Горан отвори очи. Светлини мигаха пред поглед му. Бяха цифри и букви в различни цветове. Най-после устройството в главата му се беше активирало. Надигна се и видя, че всъщност е електронен апарат поставен до главата му. Погледна в посока на пирамидата и разбра, че е бил в безсъзнание съвсем кратко, защото отдалечаващият се автомобил още се виждаше. Изправи се и усети, че тялото му се е възстановило. Погледна към апарата в краката си. Донякъде приличаше на таблет. На екрана имаше карта, разделена на сектори. Взе го и разгледа картата. Всеки сектор беше именуван с букви и цифри. Намери този, на който светеше ТУУО1. Чукна го с пръст и на екрана се появи тънка линия. Разбра, че таблетът му показва пътя от сегашното му положение до сектора. Зачуди се дали това е най-безопасният или най-краткият път. Погледна пак след надхитрилите го жени. Нямаше как да ги настигне, нито имаше смисъл да тръгва след тях. Там където отиваха, нямаше да го посрещнат с добро. В същото време, ако жените бяха искали да го убият, щяха да са го направили. Имаше ли причина да го насочват към зона ТУУО1? Господарят беше ли програмист наистина. Възможно ли беше да е човекът, за когото му спомена непознатият? Ако е така, защо му открадна пушката? Дали не го тикаха към поредния капан? Вътрешното му чувство казваше да тръгне към ТУУО1. Струваше му се безсмислено, след като оръжието вече не е у него, но нямаше много алтернативи. За това тръгна в посоката зададена му от таблета. Скоро установи, че на картата се появяват червени точки и сектори, които трябва да избягва и че маршрутът непрекъснато се променя. В края на краищата, таблетът му показваше най-безопасния път през развалините. На няколко пъти му се наложи да се връща назад, защото червените точки се концентрираха около него и апаратът не можа да избере друг подходящ маршрут. При едно от връщанията обаче се появиха червени точки и на пътя му за отстъпление. Оказа се заобиколен от враждебни създания. Преди да успее да ги види, се активира някаква защита и го обгради енергийно поле. Изглежда стана неуловим за сетивата на създанията, защото червените точки се полутаха насам-натам на екрана и се разпръснаха.

Продължи пътя си измежду разрушените сгради не без перипетии, но в крайна смета успя да стигне до сектор ТУУО1. Това бяха самите покрайнини на града, а след тях целият сектор изглеждаше да е изсъхнала пустош. Един единствен асфалтов път излизаше от града и се губеше отвъд хоризонта. На няколко километра навътре в пустошта видя самотна бензиностанция. Нищо друго не нарушаваше еднообразния пейзаж.

 - Освен ако не трябва да обикалям пустинята на длъж и шир, би трябвало целта ми да е бензиностанцията – каза сам на себе си.

После си помисли, че е глупаво да проявява сарказъм, когато няма кой да го чуе. На таблета липсваха червени точки в посоката на бензиностанцията. Може би беше празна. Или пък това което беше там, не представляваше заплаха. Казаха му, че там ще намери каквото търси. Към нарушителят ли се беше запътил? Знаеха ли изобщо светещите жени какво търси? Не можа да измисли нищо друго, за това се довери на инстинктите си и пое към самотната постройка. Когато пристигна слънцето грееше високо над него. От време на време подухваше вятър и завихряше облаци от прах. Това му напомни за гъмжилото изчадия в парка и за ужаса, който преживя там. Тук обаче всичко изглеждаше безлюдно. Само дървените капаци по прозорците се удряха едни в други и издаваха глух шум, който бързо го изнерви. На таблета нямаше никакви червени точки. Опита вратата, но беше заключена. После пробва да погледне през прозорците, но те пък бяха затъмнени и непроницаеми. Като цяло мястото изглеждаше отдавна напуснато. Седна на един скърцащ, люлеещ се стол до вратата и се загледа в пустинята. Дали пък красавицата не му се беше подиграла на тръгване? Може би му беше дала напразна надежда, за да го отклони от тях и го беше накарала да мине през всички премеждия само, за да гони вятъра в пустинята. Помаха с ръка, за да се разхлади, разроши коса и вдиша дълбоко.

 - Какво, мамка му, правя тук? - каза сам на себе си - Защо всички се правят на загадъчни? Даже и скапания телефон.

Изведнъж на таблета се появи червена точка. Въздухът пред него трепна и на две крачки отред се появи увит в парцали човек с мръсен шал на лицето.

 - За малко да те пречукам – каза човекът.

Горан едва го чу, защото от уплаха зарита във въздуха и на заден ход се опита да избяга, но стената беше зад него и той успя само да се качи на стола опрял гръб в нея. Мъжът се разсмя на постъпката му. Горан погледна към таблета, който беше паднал на земята. Екрана му обърнат към него, продължаваше да отчита заплаха. Онзи също погледна натам и каза:

 - Червената точка е заради това.

Протегна ръка и дръпна ръкава си. В предмишницата му имаше гнусно продълговато създание, което изглеждаше да се е впило наполовина под кожата му.

 - Ако опиташ да ми направиш нещо, ще умреш в адски мъки. Това е моят ангел хранител – човекът пусна обратно ръкава си и добави – можеш да слезеш на земята. Не искам да счупиш любимия ми стол.

Горан не побърза да слезе. Мъжът се подпираше на дървена бухалка от края на която стърчеше дълъг ръждив пирон и ясно си представи как точно е мислил да го пречука.

 - Откъде се появи? – попита неуверено.

 - Да не мислиш, че само ти имаш хитри машинарии – казвайки това мъжът извади от дрехата си подобен на неговия таблет.

После тръгна към Горан и със сериозен тон каза:

 - Предупреждавам те да не правиш нищо глупаво или ще умреш. Това в ръката ми е паразит, който убива всичко, което се опита да навреди на приемника му. И както казах, смъртта ти няма да е приятна. Като излезеш дълго ще се будиш с кошмари от нея.

„Като излезеш дълго ще се будиш с кошмари“. В първият момент това прозвуча много далечно на Горан. Наистина мозъкът му започваше да свиква с тъмната зона и да забравя, че е дошъл от друго място. Човекът стигна до падналия таблет, наведе се и го взе. После го постави заедно със своя на масата до стола.

 - Ако обичаш – каза след това и с недвусмислен жест покани Горан да се премести.

Той слезе и отиде няколко крачки в страни, а мъжът се изтегна в люлеещата се вещ и блажено изстена.

 - Между другото, какво търсиш тук? И как изобщо ме намери?

Горан мълчеше. Това нарушителят ли беше? Или шега на красавиците? Откъде знаеше, че може да „излезе“. Изразът му беше достатъчно красноречив.

 - Ако ще се правиш на доброжелателен – изстреля бързо Горан - докато ме разпитваш и събираш информация, за да я използваш после срещу мен, спести си усилията. Вече ми поомръзна от това.

 - Не се правя на доброжелателен. Вече наистина съм такъв. Очевидно те е пратило онова чучело, за да ме убиеш, но ти нямаш лоши намерения към мен.

 - Никой не ме е пращал. Дойдох по собствена воля.

Таблетът на мъжа започна да издава тънки пискливи сигнали. Той стреснато скочи от стола, взе таблета на Горан и го метна с всичка сила в пустинята. После се хвърли на земята, зад купчина натрупани вехтории. Горан се опита да възрази, но падналия на двадесетина крачки от тях апарат експлодира и ударната вълна го блъсна и събори по гръб. Остана да лежи в облака прах като само наблюдаваше как облечения в парцали мъж се изправи иззад скривалището си, поотупа се и се запъти да намери собственият си таблет, отлетял от съборената маса. След като го взе от земята, го изчисти, за да се увери че работи и го прибра под дрехата си. После дойде до Горан. Той от своя страна тъкмо беше започнал да се изправя.

 - Повярвай ми нямам нищо общо с това – започна - не беше мое. Дадоха ми го...

 - Знам, знам – каза спокойно мъжът и му помогна да се изправи - не се случва за пръв път. Използвал те е да го донесеш, за да те взриви заедно с мен. Стар номер. Но досега не беше ползвал хора. Чучелото никога няма да се откаже.

