмихнах. По всичко му личеше колко му е интересно да научава подробности от нечий живот. Можех ли да го виня? На кой ли пък не му беше интересно това? Сега беше времето да се похваля.

- Аз съм учтива, спокойна, търпелива към клиентите – занареждах предварително репетираните неща аз. Е, това си беше самата истина! - Честна и лоялна към работодателя...

- Чакай... По-бавно, за да си запиша – прекъсна ме мъжът.

- Но това вече е записано в моето CV – запротестирах аз. Все пак ми беше мъничко  неудобно да се хваля толкова.

- Нищо – взе химикал шефа и старателно си записа всичко. – А сега – нещо и за отрицателните ти черти.

И тъй като навярно съм го погледнала стъписано, той кимна няколко пъти подканящо:

- Някакви отрицателни черти...

Стоях онемяла. Какви отрицателни черти?! Че аз имам ли въобще такива? Можех да чуя как мозъкът ми заскърца от напрягане. Не бях подготвена за такъв разтърсващ въпрос.

Може да ви е смешно сега, като четете, но ситуацията беше сложна – трябваше бързо да се сетя за нещо, което да се върже с въпроса. Най-накрая ме осени мисъл:

- Ами, не мога да стоя много часове права.

Прозвуча глупаво, но честно. Или обратно – честно, но глупаво. Не знам, но химикалът продължи да се движи.

- Не може... – тихо си повтаряше отговора ми шефът, докато записваше единствената “лоша” черта, за която се бях сетила.

- Изтъквам го като отрицателна черта, защото има хора, които могат... – запелтечих сконфузена. Чувствах се неловко. Докато говорех, изведнъж се сетих и за друго. - Има още нещо – добавих срамежливо. – Не знам много добре английски.

Този английски! Все се каня да го науча и все...

Шефът се изправи и бавно се облегна на въртящия се тапициран с черна изкуствена кожа стол. Погледна ме проницателно, сякаш обмисляше нещо.

- А как се оправяш в момента с техниката, която продаваш?

Засече ме. Знаеше, че работя с туристи.

- Там нямам проблем. Научих всичко, което се отнася за тази техника, на английски.

- Е, при нас също има за учене – провокира ме той.

Усмихнах се лъчезарно и прибрах кичур коса зад ухото:

- Аз обичам да уча. А в свободното си време пиша – изръсих неочаквано за себе си. Защо го казвам?!

- Така ли? – учуди се той. Не знаех това. Уж те познавам, а ти си имала цял твой свят, за който не подозирах! Публикуваш ли някъде...

Оказа се, че шефът е регистриран в един от сайтовете, в които

“качвам” по нещо мое. Стана ми приятно – сродна душа!

След още няколко въпроса, може би доволен от всичко, което разбра за мен, шефът пристъпи към заключителната част:

- Е, Радост, радвам се, че си поговорихме. Това ще ми помогне да успея да избера правилния екип, който ще работи в новия ми магазин.

Този тайнствен магазин! До сега и думичка не бяхме обелили за него. Какво ще работя все пак?

- Като стана дума за магазина, може ли да ми кажеш нещо повече за работата в него? – вмъкнах точно преди думите му: “Довиждане, Радост.”

Шефът ме погледна изненадан. Чак сега се усети, че в стремежа си да събере повече информация, беше забравил да ми каже за работата.

Усмихнах се опрощаващо.

Сега беше мой ред да извадя химикал. Естествено, не го направих – нали съм умна и помня добре!

Скоро след това интервюто приключи.

        Ако ме питате, дали след като си тръгнах, разбрах нещо за бъдещата си работа, ще ви отговоря честно: не. Знаех горе-долу какво ще продавам, но всичко останало ми беше мъгла!

Работно време – не се знае. Заплата – не се знае (само предполагам каква ще бъде). Отпуск – някак ще го ползвам, като някой колега ще трябва да се съгласи да ме замества, но точно кой – не се знае. И т.н...

Ако съм желаела подсъзнателно да получа някаква сигурност от това интервю, не стана.

Въпреки всичко това си давам сметка, че ми беше приятно. Навярно се дължеше на това, че шефът се държеше любезно и предразполагащо. На това, че с интерес слушаше моите истории. Навярно на това, че макар и да бе притиснат от времето (жената от агенцията имаше друг ангажимент по -късно), не беше нетърпелив,  не ме прекъсваше, а напротив – бъбрихме си, сякаш бяхме не на интервю, а някъде другаде, например - на кафе. Имаше и нещо друго. Самите въпроси ме накараха да се замисля за себе си. Аз знаех, че съм добър служител, но интервюто ме провокира да погледна зад това. Да видя себе си като личност, със своите положителни и отрицателни (ако въобще имам такива) качества. И това ми хареса!

За какво ви разказвам всичко това, ли? Ами, бяха емоции, които не преживявам всеки ден, та реших да ви ги споделя.

Нали сме приятели?!

И на края – резултатът от интервюто ще бъде другата седмица. Но ако питате мен, аз вече получих своя резултат – половин час приятно прекарано време!

Siaina (София Йорданова)

*Всички имена на герои и улици са измислени.