Бях се облегнал на лакти върху дървения плод, докато залязващото слънце пращаше последните си лъчи в малката ми тъмна стаичка. Последен поток светлина попадна до ръката ми, галейки грубата ù повърхност. Загледан в тъмната нищета пред мен, обърнах поглед към контрастиращия цвят, затаих дъх и се обърнах към прозореца. Запътих се с бавни и тежки крачки към източника на светлина, ходейки по дървения под, който скърцаше под тежестта на тялото ми. Приближих се до прозореца и опрях ръка в мраморния перваз, наведох глава надолу, защото не исках да гледам към слънцето, което значеше живот. Цялата ми ненавист към съществуването ми бързо прерасна в гняв и неспокойство, започнах да дишам тежко и да стискам юмрук. Да, всичко около мен оправдаваше и потвърждаваше недоволството ми, всяка мисъл е насочена към тази повратна точка, която обръща вроденото ми качество да се радваме на живота в протест срещу реалността. Всичко, което се надигаше в мен, не беше достатъчно да се побере в малката ми душица, затова реших, тъй като бях сам и никога до сега не бях казвал на глас как се чувствам, да изрека това, което обрича всичките ми надежди и безвъзвратно разрушава представите ми за щастие. Отдръпнах се от светлина и започнах да ходя бавно назад към тъмната част от стаята, сякаш все пак се страхувах някой да не ме види и да чуе малкия ми монолог:

- Защо бичовете на самото ми съществуване оставят тежки белези, които променят хода на събитията, защо всичко е свършило, преди да е започнало, защо всяка щастлива помисъл бива убивана в зародиш. Нима аз мога да бъда винен за всичко, което ми се случва, нима недоволството ми от живота е просто разглезеност, нима съм обречен на безгласно и безнравствено съществуване. Всичко това е вярно и единствения човек, на когото мога да го споделя съм аз, признаването на слабостта ми ме прави силен, поне за момент, в който трябва да се съвзема и да събера сили занапред, след което ще бъда обезсърчен отново. Да, оковите, които доброволно нося, са най-силното доказателство за грешките и неудачността ми. Единственото, което ми остава, е да виня вродените си качества, които са ме довели до сегашната безизходица, но това значи, че аз не съм виновен, но защо се чувствам толкова виновен? Ако не успея да бъда искрен, дори пред себе си, значи душата ми е обречена на заблуда. Жалко, че няма вече на кого да го споделя, всички, които бяха част от живота, залязоха заедно с отминалите години. Тези думи ме разтреперват и ме карат глас вътре в мен да се надига, за пръв път в живота си ще бъда искрен, за пръв в живота си ще назова нещата с истинските думи, за пръв път ще разкрия душевните си мъчители, които тровеха живота ми. Защо имам такава здрава връзка с миналото, защо оценявам всичко, което вече е отминало, защо не искам да живея сега, а да се връщам назад с надежда, че всичко ще се повтори, защо не изляза от илюзията? Знам как биха ме нарекли и вероятно съм такъв, но ако поне сега не съм този, който трябва да бъда, ще се гърча до края на живота си в пламъците на съвестта ми. Залязващото слънце най-ясно представя живота ми, който също залязва, ако не го задържа сега, ще живея в тъмнина до края на дните си. Всичкото това изгубено време надига у гърдите ми такива силни чувства, които лесно могат да преминат в действия. Но нима и тази искреност е просто преструвка, просто начин за разнообразие на рутината ми, нима наистина искам да се променя, нима съм готов да се боря за живот ми? Защо искам да викам толкова много, защо стискам зъби всеки път, когато си помисля за всички пропилени възможности, защо се озовах тук в една разпадаща се стая, гледайки към скриващото се слънце и говорейки си сам? Можех да бъда толкова повече, а съм толкова малко. Добре разбирам, че дори това откриване на душата ми няма да запълни празнините на години себеотричане, осъзнавам, че разпадащата ми се душа е прекалено слаба, за да ме подкрепи, но колкото и банален и безплоден да е всеки мой опит, ще се боря, ако не за настоящето, то за миналото, ще черпя сили от миналите щастия, ще вкусвам миналите моменти и ще се тласкам напред…

 Три месеца по-късно успях да променя една хилядна от мен, но дори този ми малък успех вдъхва надеждата и силите, от които се нуждая, да се боря със себе си.