 - Всъщност ми го дадоха... – Горан потърси правилните думи – две жени-ангели.

 - Те са негови – каза кратко мъжът – използва слугите си, за да стигне до мен. А както вече разбрахме и нищо неподозиращи новодошли като теб. По принцип Ваньо не позволява на нищо с нечисти намерения да се приближи. Районът е пуст наоколо, както виждаш. Но чучелото намира начини. Много е упорит.

Умалителното име Ваньо, което мъжът използва за отвратителната, гола, слузеста пиявица, впита в ръката му, се стори на Горан съвсем не на място. Но какво можеше да каже? Явно човекът беше прекарал сам доста дълго време.

 - Защо иска да те убие? Чучелото?

Мъжът се замисли за кратко.

 - Нямам представа. Предполагам, че е завист. Иска да контролира всичко и всички. Иска да изгради собствен свят, в който аз не се вписвам. От една страна е хубаво, че е наоколо. Поддържа сектора относително чист. Изтреби повечето наистина неприятни гадини и няма да спре докато не избие и останалите. Както казах е доста упорит. Но от друга, нежеланието му да приеме конкуренция е изнервящо.

 - Значи ти си му конкуренция? – Горан огледа покритият с прахоляк и парцали човек – В какво?

Мъжът почука с пръст по главата си.

 - Аз също създавам светове. Участвал съм в създаването на неговия.

Горан премисли набързо казаното.

 - Искаш да кажеш, че си програмист? Един от създателите на тъмната зона? А Господарят не е?

 - Господарят?! Ти да не си от малоумните му роби?

Горан изведнъж се стресна, че наистина е създал такова впечатление. Първо бомбата, а след това го нарече и Господарят. Но човекът само се разсмя докато наместваше стола си и отново седна в него.

 - Аз го наричам чучелото. Ти го наричай както искаш, само не и Господарят. Той е просто едно недоразумение. Поради грешка е успял да премине от сектор с по-високо технологично развитие, в този. И сега се прави на бог. Но е просто едно чучело.

Думите на красавицата преминаха отново през ума на Горан. “Това което търсиш е във ТУУО1”. Но той не беше споменал нищо на Чин за нарушител. Беше му споменал за програмист! И те го бяха изпратили при програмист. Макар и не по причината, която си мислеше. Казаното от увития с парцали човек се връзваше, но Горан не бързаше да му повярва.

 - Откъде да знам, че е истина? Че си програмист?

 - Как инак ще знам всички неща, които ти казах?

 - Може да си убил някой, за да ти ги каже.

Човекът изсумтя и започна да размотава парцалите увити около главата му. Когато го направи се загледа в Горан. Беше брадясал старец, целият побелял. Горан не можа да разбере какво точно трябва да означава това и неловко продължи да го наблюдава. Старецът започна да приглажда косата и брадата си, като продължи да го гледа подканващо. Горан остана да го наблюдава неразбиращо и започна да се чувства глуповато.

 - Разбирам, че са минали много години, но все трябва да има някаква прилика - настоя старецът.

Горан се загледа отново в лицето, което се показваше под рядката коса. Опита се да си го представи без брада и бръчки и в ъгълчетата на очите и носа долови някаква прилика. После старецът се усмихна леко и нов спомен нахлу в главата му. Осъзна, че гласът през цялото време също му се е струвал познат. И изведнъж му просветна.

 - Не може да бъде! Ти си Мики!

Старецът се разсмя весело и на лицето му изгря жизнерадостната усмивка, на младежа който го беше вкарал в програмата. После дойде и го потупа по рамото. Сега вече беше сигурен, че човекът пред него е Мики, само че поостарял от неведомите времеви закони на тъмната зона.

 - Ех, Горане, ако знаеш колко време чакам!

 - Чакаш какво? Мен ли?

Старецът не отговори, само се усмихна отново и влезе в сградата. След малко излезе с още един стол и бутилка алкохол в ръцете си. Постави стола до неговия, изправи съборената маса и сложи бутилката на нея. После се върна и изнесе две чаши. Отвори бутилката, която изглеждаше много стара и каза:

 - Пазех я за специален случай. Но какъв по-специален от този?

Горан взе чашата си, чукна се с Мики и я глътна на екс. Течността навлажни устата му, а ароматът и вкусът ѝ изпратиха блажени сигнали към мозъка. Въпреки, че градусите алкохол в нея не бяха малко, му стана приятно.

 - Какво има? - попита го Мики - напомня ли ти на нещо?

 - Не просто... осъзнах, че откакто влязохме не съм пил течности нито съм се хранил.

Мики го погледна учудено.

 - А от колко време си тук?

 - Няколко дни. През цялото време трепя създания или бягам от тях, но докато не отпих сега, дори не се сещах, че имам нужда от вода и храна. Предполагам, че това е нещо в тъмната зона. Да не се губи време за дреболии, като търсене на вода и храна. Нали?

Горан погледна към Мики. Най-после срещна някой дружелюбно настроен, а отгоре на това се оказа и негов познат. И най-после имаше някой, който да отговаря на въпросите му. Толкова беше хубаво, че не му се вярваше.

 - Не бих каза - Мики наистина му отговори - Аз самият трябва да се храня и да поемам течности. От самото начало ли е така? Тази липса на жажда и глад.

Горан се замисли.

 - В началото, изпитвах жажда. Непрекъснато тичахме напред-назад. И беше нормално. Но после някак си забравих за тези неща. Дори сега, като си спомних не съм нито гладен нито жаден.

Докато казваше това, Мики го наблюдаваше замислено, после попита:

 - А случи ли се нещо специално, което да предизвика състоянието ти?

Горан неволно вдигна ръка и пипна мястото, където беше вградил устройството. После усетил, че може да се е издал, продължи да повдига ръка и разроши косата си в опит да прикрие докосването. Но Мики го беше наблюдавал внимателно и поклати глава усмихвайки се. Наля още веднъж в чашите и повдигна своята подканващо.

 - Горане, приятелю. Не спираш да ме изненадваш. Когато идваше насам, ти не предполагаше кой съм, нали? Не беше... добронамерен, хайде така да го кажем?

 - Изобщо не знаех какво правя тук. Или по-скоро предполагах, че ще се сблъскам с нарушител. Ако пушката беше у мен, веднага щях да те застрелям.

 - И вероятно щеше да успееш - повече на себе си каза стареца. Гледаше го замислено и се усмихваше.

 - Досега се чудех какво се случва – продължи - Мислех, че просто не са ти казали къде отиваш и това те е предпазило от Ваньо. Но ти наистина не си дошъл с намерение да ме убиеш. Та ние сме приятели. Сега всичко е ясно.

Горан мълчеше и слушаше. Беше казал и показал достатъчно. Съжаляваше, че се е разкрил толкова бърз. Не можеше да е сигурен, че човекът пред него е искрен. Но мисълта, че е срещнал познат, в свят пълен с враждебни създания го беше размекнала. Наложи си да не се отпуска, докато Мики не докаже, че наистина е този, за когото се представя. Старецът продължи:

 - Ех, приятел! Нямам представа как си се сдобил с него. Но съм сигурен, че точно това е обяснението. Толкова години минаха, а сега всичко започва много бързо да се подрежда. Е, време е за втори тост. Да пием за края на чакането – Мики чукна чашата на Горан и добави – За прибирането у дома!

Горан също изпи своето питие. „За прибирането у дома!“ Това бяха най-приятните думи, които можеха да се подредят в тост. После се замисли за нарушителя и за задачата, която му беше завещал непознатият. Трябваше да попита Мики. Трябваше да го попита за много неща, но не знаеше дали може да му се довери.

 - И с какво според теб съм се сдобил?

 - С генезисно устройство. Предполагам дори, че е моето генезисно устройство. Това, което преди малко пипна зад ухото си.

Мики се усмихна победоносно, а Горан не знаеше да се радва ли или да съжалява.

