Истината ще ни направи свободни...

(по истински случай)

 1963 година

 "В партията са  се вмъкнали крадци и мошеници“!!! 

...............................................................................................

Смело изказване на баща ми, забележете, не скрито, а пред всички колеги, служители, на профсъюзно събрание… Това изказване е причина  за провеждане на бързо съдебно производство и  „в името на народа“  опасният „враг“ е изпратен в Софийски затвор.

        14 септември 1973 година, десет години след случилото се, с обръсната  глава  „според изискванията нула  номер“, готов да бъда превърнат от юноша в мъж, заставам пред вратата на родната казарма.  И за да съм по – конкретен, пред вратата на Строителни войски, над която стои надпис: „Строим за родината“ и ”Труд за България!”.  Ярка  асоциация с циничната фраза: „Arbeit  macht  frei“ означаваща: „Трудът освобождава“ - лозунг,   поставян над входа на много концентрационни лагери от  националсоциалистическия период.

        До 1989 г. в Строителните войски се призовават да отбият задължителната си военна служба наборници предимно от етнически малцинства (турци и цигани) и ограничен брой годни за бойна служба. Да, аз бях от последните, т.н. „го̀дни“, но не и сго̀дни или удобни, като син на политически затворник.

        Няма да скрия притесненията си тогава относно мълвата за зачестили извращения на дисциплинарната практика, издевателствата над младите войници в този вид военна служба, чието друго име беше „трудова повинност“.

       В ранните, все още горещи есенни дни, великодушно бяха ни предоставени зимни униформи от дебел вълнен шаяк. Разбирам, не беше рентабилно и прекален лукс за някакви си месец – два да ползваме летни униформи.  

        През първите 45 дни  не беше разрешен никакъв  отпуск.  

        И…  никаква баня!

        45 дни от сутрин до вечер строева подготовка на пистата на стадион „Бончук“, покрита с едра сгурия, която подобно на акумулираща печка излъчваше с още по-голяма сила топлината от залязващото слънце.  За по-младите ще използвам определението от уикипедия:  Сгурия е остатъчният продукт, получен при горенето на въглищата. Има характерен кафеникаво-червеникав цвят и остра миризма.

          45 дни  усвоявахме военната маршировка, а шаячните панталони, подобно на едра шкурка разраняваха до кръв бедрата ни. Чорапите бяха забранени. Ежедневна проверка удостоверяваше наличие на изхитрили се „градски“ момчета, дръзнали да заменят  партенките с чорапи  и умението им да намотават последните около стъпалата.  Често партенките се оформяха на топка под стъпалото, което причиняваше неприятни рани в грубите обувки. След 45 дни липса на всякаква лична  хигиена и точно ден преди клетвата,  под строй ни заведоха на градска баня. Бяха отредени точно 10 минути на взвод. Нито минута  повече!… Добралите се по-късно до душовете биваха „подканяни“ от  старшината, който размахваше строго колан в ръката си. Поемахме под строй с маршировка обратно към поделението - четири километра  във все още горещия октомврийски ден, облечени  със зимната шаячна униформа… В следващите две години войниците не разполагаха с  лично бельо. Всичко беше общо, изпираше  се в обща пералня и беше раздавано за обща употреба.

        В спалното помещение, вмирисано на човешка физиология, бяха разположени  20 двойни легла и спяхме около 40 души – цигани, турци  и немалко интелигентни момчета - художници, музиканти, свещеници, поети, произхождащи от „неблагонадеждни“ за народната власт семейства. Представете си 40 работника, които няма къде да се изкъпят след работа, нямат дрехи за да се преоблекат след работа и няма къде да скрият чисто бельо. Сред тази пъстра среда се научих как да говоря и да се разбирам добре  с цигани, с турци, с политически неблагонадеждни и такива с криминални прояви…Всички имахме една съдба. 

         И така, ден след ден, две години и 45 дни с т.н. „задръжки“. Месец и половина трудова дейност над срока за военна служба си беше чиста печалба за социалистическа България. Никога преди и никога след това не ми се е случвало  по-тъжно, по-потискащо, по-нечовешко време. Често вечер си мислех за  отнетата ми възможност   да следвам във военно училище (по разбираеми причини) въпреки отличната ми диплома,  да пътувам  свободно до роднините ми в Македония, (не в по – далечни страни), да слушам музика, която според властта беше „упадъчна“ и всичко останало, от което се вълнува един 19-годишен младеж. Вместо това ми връчиха груба вълнена униформа и  подковани  груби обувки, които с достойнство носех, но  простащината,  отношението, граничещо с издевателства, едва понасях…

        Част от  военното „обучение“ на  войниците  от поделението  в Суходол  редовно включваше  почистване на снега на стадион  „Славия“.  С приправени  лопати от шпертплат и други подръчни средства ринехме снега, а след това с потни и обледени голи глави, отново пеша изминавахме тези 4 километра обратно. Евтина работна ръка и труд, нямащ нищо общо с полагащото ни се обучение.  Понякога нарочно ни задължаваха да работим с парадните дрехи. Те се накисваха от дъжда или снега,  покриваха се с кал, която трябваше да стържем с нож, за да  изчистим перфектно униформата за предстоящата проверка. В повечето случаи почистването  беше невъзможно или намираха  други причина да бъдем лишени от отпуск  в почивните дни.  Нима това е ценен принос за Родината? Нима  трябва един взвод да нахлузи парадната униформа и да рие в калта, вместо да  се използва техника за тази цел? Фин механизъм за експлоатация и репресия! Често и не толкова фин…  

Няма да коментирам ледената цветна вода, вместо чай сутрин за закуска, студения рядък боб за вечеря след тежкия трудов ден … Разкладка за куче!   

       Ние, трудоваците, бяхме роби в 20 век, което е в пълно нарушение на Европейската конвенция за защита правата на човека. Строяхме обекти. За Родината! Срещу 1лв. 20 ст. месечно заплащане на ненормиран работен ден, по 10 – 12 часа, при лоши битови условия. С погазване на всички допустими норми на труд.  Всеки строителен обект имаше пусков срок и за да бъде спазен, работехме в изкопите нощем, под прожектори, без предпазни средства и ненадеждно укрепване. Да, имам основание да разказвам на децата си, че съм участвал в изграждане на  Национална спортна база към стадион Осогово, на пречиствателна станция за отпадни води кв. Изток, Кюстендил,  в Енергиен комплекс -  Бобовдол, в корекция на коритото на р. Банска,  строеж в завършваща фаза на училище в с. Жиленци…  Както във всичко в моя живот, така и тогава, приемах делегираните ни отговорности сериозно и отговорно. И с убеденост, че с труда си допринасям за Родината.    Но разбрах, че в България има хора, топлени от партийната грижа  и такива  като мен, които  са част от „класовата профилактика“ в комунистическа България. Скътал съм в себе си горчив спомен - личен и субективен за репресията от онова  тоталитарно време, която не съм заслужил. За съжаление, тази репресия продължи в живота ми години след моето уволнение. Трудовите войски бяха създадени като инструмент за безплатна експлоатация на младежки труд, вместо да се наемат работници, които да печелят чрез труда си. Съзнавам колко непонятно, колко невероятно, колко абсурдно звучи това за подрастващото поколение. Да, всички гореописани издевателства демокрацията ни отне, и слава Богу!

       Разказвам всичко това  с доста спестени подробности не за да поеме някой вината, а за да изговоря истината. Истината ще ни направи свободни...