Пренебрежителният поглед, хвърлен към попиталия за свободно място, установи – няма нужда от втори. Дребен човечец, гладко обръснат, със странна прическа, изкривила косата от двете страни така, че се образуваха нещо като рогца отгоре. И бледа, леко мазна усмивка на неуверен човек, усилено мачкан от живота и близките…

Защо пък не? Скучно му беше, не го развеселяваха ни балерините, които със заучено озъбване симулираха радост, че посреднощ мятат знойни телеса на подиума, нито стриптизьорката, умело виеща крака в тренирани пози, нито красавицата от съседната маса, която професионално го обсипваше с мрежести обещаващи очаквана изненада погледи…

Това човече можеше пък да е интересно. Я фокусник, я добър слушател…

Слушател ли? Защо му е слушател? Та той мрази да обсъжда личния живот с когото и да е. Дори с непознати. За близките и дума да не става – жената и децата имаха всичко необходимо: жилища, дрехи, пари… Какво - да не искат и да бъде искрен с тях?

Той, който не си позволяваше даже пред себе си да признае каквото и да е…

Човечецът седна, келнерът веднага донесе някакво питие, онзи кимна и ливна чашката ро селяндурски в гърлото. После се загледа към подиума, макар всъщност погледът му да пробиваше главата на съседа…

Който усети внезапно затопляне и каза:

-     Бе, какво става? Като че съм на осемнадесет години и на речния плаж прегръщам… Коя беше? Ти помниш ли я?

Онзи кимна:

-     Виолета от „б“ клас…

Той се зарадва - странно защо, ни му се говореше за Виолета, ни за ония години, ни… Абе, изобщо не му се приказваше. Беше дошъл да помълчи, да пийне нещо, да намери жива кукла за разтоварване…

А сега – разприказва се…

-     Вярно, тя беше… Аз налитах, тя уж се дърпаше… Ама се предаде… И после идваше у дома, когато нашите отсъстваха… Един ден изчезна и разбрах, че била забременяла. Техните я отвели в друг град. После – не зная…

-     И не се заинтересува? – попита човечето.

-     Защо? Нали ми се размина?

-     А детето?

Той се дръпна назад, но облегалката на стола го спря.

-     Дете, значи… Не съм и помислял. Защо дете? Аз се забавлявах. Горд бях – какъв съм мъж. И се похвалих на тоя и оня, цялото училище знаеше… Ама чак дете…И Виолета… Всеки си плаща за всичко. Включително за глупостта да е наивен и да вярва на думи за любов, честност, бъдеще…

-     Сега ще го потърсиш ли?

Изгледа го учудено:

-     За какво ми е? Имам двама, достатъчно ме осмукват, та сега и трети…

-     Осмукват?

-     Абе, ожених се като студент. Беше дъщеря на генерален директор, имаха апартамент в центъра, вила, къща на село. Веднага ме назначиха в столицата и то като завеждащ отдел във фирмата. После получих апартамент, завъртях някоя далавера, с валутата си уредих живота…

Разказът се лееше а той с някаква последна отбранителна частица на подсъзнанието усещаше, че трябва да спре. Обаче – езикът сам се движеше…

-     После почнаха едни промени… Публично се отказах от ония, дъртите. И партийния билет късах на митинг, и речи държах… Оставиха ме като временен генерален, но аз не съм наивник. Изнесох документацията по производството, уредих с някои специалисти това и онова, свързах се с познати чужденци…

-     И почна нов живот?

-     Ами да… Тая държава повече не ме интересуваше. Имам си личен живот. Щях и жената да сменя, ама баш тогава ония приятелчета на баща й стигнаха до властта. Не открито, но… Абе, не разбираш… Важното е, че и сред тях имах добри познати, платих на когото трябва каквото искаше… Тъстът отначало малко мъркаше, после ме разбра…

-     И ти стана честен частник…

-     Уха! Ще им работя аз за заплата… Или за глупости разни – родина, държава, идеи… Всичко е пазар, всичко се плаща…

-     А синовете?

-     Големият на мен се метнал. Уреди си живота. Сега е по чужбинско, върти разни фирми… Малкият малко я закъса. Пийнал нещо, смъркал друго – и утрепа с колата двама на тротоара. Двама повече, двама по-малко – тая държава няма да се оправи. Полицайте преместиха мястото на пътя, фотографът засне как ония са пресичали извън пътеката, в лабораторията размениха пробите… Оправих момчето, пратих го и него в чужбина. Живот си живее…

-     Добро дело, а?

-     Добро дело ли? Щото ми е син… Добрите дела винаги водят към ада, да знаеш! Не помагай никому – така ще си чист. Ако Господ рече – че го подкрепи, ако не иска – аз ли да го замествам? Е, ако…

-     Ако – какво?

-     Ако има добро дело и за мен… Полза някаква… И аз съм човек…

-     Човек си…

-     Сещам се за някои историйки. Оная Пепа, дето идва да се моли за мъжа си. Некадърник, затова го уволних. Ама Пепа беше хубава, свежа…

-     Върна ли го на работа?

-     Защо? Къде ми е файдата? Е, с Пепа изкарах два или три пъти, после не се появи. Разбрах, че се обесила… Ама кой я карал да вярва на мъжка дума…

-     Само тя, а?

-     Неее… Имаше и други, но те не се бесеха. По-свестни бяха, познаваха вече живота…

Той се дръпна назад. Увлечен в разказите си, не беше забелязал, че са останали сами във вариетето. Лампите светеха мижаво, гъст дим като от цял полк пушачи се стелеше наоколо, вратите бяха затворени…

-     Какво става? – обърна се към човечето.

Само дето и него го нямаше. Или по-скоро – беше там, но…

Едър, широкоплещест, с космати ръце, с два рога, заместили странната прическа, хвърляше сянка по-тъмна и от най-тъмната представа за черното…

-     Кой си ти?

Оня се изсмя късо, но демоничният смях разтърси дори пилона насреща.

-     Позна ме… За теб дойдох…

-     За мен?

-     Време е. Знаеш – пазарна демокрация е. Всичко струва нещо. И винаги се плаща…

-     Колко?

Оня пак се изсмя…

-     Да вървим… Там счетоводителят ще ти каже… И не се бой – ще минавам да те видя всяка вечност…