 - Успокой се. Всичко е наред. След като е у теб, предполагам, че предишният му ползвател вече не е между живите. Това напълно ме устройва. Важното е че устройството е тук. Сега можем да излезем. Остана само проблемът с чучелото, но след като си тук, екипиран с устройството, лесно ще се справим с него.

 - Значи ти познаваш... непознатия?

Мики отново се разсмя.

 - Мисля, че веднъж вече ме пита този абсурден въпрос. Познавам ли непознатия. Ех, това ми връща спомени. От много, много отдавна – Мики изглеждаше истински развеселен – и знаеш ли кое е най-хубавото? Когато се върнем ще съм отново на двайсет. Не можеш да си представиш колко е досадно да си остарял. Със всичките тези болежки и забавени реакции.

 - Реакциите ти не бяха много забавени, когато хвърли бомбата. Изстреля се като пружина.

 - За това сега ще трябва повече да почивам – Мики се усмихна, после помълча малко, сякаш искаше да си спомни нещо и каза:

 - Спомням си разговора ни, когато ти и Алекс ми разказахте за първото си влизане в програмата. Спомням си за телефона, за който ми споменахте и за разпознавателните му функции. Много, много пъти съм мислил за това. И извода до който стигнах в крайна сметка, е че този тип е вградил генезисно устройство в телефона си. Не знам как го е направил, но това е единственото обяснение. По това, че преди малко каза „откакто влязохме“ в множествено число и от това че устройството е у теб, мога да предположа, че отново сте се срещали. Така че се надявам ти да ми разкажеш подробностите – Мики го погледна спокойно право в очите. Изглеждаше искрен, дори загрижен.

 - Няма кой знае колко за разказване. Подлъга ме да вляза тук. После ми разправи врели некипели за нарушители, които искат да се пренесат в нашия свят. Бяхме тръгнали след един, когато всичко се обърка. В крайна сметка той е мъртъв, а устройството остана у мен.

Горан не знаеше дали непознатият му е казал истината или го е излъгал за нарушителя, за да постигне свои си цели, но за всеки случай реши да се направи, че не е много впечатлен от историята.

 - Предполагам, че се е наложило да го убиеш? Твоят непознат. Той не би ти го дал доброволно.

Горан го погледна учудено.

 - Защо ми е да го правя? - после като видя недоверчивия поглед на Мики добави – Не съм го убивал. Беше инцидент. Той ми го даде преди да го хване една гадина.

 - Добре, добре – побърза да каже Мики - не те обвинявам за нищо. Просто устройството дава прекалено много възможности, за да го предоставиш на някой друг. Аз лично не бих го направил.

 - Какво всъщност представлява генезисното устройство?

 - Една лека измама, която всички програмисти направихме в наша полза. Не ме разбирай погрешно. Подложихме го на гласувани и го приехме единодушно. Така, че дори не може да се нарече измама. Нали разбираш, ние създадохме тъмната зона и ние определихме правилата. А генезисните устройства са просто част от правилата. Най-общо казано, представляват кристален, енергиен носител, с вграден в него биологичен елемент, който дава на ползвателя му изключителни способности и права, които другите посетители нямат. Разбира се, щеше да е глупаво, да влизаме в тъмната зона и да се правим на супермени всеки път, за това ги направихме за еднократна употреба. Всеки може да избира дали да го ползва или не, но сложи ли го веднъж, устройството не може да се премахва и се губи със смъртта на ползвателя. С други думи умре ли програмиста в тъмната зона, умира и устройството. Твоят приятел обаче се е сетил за начин на употреба, за който на мен не ми беше минал през мозъка. Може някой да го е подучил, не знам. Може и да е бил по-умен от мен – Мики отново се усмихна.

 - Как се е сдобил с него? И кой може да го е подучил да го сложи в телефона?

 - Прекалено много въпроси задаваш. Трудно ми е да отговарям на всички. Подучил го е вероятно друг програмист. А се е сдобил с него, като ми го е откраднал.

Горан искаше да пита още и още, но се спря. Мики продължи.

 - Как точно го е откраднал? И по този въпрос много съм размишлявал, когато установих, че не е на мястото си. Крадецът задължително ме е познавал. Трябва да е някой от вкараните от мен в програмата. Знаел е че съм програмист, въпреки че се опитвах да го прикрия.

 - Честно казано, не му е било много трудно. Хайде стига. Всички знания, които имаше за тъмната зона. Това, че беше неприлично богат на тези години. И по-несъобразителен човек от мен ще събере две и две.

 - Предполагам, че си прав – Мики продължи - Крадецът е знаел и за генезисните устройства. Вероятно от същия програмист, който го е подучил да го сложи в телефона. После е потърсил моето устройство и го е намерил.

 - Как така?

 - Сам разбираш, че генезисното устройство не може да бъде направено във външния свят. Там няма такива технологии. Устройството е компютърно генерирано и предназначено за виртуалния свят на тъмната зона. Но понеже не е удачно да се съхранява тук, всички го пазим в програмата за забавление. Всеки си е намерил тайно място за него, докато не реши да го използва. Моето беше направено на светещо украшение в къщата. Незапознат човек никога не би се досетил какво е, но измамникът е знаел какво търси.

 - Доста глупав начин, да ти отнемат нещо толкова ценно – каза без да се заяжда Горан.

 - Да. И аз си плащам скъпо за глупостта.

Старецът погледна ръката си, там където беше впит паразитът.

 - След като не разполагах с устройството, се наложи да намеря друг начин да оцелея и да взема надмощие над създанията в тъмната зона. Така се сдобих с ГГ-ВАНО-0203 – за по-кратко Ваньо. Уникален и изключително опасен екземпляр, без възможност да се самовъзпроизвежда, но с почти неограничени възможности за самовъзстановяване. Както можеш да се досетиш аз съм го създал. Паразитът има психични способности да улавя всички недоброжелателни мисли насочени към него и да ги връща обратно хилядократно увеличени. Това завършва с ужасна смърт на опиталите се да му навредят. По същия начин обаче предпазва и приемника си. Оригиналният план не беше да го вкарвам в себе си, но за добро или лошо се случи. Опитвам се да си втълпя, че страданията са си стрували, защото в крайна сметка Ваньо ме запази жив.

 - Защо е било толкова важно да останеш? Можел си просто да излезеш. Или да останеш без да си даваш предимства. Както всички останали.

 - Ето в това се корени проблемът. Мога ли да изляза? До сега не можех. Но с блестящата си поява ти промени уравнението и сега пътят за навън е свободен.

Горан застана нащрек.

 - При последното ми влизане нещо се е объркало - продължи Мики - Станала е грешка в процеса на прехвърлянето или не знам какво. В резултат на тази грешка, когато отидох при паразита, напълно спокоен, че не може да влезе в мен, тъй като е предназначен само за парчета без тяло, се оказа че греша. Исках да го поставя на Алекс. С него щях да го излекувам. Но то се впи в мен и сега ще трябва да го нося до края. Това че паразитът успя да влезе в мен, автоматично означава, че вече съм бил аномалия. Не като тези преминали от тъмната зона, но все пак съм нямал характеристиките нито на посетител, нито на виртуална личност. Докато бях в програмата за забавление, дори не подозирах, че тялото ми е заседнало в контейнера, а разумът ми в програмата. И най-лошото е, че ако протоколът за сигурност ме беше усетила, веднага щеше да ме изтрие, а вие щяхте да извадите от контейнера един Мики, чийто мозък е по-гладък от... не се сещам за толкова гладко нещо.

Горан си спомни, че тялото на Мики беше останало в контейнера и той не излезе докато двамата с Алекс бяха в програмата за забавление. Думите на Мики се връзваха и той полека печелеше доверието му, но след всичко преживяно, не можеше да му се довери напълно.

 - Много вероятно е било – продължи Мики – техниката да поправи грешката и да ме извади обратно автоматично. Има системи за сигурност, които сме сложили за подобни случаи. Но е можело да минат часове, даже дни докато го направи. А това в програмата за забавление означават десетки години. Невъзможно е толкова време да остана незабелязан. Просто извадих късмет, че влязох в тъмната зона. Картата беше и все още е у мен, а аз не можех да видя вратата, което напълно ме беше заблудило, че всичко е наред. Остава разбира се и варианта да съм станал аномалия в тъмната зона, но колкото и да мисля, не мога да се сетя, как би могло да се случи това.

