2.
ВИДЕНИЕТО И ПИТКАТА
Преди много години имах видение. Жена в бяло ми каза, че преди да си отида от света ще напиша живота си на чернова. Сън беше май...Не мога да тълкувам добре видения и сънища, но решението ми да запълвам тетрадки беше продиктувано от мисълта, че ако пропусна мига, черновата ще остане празна.
Отново идва нощта, а на мене ми става страшно, да не би тя, смъртта, да ме сграбчи в тъмното и аз да не съм довършила мисията си на земята докрай и времето ми да е отлетяло.
Ето, отново е неделя. Краката не ме слушат. Имат магнит и като стъпя не желаятда се отлепят, но това не ми пречи да отида на църква. Така ме съветва една жена, която оси името на светица Магдалена. Казвам и аз, че вече имам съмнения в Бог, щом той не чува молитвите ми. Тя ме съди по своему:
-Ти обещай, -казва тя-на Богородичка дар и ще видиш, че ще стане!
Минавам гузна край иконите на светиите и вместо да ги моля, се чудя какъв е смисъла на горещия восък. От дъното на олтара строго ме гледа Света Богородица, докато редя свещите, коя за кого и за какво, а погледът и ме вини за нещо.„Грешна съм, си казвам, затова, че не съм и обещала дар, ако ми направи услуга, да помоли Бог да помогне на детето ми да има своя рожба.
Забравям да я моля за здраве, както правя винаги, но тихичко я питам:
- Ти нали си майка?..Знаеш как страда майчино сърце!..Нали пише в Библията, че за всяка грешка има и прошка...Тогава?
Тя мълчи.
Докосвам нозете на иконата. „Благодаря ти!“, казвам мълчешком, а ми иде да изкрещя, за да я попитам до кога трябва да чакам. Не мога вече да гледам как страда детето ми!
Гласът на Магда зад гърба ми нарежда:
-Обещай! Обещай!
Хвърлям се на пода. Повивам нозе пред Богородица и давам обет в църквата, която дори не е наша, а гръцка, но е Божия, а Бог е един за всички ни:
-Обещава ти, Дево Мария, че ако ти помолиш твоя син и нашия Бог с четвъртия опит ин витро дъщеря ми да роди момиченце, то ще носи твоето име, Мария! Ако това е малко, дай знак! Ще направя всичко в замяна!..
Коленете ми тръпнат. Лицето ми е мокро. Знак няма. Отговор-също...
Търся погледа и, но тя се е вторачила в горящите свещи, от които се задушавам и бързам да изляза навън.
На вратата на църквата се обръщам към олтара и се кръстя. Не зная защо, но всички го правят. За да не ме обвинят в нещо някой светия, го правя три пъти.
В къщи съм, (ако мога да нарека така един дом, който не не мой, а на сеньората, за която се грижа). Отново е тъмно навън. Вали тих дъжд. С каква ли радост са надигнали глави позасъхналите тревички към небето, да благодарят, че и за тях някой се е погрижил! Не откъсвам очи от лампата навън, точно до прозореца ми.с итните капчици срещу светлината изглеждат като скреж. На небето няма никой. Скрили са се и луната, и звездичките, а на мен така ми се разговаря...
Ще подосаждам на цветята в градинката пред блока, под уличната лампа. Те излъчват толкова енергия, че ми иде да сляза при тях сега, през нощта и да ги попитам дали не им е студено от дъждовните капки. Спомням си като дете как тичах в голените бури, за да завивам с найлон току-що подалите главички бели кокичета, за да ги запазя от снега...
Най-сетне идва и снят, а казват, че той е една малка смърт. Аз тъжа, когато ,,смъртта“ е била хубава и се радвам, когато сънят ми е бил мъчителен и съм се събудила. Малката смърт никак не я е грижа, че днес са преместили стрелките на часовника с един час назад или напред. Не зная дали има смисъл от това местене. За някои има. За онези например, на които животът трябва да свърши в определен час и виж, в последния миг преди да гушне босилека, стрелката е върната и човекът разполага с един час, или обратно, за родените без късмет, които си отиват преждевременно.
Оборва ме сънят...Идва Жената от сънищата. Блестящото ѝ наметало излъчва светлина, която заслепява очите ми.
-Всичко в бяло-казва тя-да дариш на Богородица! Сапун и кърпа, цветя и свещи, по седем броя! На седми ден да го направиш! Питка да ѝ занесеш със сълзи замесена. Седем дена да ги събираш!
Жената се оттегля назад и загубва в мъглата. Останала е светлината от утрото...
Скачам на крака и търся знак от нея. Намирам го по мокрото си лице. Вземам чашка, за да изпълня заръката и се чудя дали няма да е пресолена питката, която ще меся с майчините си сълзи и отново да ги разсърдя там, на Небето.
Мобилът ми дава знак.Съобщение. От дъщеря ми е! Натискам бутона с треперещи пръсти и чета:
„Майко, бяхме в дом ,,Майка и дете“ в Плевен. Там не е за такива като теб и мен! Сърцето ми се разкъсва от мъка! Никога не съм била съгласна с надписа на табелата, която виси на сградата.По-скоро-Деца без майки, защото децата са там , а майките къде са ? Няма ги никакви!“
Звъня да питам какво е правило моето птиче с изгорено крилце там. Обяснявам ѝ да почака още малко. Казвам ѝ за видението, а и вече ин витро-то е в процес , но усещам по гласа ѝ, че е загубила желание да се бори. Тя е взела решение- ако може всичките деца от детския дом ще ги пренесе у нас!..
-Боже милостиви, Света Богородичке!-моля се аз-Вие сте видели желанието им да помогнат на чуждите деца без майки! Дарете ги със свое, а те никога няма да забравят изоставените!
Отново безсънна нощ. Щом затворя очи, към мен се протягат хиляди детски ръчички. Едно русичко, със сини очички, се е впило в мен и не мога да го откъсна. Стиска ме.Въздухът ми спира...Вече не дишам.
Скачам от леглото. Чашката е до мен. На дъното вече има един пръст сълзи. По стените ѝ личат дири.,, Сигурно са от солта“, мисля си аз и добавям няколко капки. Последните.
Време е за питката на седмия ден. Месих, плаках, нареждах, та дано някой да ме чуе най-после и да се смили над детето ми, което утре отново(за кой ли път!) влиза в болница. Пак ще я напълнят с хормони, за да се ,,родят“ няколко зародиша на деца, готови з живот, които организмът и не желае, защото не ги е създал той, а някаква епруветка!..
Пред гръцката православна църква в Мадрид цари оживление. Настроението е пролетно. Моето ,,пресолено“ творение, завито в испански месал-на видно място до Богородица, обградено всичко в бяло, а аз паднала на колене до олтара, покрита с престилката на Падре-то, както тук наричат отеца. Забравих да кажа на Вси Светии за какво съм на пода и какво искам от тях, но разбрах от молитвата, че се молим против бездетието на дъщеря ми и за късмет при четвъртия опит ин витро.
(следва)
© Елена Нинова Todos los derechos reservados
Понякога повече ми се иска да помълча, отколкото да редя някакви думи....
Понякога болката е голяма, а понякога е непосилна. И едната, и другата се носят в сърцето, затова наранените сърца са толкова големи... Като твоето.