Бях се облегнал на лакти върху дървения плод, докато залязващото слънце пращаше последните си лъчи в малката ми тъмна стаичка. Последен поток светлина попадна до ръката ми, галейки грубата ù повърхност. Загледан в тъмната нищета пред мен, обърнах поглед към контрастиращия цвят, затаих дъх и се обърнах към прозореца. Запътих се с бавни и тежки крачки към източника на светлина, ходейки по дървения под, който скърцаше под тежестта на тялото ми. Приближих се до прозореца и опрях ръка в мраморния перваз, наведох глава надолу, защото не исках да гледам към слънцето, което значеше живот. Цялата ми ненавист към съществуването ми бързо прерасна в гняв и неспокойство, започнах да дишам тежко и да стискам юмрук. Да, всичко около мен оправдаваше и потвърждаваше недоволството ми, всяка мисъл е насочена към тази повратна точка, която обръща вроденото ми качество да се радваме на живота в протест срещу реалността. Всичко, което се надигаше в мен, не беше достатъчно да се побере в малката ми душица, з ...