 - Какво искаше да кажеш с това за вратата? Ако не си виждал вратата, как влезе в тъмната зона? - Горан все още подхождаше с недоверие към думите на Мики.

 - Аномалиите в тъмната зона, могат да виждат вратите, защото самите врати са аномалии. За парчетата и за посетителите на програмата за забавление, това не важи. Някой трябва да я отвори, за да стане видима. Затвори ли се, изчезва. Аномалия, която открие врата, може да се върне в тъмната зона. Не беше нарочно планирано, но се получи правилно, за това го оставихме. Чакай, че се отнесох. Какво ти обяснявах. А, да. Когато отидох на мястото, което ми описахте, там нямаше вход или поне не можех да го видя. Потърсих ви с Алекс, но от вас нямаше и следа. Точно когато щях да се откажа, открих Алекс в болницата. Развалина, без възможност да си каже дори името, но жив. Картата му не беше у него...

 - Чакай малко. Алекс не е умрял? - Горан запримигва неловко. Беше оставил приятеля си да се мъчи осакатен.

 - Съвсем не. Нещо повече. Както казах, картата не беше у него. А има само една възможност картата да не е в теб. Доброволно да я дадеш на някой. И този някой очевидно беше ти. След като не те намерих, предположих, че си преминал, а с теб е преминала и картата на Алекс. За това го откарах до онзи бар и вратата беше там за него. И така двамата влязохме.

 - Какво искаш да кажеш? Че картата на Алекс е у мен ли? Бъркаш. Когато аз влязох картите изчезнаха – Горан машинално бръкна в джобовете на панталона си. Картите ги нямаше.

 - Сигурен ли си?

Тонът на Мики беше толкова покровителствен, че Горан се почувства като дете, което въпреки, че са му показали сто пъти, все още не може да си завърже обувките. Бавно бръкна във вътрешния си джоб. Портмонето му отдавна беше изпаднало, но пръстите напипаха две гладки повърхности. Извади ги. Бяха неговата карта и тази на Алекс.

 - Как е възможно? - прошепна – изчезна от ръката на Ди.

 - Този пък кой е?

 - Открадна ми картата.

 - Никой не може да ти открадне картата. Или да я ползва без твое разрешение.

 - Искаш да кажеш, че ако не го бях последвал, картата щеше да се върне у мен.

 - При всички случаи. Макар че не ми е много ясно за какво говориш.

В далечината се чу взрив. Двамата се спогледаха.

 - Това беше доста далече – каза Мики – и беше бая взрив след като го чухме тук. Какво да му се невиди, прави чучелото?

Мики бръкна в дрехата си и извади таблета. После започна да натиска по него. Горан протегна шия и се надвеси, за да види какво става. Програмистът сменяше един след друг черни екрани и тихо си повтаряше: “Не работи, не работи, не работи...“ Най-после на един от екраните се появи изображение. Беше пирамидата, към която се бяха отправили двете красавици. Конструкцията ѝ се беше запазила, но на много места имаше дупки, от които излизаха пламъци и пушек. Сградата гореше отвътре. Останаха вгледани в екрана за известно време. После Мики се облегна на стола и започна бавно да го люлее напред назад. Горан само се облегна. Старецът го погледна и той неловко примигна.

 - Какво точно казваш, ти взе чучелото?

 - Взе ми пушката.

 - Ловна пушка със сачми? - въпросът очевидно беше риторичен и саркастичен, но Горан все пак отговори.

 - Не точно. Хвърляше огън и разни други неща.

 - Ахъм – тихо каза Мики.

Настъпи дълга пауза.

 - Ходил си на ДабълюЕйч60000.

 - Не беше моя идея. И пушката беше от най-слабите.

 - Видях – каза Мики иронично – всъщност имаме късмет с това. Ако беше по-мощна, сега и нас можеше да ни няма.

Горан помълча, после каза:

 - В защита на непознатия ще кажа, че сандъкът на входа беше празен. Трябваше да си намерим оръжие.

 - Умен ход, несъмнено. Макар и труден за осъществяване.

 - Ако ги бяхте направили, да не се изчерпват... сандъците, нямаше да ни се налага да ходим до там.

 - Предполагам.

 - Защо не ги направихте неизчерпаеми?

 - Какво? - сепна се Мики. Беше се отнесъл на някъде.

 - Защо не направихте сандъците неизчерпаеми?

 - Не си спомням. Така сме решили – Мики отново се загледа в горящата пирамида. След малко се надигна и каза:

 - Е заслужава си трети тост. Първо - намери ме. Второ - донесе устройството. И трето - отнесе чучелото. Толкова години чакам, а сега всичко се случи за един час. Изглежда ми нереално. Да не би все пак да е някакъв коварен план на чучелото?

Горан замълча. Не знаеше какво да отговори.

 - Виж сега – подхвана да обяснява Мики - Няма как да се върнем от тук. Поне аз не мога. Трябва да минем през програмата за забавление. След като имаме устройството може да стане. Там ще използваш картата си, за да ме защитиш, защото без нея протоколът за сигурност ще ме изтрие в мига, в който ме забележи. Това е много сериозна намеса и ще те извади. На плота за управление - сещаш се, от който ви говорех докато бяхте в контейнерите - е номера на колегата, който отговаря за спешни случаи. Ще му се обадиш моментално, той ще знае какво да направи, за да ме извади.

Горан кимна сериозно.

 - Чучелото вече го няма. От години съм заседнал тук, защото направя ли опит да мръдна на някъде, онзи хвърляше всичките си усилия да ми попречи. Веднъж ме бомбандира. Мина с една летяща чиния и пусна бомби върху мен. Това му струваше превозното средство – Мики кимна към една голяма купчина пясък в далечината – най-откаченото чучело на света.

 - Както и да е - добави след малко – сега вече можем да тръгнем спокойно и дори е за предпочитане да побързаме, защото без чучелото районът много бързо ще се напълни с неприятни създания, които той досега възпираше. Но първо трябва да ти покажа нещо. Ела с мен.

Казвайки това Мики сипа последно питие по чашите, изпи го и влезе в сградата. Горан го последва и го видя да слиза в отворен на пода капак. Изобщо не му хареса идеята да се завира в тесни пространства под земята. Мики още не беше спечелил доверието му. Все пак не усещаше онзи страх за живота си, който беше изпитал в подземията при слузестите локви, за това си наложи да слезе по стълбите и се оказа в тунел. От там двамата влязоха в широко помещение.

 - Резервоарите на бензиностанцията – каза Мики – бяха празни и им намерих по-добро приложение.

Вътре беше претрупано с всевъзможни неща. Докато двамата бавно си проправяха път из боклуците, Горан най-сетне намери сили да зададе въпросът, който го мъчеше.

 - Какво стана с него? – попита с тъга в гласа. Старецът замълча, за това повтори въпроса си – Какво стана с Алекс, след като влязохте в тъмната зона?

Отново не получи отговор, но Мики започна да изостава и после спря. Горан го погледна въпросително. На слабата светлина лицето покрито с бръчки изглеждаше тъжно.

 - Бях сигурен, че ще попиташ. За това по-добре да го видиш.

 - Да го видя?

Мики дръпна завесите до себе си, които до момента скриваха единично легло. В него лежеше човек, а от ръцете и тялото му излизаха маркучи, които му вливаха течности.

 - Виж кой дойде да ни види – каза Мики на тялото – приятелят ти Горан. Бъди учтив и кажи „здравей“.

Горан се доближи до леглото. Усети ужасна миризма. Тялото беше истинска развалина. Деформирано и остаряло, нямаше никаква прилика с приятеля му. На леглото можеше да лежи всеки. Но тогава погледна в очите му. Те се бяха запазили. Живи, сякаш живота на сухото тяло беше прелял в тях, двете очи, синьо и зелено безмълвно го обвиняваха. Това беше Алекс.

 - Ще ви оставя за малко на саме - каза Мики – докато приготвя нещата за пътуването.

Горан кимна в съгласие. Искаше му се да изкрещи на Мики, за мръсотията, в която беше приятелят му, за това, че го държи в тази дупка без слънчев лъч, кой знае от кога. Искаше му се да вика и обвинява, но всъщност съзнаваше, че това е за да прехвърли вината на някой друг. За това просто седна на леглото до Алекс, като внимаваше да не откачи някой от маркучите. Мики излезе и останаха само двамата. Не знаеше какво да каже. Гледаше във винящите го очи, а сърцето му се късаше. Приятелят му беше в пълно съзнание. Не можеше да помръдне или да говори, но очите му казваха всичко. Наведе се и прошепна в ухото му, повече, за да се скрие от погледа, отколкото, за да е сигурен, че ще го чуе:

 - Помниш ги нали, братле. Въпреки всичките тези години, мисълта за тях те крепи. А аз те накарах да чакаш толкова дълго. Безпомощен, жадуващ единствено за края, за да можеш отново да я срещнеш. И отново да имаш семейството си.

Сълзи напълниха очите на Горан. Все повече си даваше сметка, какво е причинил на най-близкия си приятел. Мисълта беше непоносима. Бръкна в джоба си и извади картите. После прибра своята. Погледна Алекс още веднъж в очите и тихо каза:

 - Прости ми!

Хвана картата му с две ръце и я счупи. Стана лесно, почти без усилие. Тук тя не изпълняваше функциите си като в програмата за забавление. Видя, че нещо в очите на Алекс също се счупи. Погледът му изведнъж омекна. Очите му изгубиха блясъка си и лежащият отново се превърна в съсухрена непозната фигура. Горан започна да разкачва маркучите един по един. Алекс си отиваше, но точно преди да угаснат напълно, очите му присветнаха за миг и без да помръдне устни, от гърлото му със съскане излезе звук, който се оформи в дума:

 - Пази...!

После си отиде. Горан остана изненадан от случилото се. Не очакваше Алекс да проговори. Поседя още малко до него, но миризмата го накара да стане и да се отдалечи. Опита се да си представи как в момента Алекс излиза от контейнера и го проклиня с цяло гърло. Щеше да му е много ядосан, когато се видят. Самата мисъл, че ще се срещнат там някъде в другия свят, вече му се струваше толкова далечна. Възможно ли беше наистина да има такъв свят, в който проблемите са какви дрехи да си облече и да не закъснее за работа? Изглеждаше му странно. Не по-малко странно от свят, в който всеки иска да те убие.

 - Какво си направил? – чу гласа на Мики зад себе си и се обърна.

Обърка се, защото усети обвинение.

 - Върнах го обратно. Достатъчно болка му причиних.

 - Така и така се връщаме. Поне каза ли му за номера на колегата?

 - Нали аз трябваше да се обадя? - Горан опита да се защити, макър да разбираше, че е действал прибързано.

 - Така е, вероятно нямаше и да те разбер, но сега като имахме картата му, можеше да опитаме.

 - От къде да знам, че не си му казал? Нали сте заедно от години.

 - Не съм и предполагал, че събитията ще се развият по този начин - Мики повиши тон - Можеше пък да стане по лесния начин.

 - Не ми говори за лесен начин – избухна Горан - Толкова дълго е чакал.

 - А не ти ли хрумва, че и аз чакам точно толкова дълго. Искам всичко да свърши възможно най-бързо, а ти ни бавиш.

Горан замълча.

 - В крайна сметка всичко е само игра – Мики смени тона и заговори меко - Като излезем ще се посмеем и ще влезем пак.

 - Да влезем пак! Да бе! Не искам да чувам повече за този ужас.

 - Много ти се е струпало наведнъж. Като премислиш всичко на спокойствие ще искаш да се върнеш. Защо да живееш един скучен живот, като можеш да имаш толкова много невероятни?

Горан отново си замълча. Изглежда Мики говореше сериозно. После каза:

 - Може всичко да е игра, но на мен тази игра не ми харесва. Прекалено истинско е.

 - Нали това е целта. Да е истинско.

 - Не в този смисъл. Прекалено много връзки има с действителността извън играта. Ти си заплашен от малоумие. Подложих Алекс на нещо отвратително. Нарушители се опитват да излязат и да унищожат света ни. Не ми харесва.

 - Чакай, чакай. Какви ги говориш? Да не си взел на сериозно идеята, че нещо от тъмната зона може да излезе навън и да унищожи целия свят? – Мики съвсем искрено се разсмя.

 - Защо да не може? - с цялото си същество Горан усещаше, че има основание да се притеснява. Осъзна, че историята на непознатия наистина му е оказала сериозно влияние, но не искаше да споделя това с Мики, за това каза само - Какво му е трудното? Сега ще почнеш да ме убеждаваш, че и това е измишльотина като изчезването на телата от контейнерите.

 - Никога не съм твърдял, че тяло не може да изчезне от контейнера.

 - Как да не си? Убеждаваше ни с Алекс, че е невъзможно.

 - Така ли? - Мики се замисли – наистина не си спомням. Вероятно съм го направил, за да не се притеснявате излишно. Всъщност е точно обратното.

 - Чудесно! – Горан започна да се паникьосва – Просто чудесно!

 - Но това не може да се случи с теб – успокои го Мики – нещата не стават по този начин. Трябва сам да поискаш тялото ти да изчезне. Нека ти обясня.

 - Обясни.

 - Но първо да излезем навън. Няма защо повече да се бавим в тази дупка. Ще ти обясня по пътя.

 - Добре – Горан тръгна след Мики, и се опита да изглежда спокоен. Излизайки погледна към изсъхналото тяло на приятеля си. Искаше му се да са заедно, за да може да се опре на нещо в този объркан свят. Трябваше му някой, на когото да може да вярва безусловно, защото несигурността го беше обвила като пашкул и се опитваше да го задуши от както се бяха разделили. И какво искаше да каже с онова “Пази!“ Кого? Или какво? Алекс вложи всичките си усилия, преди да си отиде, за да му предаде това. Трябваше да е важно, но Горан не можеше да го разбере. Приятелят му не знаеше за устройството, така че то отпадаше. Дали не искаше да предпази Мики? Или себе си? Нищо по добро не му хрумна.

Докато мислеше за тези неща, излязоха на слънчева светлина. Мики взе вързоп направен от овехтял парцал и го закачи на същата онази бухалка с пирон накрая.

 - Няма да ми липсва нищо от тук – драматично каза програмистът – с най-голямо удоволствие тръгвам и няма да погледна назад.

После пое по пътя към града и наистина не се обърна повече. Горан го последва потънал в мисли за Алекс. След известно време Мики каза:

 - Говорихме за изчезване от контейнера.

Това веднага ангажира цялото внимание на Горан.

 - Не знам дали ние го откраднахме от военните или те от нас. Един от колегите работеше по техен проект и ние го доразвихме. Всичко се крие в течността на контейнерите, която всъщност не е никаква течност. На много първично ниво, това нещо се свързва с тялото. И като казвам първично наистина го мисля. На клетъчно ниво. Обгръща те и е вътре в теб. Разбираш ли?

Горан поклати глава отрицателно.

 - То се свързва с теб и става част от теб. Представи си, че си гъба за попиване, потопена в кофа вода. Но то прониква между самите ти клетки. Така програмата те опознава напълно. Разбира всяка твоя мисъл още преди да се е оформила в мозъка ти. Усеща всяка твоя емоция, още преди да си я почувствал. За това всичко е толкова истинско. И за това не можахме да пуснем програмата масово. Не е ясно доколко е законно, а и военните щяха да се разсърдят. Разбираш.

 - Мисля, че наистина разбирам.

 - Та сега си представи, че докато сме в контейнерите всяка наша клетка е отделена от останалите и обгърната от... наричаме го генезисно вещество. Генезисното вещество е като проводник и организмът продължава да функционира нормално, само че всички микро импулси преминават през проводника и така генезисното вещество научава за тях и ги предава на програмата.

 - Горе долу ми стана ясно – на Горан изведнъж му се прииска да удари сухия старец до себе си, но си спомни за отвратителната гадина в ръката му и се спря - сега разбирам, защо криете, че сте програмисти. Спя в онзи контейнер разчленен жив на милиарди частици. Това е направо отвратително.

 - При излизане от контейнера, генезисното вещество изчезва напълно - побърза да се защити Мики - Все едно не е било в теб. Изглежда като течност, но всъщност е неделимо. Не можеш да отнемеш и капка от него. Изтича се от тялото ти и си чист, както преди да влезеш. Всичко беше под контрол, абсолютно безвредно и безопасно. Тогава един от нас - един от програмистите - се отказа от тялото си. Не зная какво е преживял в тъмната зона, но напълно доброволно, чрез генезисното си устройство, зададе команда към програмата и тялото му беше разделено на клетки от генезисното вещество и абсорбирано. Никой не разбра защо го е направил. Но е факт че той реши да остане вътре завинаги. Унищожи тялото си и запази съзнанието си вътре в тъмната зона.

Горан неволно пипна мястото зад ухото си, на което беше забил светещата игла.

 - Как точно е задал команда към генезисното устройство? Не искам и на мен да ми се случи.

 - Чрез желание, как иначе.

 - Не разбирам?

Мики го погледна учудено после каза:

 - Ти все още не си разбрал как работи, нали? Генезисното устройство функционира чрез чувствата ти. Дава ти усещане за правилно и грешно. Нещо подобно на интуиция, която работи безотказно. Освен, че може да възстановява, променя и подсилва тялото ти разбира се. Но всичко става чрез чувствата. Ако искаш да си силен, ставаш силен, ако искаш да си бърз, ставаш бърз. Ако тръгнеш в грешната посока, веднага усещаш, че не е правилно. И накрая ако поискаш да разградиш тялото си, го разграждаш. Но наистина трябва да го искаш. Не можеш да заблудиш устройството. Така че спокойно. Докато сам не пожелаеш да разкараш тялото си, това няма да се случи. А като гледам не гориш от желание да оставаш тук за сметка на външния свят.

Походиха малко в мълчание, после Мики добави.

 - Ако знаеш как ти завиждам само. Така ми се иска да го ползвам някога. За съжаление всички имаме само по едно, а моето вече е употребено. Но станалото станало. Има и други начини. Жалкото е че изхабяваш всичките му възможности напразно. Целият този потенциал на вятъра - после програмистът се подсмихна и добави - Освен ако наистина не решиш да останеш.

 - Не благодаря. Излизаме заедно – нервно каза Горан – но все пак, след като можеш да дадеш команда тялото ти да бъдат абсорбирани от веществото, защо да не можеш да зададеш команда отново да се събере?

Мики се усмихна.

 - Веднъж абсорбирани от генезисното вещество, клетките стават част от него, а то е неделимо. Освен това... Как да ти го обясня? - Мики изпитваше затруднение с намирането на правилните думи – Добре... представи си, че вземеш една книга. Мноооооого дебела книга. И си представи, че като я разтърсиш буквите и символите вътре изпадат абсолютно хаотично на земята. Ако ги натъпчеш отново в книгата и я разтърсиш наново, можеш ли да получиш същия текст? Не. Ще получиш абсолютна безсмислица. Шанса да подредиш правилно клетките на тялото е много, много по малък. Граничи с безкрайност.

 - Но все пак има шанс. Колкото и да е малък, шанс има.

 - Явно не разбираш достатъчно от математика. Този шанс теоретически и практически е равен на нула. Но в крайна сметка, дори да се получи, това е само още едно нещо, което трябва да те прави спокоен. Това би означавало, че изчезналото тяло всъщност не е изчезнало - Мики отново се ухили победоносно.

 - А ако нещо друго използва това свойство на генезисното вещество и от тъмната зона се материализира в нашия свят? – най-после Горан зададе въпроса, който не му даваше мира.

 - Не може да стане. Първо: както казах шансът е нула. Второ: нищо от тъмната зона преди това не е било във външния свят, което означава, че няма клетки които са били разделени, че да се съберат. Но това са незначителни проблеми пред евентуалния пътешественик. Най-големият му проблем е - трето: че той не може да си представи нашия свят, за да поиска да отиде в него. Ние виждаме и усещаме нещата тук като предмети и създания, но те всъщност са компютърно генерирани кодове. Тези кодове функционират в техния си електронен, виртуален свят и нямат нито сетивата, нито съзнанието да усетят външния. Няма как да си обяснят съществуването на триизмерен свят, дори и да подозират, че съществува. Така както ти не можеш да си обясниш безкрая на времето и пространството, макар и да знаеш, че трябва да има обяснение.

 - Защо тогава непознатият толкова искаше да открием нарушителя? Умря за това.

 - Измамникът – наблегна на думата Мики – измами мен. Измамил е и теб. Нямам друго обяснение. Хората сме склонни да търсим сложни, мистериозни обяснения на нещата. Обикновено всичко е просто. Много просто.

Горан обмисли казаното. Съмнението не го напускаше, колкото и логично да говореше Мики. После попита:

 - Какво знаеш за него? За непознатия. Каза, че сигурно те е познавал. Имаш ли предположение кой може да е?

 - Ако ми разкажеш повече за времето прекарано с него, може да ми помогнеш да отгатна.

 - Какво искаш да знаеш?

 - Разкажи ми всичко с подробности. Така както си го видял и почувствал. Имаме достатъчно време докато стигнем до града. Там ще трябва да сме по-внимателни. Аз съм в безопасност, но ти не си. Ваньо няма да те пази. А ако загубя теб и картата ти, ще си скъсам билета за навън.

Горан не почувства съпротива у себе си да разкаже за преживяванията, а Мики беше казал, че устройството ще го напътства, кое е правилно и кое не. Така, че докато крачеха със старческото темпо на програмиста, той предаде цялата си история, от влизането им с Алекс в програмата за забавление, до срещата им на люлеещия се стол. Когато свърши бяха стигнали до първите сгради. Мики обмисли разказа му и накрая каза:

 - Със сигурност не е един от програмистите. Разсея и малкото съмнения, които имах по въпроса. Познавам ги всичките. И дори да предположим, че с устройството е променил външността си, отново не може да е програмист, защото не действа като такъв. Прекалено често налучква и прави нещата по по-трудния начин. Но също толкова сигурно е че е бил близък с някой от колегите ми. Или насила е взел информацията. Това обаче е малко вероятно, защото всеки от ще предпочете да излезе, отколкото да дава секретни данни. По-скоро наистина я е получил доброволно. Иска ми се да знаех защо. Това което мога да прибавя към твоя разказ е че съдейки по данните, които ти дава устройството, а то не греши, измамникът наистина се е занимавал с някакво неправилно еволюирало създание. Неправилно еволюирало - равно на много опасно. Но това все още не значи, че е опасно за външния свят, още по-малко, че може да го унищожи. Това е абсолютно нелепо. Цялата мистерия ще бъде разплетена, когато излезем навън. Ще намеря кой от колегите ми се е замесил с измамника и ще му потърся сметка. Без помощ от програмист, нищо от това нямаше да се случи. Но обещавам да сложа край - Мики замълча за кратко, след това добави - Факт е че измамникът преследва неприятно създание, каква обаче е крайната му цел не знам. Може да ги събира някъде, за да ги използва в последствие. Нямам никаква представа.

 - Нарочно го правиш – каза Горан.

 - Кое?

 - „Може да ги събира някъде, за да ги използва в последствие“. Опитваш се да манипулираш мнението ми за него. Със същия успех можеше да кажеш: „Може да е с добро сърце и да е призван да помага на другите“.

 - Предполагам, че е така – подсмихна се Мики – все пак той ме лиши от устройството ми. Не мога да кажа, че съжалявам, че си го пръснал.

 - И все още нямаш никаква представа кой може да е?

 - Вкарал съм повече хора в програмата, отколкото жени в леглото си. Не мога да ги запомня всичките.

Горан спря и се загледа в сградите пред себе си, които бяха само на стотина крачки.

 - Какъв е планът? – попита – може ли да ми обясниш, без заобиколки и недомлъвки, защото ми омръзна да тичам на сляпо, а го правя от както съм тук?

 - Без недомлъвки и заобиколки. Помни, че ти си билета ми за навън – Мики се усмихна – моля те само да приемеш думите ми на сериозно, защото ако нещо се обърка, ти ще отвориш очи в контейнера, а аз ще остана да гния тук още не знам колко време.

 - Не мога ли да те върна, като изляза? Аз не, но колегите ти?

 - Тъмната зона е извън обсега на контрола ни. Точно в това беше смисъла. Можете да опитате, но е малко вероятно да успеете в рамките на няколкото часа, които ще изконсумират годините ми тук. Пък и да ти кажа честно, искам да изляза час по скоро. Не можеш да си представиш какво ми причинява този паразит, за цената да ме предпазва.

Горан кимна сериозно.

 - Можеш да разчиташ на мен.

 - Добре тогава. Навлизайки в града, ще попадаме на създания, които срещам за пръв път. Колкото повече се бавим, толкова повече ще стават. Те неминуемо ще ни нападат. Тези които нападнат мен ще умрат, но ще има и такива, които избират теб. Основната ни цел е да те предпазим от тях. Аз ще съм примамката. Когато те нападат, ги насочвай към мен. Това е най-добрата ни стратегия.

 - Мен ме устройва.

 - А сега да ти обясня къде отиваме. Както вече знаеш, пътят към тъмната зона е еднопосочен. Не можем да се върнем в лъжливия свят на Дисни.

 - Къде? - сърцето на Горан се сви. Вече беше чувал това определение.

 - Програмата за забавление. Извинявай. Така я наричам аз. Но точно там трябва да отидем. Ключът е в аномалиите, за които ти вече знаеш. През всичките тези години се опитвах да разбера как го правят. Как простите кодове на създанията успяват да надхитрят най-сложната система за сигурност създадена от хората. Не прозвуча много скромно, но е истина. И отговорът на този въпрос е че не могат. Тогава остава само възможността да има някакъв недостатък в самата система, от който аномалиите да се възползват. Трябваше ми много време да осъзная това, но когато прескочих егото си, бързо открих отговора. Най-просто е да ти го обясня така. Програмата за забавление е една безкрайна поредица от символи. Тъмната зона също е безкрайна поредица от символи, само че по-дълга – Мики се усмихна на остроумието си – та в тези две безкрайни поредици, съвсем случайно, без никой да го планира, на места символите съвпадат. Двата кода са толкова дълги и толкова често се променят при всяко ново събитие, че е невъзможно да се изчисли какъв е шансът. И все пак, някъде, по някое време, няколко символа в едната програма съвпадат с няколко символа от другата. Когато поредицата от символи е достатъчно дълга и понеже едната програма е създадена на основата на другата, се получава така, че съвсем малки части от двете програми са идентични. Случва се за кратко, защото както казах и двата кода са динамични, но когато се случи, в този участък двете програми стават едни и същи и от там може да се преминава от едната в другата.

 - А аномалиите са еволюирали създания – добави Горан - които са се научили да използват тези места и да преминават в програмата за забавление, за да избиват обитателите ѝ?

 - Аномалиите са просто нещастни гадинки, които по случайност са попаднали в тези така да ги наречем портали. Колкото и да са страшни тук, попадайки там се изправят срещу най-страшното чудовище. Непреодолимата сила на простия код за сигурност, който ги изтрива хладнокръвно и безпогрешно в наномига, в който ги засече.

 - А ако не ги засече?

 - Невъзможно. Програмата периодично се самопроверява. Тъй като е огромна, минава време от началото на проверката до края ѝ но веднага след като завърши една проверка започва следващата. Ако аномалията е имала късмета да се появи точно след преминаването на проверката, ще живее, само до следващата. И то ако по някакъв начин не привлече вниманието на кода за сигурност преди това.

 - Ясно. С колко време ще разполагаме, когато пристигнем в програмата за забавление?

 - В най-лошият вариант може да са секунди – мрачно каза Мики – няма как да знаем кога е минала предишната проверка.

 - Да се надяваме, че няма да стане така – опита се да го успокои Горан.

 - Във всеки случай ще трябва да сме бързи.

 - А аз как ще те защитя с картата си, когато сме там?

 - Ще поискаш намеса като изпратиш послание 13-16. Достатъчно е да си го помислиш докато докосваш картата. Това е универсален код за помощ. Запомни числата. Това е всичко.

 - И си убеден, че това ще свърши работа? – Горан погледна Мики недоверчиво - Изглежда прекалено просто.

 - Ти програмист ли си? - попита го спокойно старецът.

 - Не – смути се Горан.

 - Мисля, че няма какво повече да обсъждаме. Ако трябва да ти обяснявам и това, никога няма да излезем от тук. Не си затормозявай главата. Приеми го на доверие. В крайна сметка ако не съм прав, толкова по-зле за мен. Прави каквото ти казвам и всичко ще е наред.

 - Значи ни остава само да намерим един от онези портали, през които минават аномалиите и да минем през него. Как ще го намерим?

 - Знам къде да търсим.

 - Нали каза, че се появяват случайно и съвсем за кратко?

 - Да, така е. Но има място, в което кодовете на двете програми са много близки. Там откъдето тръгнахме, за да съставим тъмната зона. Целият сектор е недостъпен, затворен е за посетители, но с генезисното устройство можем да влезем. Ако има място, в което двата кода стават еднакви най-често, това е Генезисният сектор. Залагам цялото си оставащо време за развлечение в тъмната зона на това – Мики се усмихна, а Горан си помисли, че трудно разбира шегите му.

 - И колко е далече това място?

 - Далече? То е друг сектор. Не можем да отидем пеша. Трябва ни врата, като тези през които сте минали с измамника, за да дойдете тук. Най-близката беше при чучелото. Той я използваше за да се прави на бог. Но ти я взриви.

Горан понечи да се защити, но се отказа.

 - Но пък ни отърва от чучелото, така че си едно на едно. Гледай следващата точка да е в наша полза и като излезем ще ти подаря собствена система за влизане в програмата за забавление.

 - Вече не съм сигурен дали го искам.

Мики се разсмя.

 - Най-близката друга врата, която аз знам, е прекалено далеч. Няма да успеем да те предпазим. Така че ни остава тази, през която сте дошли с измамника. До там обаче ще водиш ти.

 - Да се върнем обратно, откъдето дойдох? През смърдящите локви, косматите маймуни, смоковете, пилците, целия он'я ад и ужас на насекомоизтребление и не знам още какво? Даже с пушката не мисля, че имам шанс да повторя. А без нея е изключено.

 - Сега вече знаеш как да ползваш генезисното устройство. И аз ще съм с теб. Ще се справим. Освен това нямаме друга възможност.

Горан помълча за малко и каза несигурно:

 - Мислиш ли наистина, че можем да успеем?

 - Ти как го усещаш? - отговори му с въпрос Мики - Като помислиш за това. Какво ти казват инстинктите?

Горан се опита да разпознае какво му казва генезисното устройството.

 - Не знам, трудно е. Не може просто така да повикаш шестото си чувство. Предполагам, че се включва, когато се налага. Сега не усещам нищо.

 - И все пак, като помислиш за обратния път какво е усещането ти?

Горан отново се умълча за малко.

 - Странно е но разумът ми казва, че е невъзможно и все пак като, че ли ми се иска да тръгнем.

Мики го погледна с недоверие.

 - Все е нещо – после бавно тръгна към отсрещните сгради и тихо каза – само хабиш потенциала, на устройството. Ех, ако можеше да си го взема.

 - Би ли убил за него?

 - Иска ли питане – чу краткият отговор и се зачуди дали това е поредния неразбираем майтап на програмиста.

Стигайки до първата сграда, след която се простираше огромното море от развалини, Мики отвори един от гаражите и влезе вътре. След малко излезе карайки нещо подобно на електрическа количка за голф.

 - Заемете мястото си господине и побързайте – весело му подвикна Мики - Извадихте късмет, защото е последното свободно.

Горан седна на единствената седалка до тази на шофьора и се облегна. Количката потегли, но скоростта ѝ не впечатляваше.

 - Това ли е? – попита – ако вървим пеша сигурно ще стигнем по-бързо.

 - Не бъди претенциозен. Първо, съм вече стар за дълги преходи. Второ, колкото и да вървим ще трябва да почиваме, което ще ни бави, а батерията на това нещо, няма да свърши скоро. И трето, забелязал съм тенденция, че гадините в тъмната зона, не харесват машините. Нямам представа защо е така, но голяма част от тях избягват техниката. Трето, подточка едно - когато реват мотори привличат внимание, а нашата бричка е почти безшумна. По-късно ще ми благодариш. За сега се концентрирай върху чувствата си и остави другото на мен.

После програмистът извади таблета си и го сложи до волана. Горан спря да се озърта във всички посоки и се загледа в монитора, на който се появяваха и изчезваха червени точки, докато шофьорът му следваше предначертания маршрут.

 - Отиваме до най-близката спирка на метрото. Тръгнем ли с него, ще ти кажа когато минем през спирката, на която сте слезли със слугата на чучелото. След това ти водиш. Ще се оправиш ли?

Горан кимна и мислено се поздрави, за навика от истинския свят да брои спирките в метрото.

 - Кажи ми пак – обади се Мики след малко – как изглеждаха създанията на ДабълюЕйч60000?

 - На космическия кораб?

 - Не е точно кораб – усмихна се старецът – по скоро е огромна база, която си стои на мястото, а всички се опитват да я завладеят – усмивката му стана още по-широка – специално място е. Върхово достижение на човешкия гений и едно от най-забавните места в тъмната зона. Всеки от нас проектира свои уникални раси и им постави за задача превземането на ДабълюЕйч. Но условието, е че не трябва да я унищожават. Само да я превземат и задържат. По тамошното време трябва да са минали няколко хиляди години. И вероятно войните продължават.

 - Ми, ако не броим кльощавите, на другите им видях само краката. Бронирани с мускули напиращи из под бронята, като чели са напомпани отвътре.

 - Не са от моите – леко разочаровано каза Мики – но това не значи, че следващите няма да са – и отново се усмихна, този път почти идиотски.

 - Колко са воюващите? Различните там цивилизации?

 - В името е указано – сега вече усмивката му беше леко налудничава – в името е указано.

Горан се умълча размишлявайки над казаното. До сега си мислеше, че е видял ада в парка с дългокраките насекоми. Но явно адът не беше само един. И имаше различни проявления. Зачуди се какви хора създават този ужас за забавление.

 - Ще си имаме компания – изведнъж каза Мики - не мога да ги избегна.

Горан погледна към екрана на таблета. Червени точки се събираха пред тях и около тях и бързо приближаваха. Със скоростта на превозното им средство нямаше да могат да се измъкнат. Горан се приготви да скочи и да побегне към близките сгради.

 - Спокойно – каза Мики – аз ще се оправя с това.

Докато го казваше измежду сградите наизскачаха създания, които Горан беше виждал в много известен филм. Във филма бяха изключително опасни хищници, много трудно убиваеми, пълни с киселина, която разяжда ако ги раниш. Горан се надяваше програмистът, който ги е създал, да се е ограничил само до оригиналните им способности, но и така не виждаше възможност да се справят с тях. Мики се пресегна зад себе си и го покри с платнище, на което Горан до сега не беше обърнал внимание.

 - Не помръдвай – изсъска.

Горан замръзна отдолу, но му стана още по страшно. Не виждаше нищо, само чакаше нещо гадно да го заръфа. Почувства се като малко дете. Чудовищата идваха към леглото му, а той се криеше от тях под чаршафите. След секунди усети слабо, но много неприятно чувство, някъде на границата на възприятието. Все едно някой го режеше бавно с много остър нож, но не можеше да определи къде точно. Чувството се повтори няколко пъти и изчезна. После Мики отгърна платнището.

 - Може би е по-добре да останеш скрит – каза му след това – май така ще е по-безопасно.

Горан се огледа за създанията. Видя ги налягали зад тях сгърчени, свити сякаш смачкани. Не помръдваха.

 - Какво стана? - беше очевидно, но Горан не можа да сдържи въпроса си.

 - Каквото винаги става, когато нападнат мен или Ваньо – без да се вълнува му отговори Мики. После с широка усмивка попита:

 - Позна ли ги? От любим филм са ми.

 - Познах ги.

 - Умирам от яд, че не ги вкарах аз. Ю-Ката ме изпревари.

 - Е не можем да имаме всичко на този свят. Живеем в жестока конкуренция.

 - Така е – съгласи се Мики, докато не спираше да се хили. Изглежда наистина се забавляваше.

 - Какво направи? Как се справи с тях?

 - Не аз, Ваньо.

 - Но как? - продължи да упорства Горан – чудеше се дали Мики го е завил, за да не го нападнат създанията или, за да не види как ще ги избие.

 - Скоро ще разбереш. Не си мисли, че постоянно ще вадим късмет да те крием. Ще го видиш в действие.

Продължиха пътя си спокойно. Известно време нямаше червени точки по екран, а след това когато се появяваха бързо се отдалечаваха.

 - Не е ли малко странно? - попита Горан – вече не ни нападат. Даже, като че ли бягат от нас.

 - Не бягат от нас, а от тях – тихо му отговори Мики и кимна с глава към гумите.

Горан леко се надигна и погледна. От страни с тяхната скорост се движеше създание приличащо на триметрова змиорка, само че беше почти прозрачно и доколкото Горан можеше да види, с вълнообразните си движения летеше във въздуха, на няколко сантиметра от земята. Големите рибешки очи на змиорката, бяха втренчени в него. От към Мики имаше още една.

 - Две са – побърза да каже.

Мики изцъка отрицателно с език и с очи посочи назад. Горан се обърна и видя, че още огромни змиорки „плуват“ след количката, образувайки жива опашка подир тях.

 - На екрана не се показват като заплаха – каза Горан, без особена надежда, защото вътре в себе си усещаше, че създанията са крайно опасни.

 - Могат да се прикриват – каза Мики – тези ги познавам. И друг път съм си имал вземане даване с тях. Проблемът е че са интелигентни. Дори може би сега усещат, че говорим за тях. Знаят, че теб могат да те хванат, но кроят как да хванат мен.

Горан настръхна.

 - Какво ще правим?

 - Честно казано не знам. Когато нападнат се дръж за мен. Нападайки теб, Ваньо може да помисли, че са заплаха и за мен. Това би свършило работа.

Продължиха да се движат с бавния равномерен ход на превозното им средство, а змиорките се събираха все повече и повече. Тогава започна да се чува тихо настойчиво бръмчене, като от криле на бръмбар, което постепенно се усили. Екрана показа самотна червена точка зад тях, която бързо ги приближава. Горан погледна в тази посока. Измежду сградите излезе насекомото, чиито прозрачни криле издаваха шума, само че не беше бръмбар, а стършел, два пъти по-голям от човек. С мигновено ускорение стършелът полетя към тях и опашката им от змиорки. С появяването му прозрачните създания сякаш станаха неспокойни. Когато ги настигна, Горан разбра защо. Стършелът нападна последната змиорка и една по една започна да ги избива. Прерязваше ги на две с огромната си здрава челюст или забиваше жилото си докато прелиташе над тях и Горан виждаше как отровата му се влива във прозрачните змиорки и ги оцветява в тъмно зелено. Змиорките го нападнаха, но стършелът ловко ги улавяше в краката си и ги прегризваше или ги убиваше с жилото си. От змиорките излизаха миниатюрни светкавици, които удряха стършела, но твърдото му тяло не реагираше на електричеството. За секунди насекомото мина през цялата опашка и стигна до количката, като не остави жива нито една змиорка. Последните две, които се движеха успоредно с превозното средство, изостанаха и също го нападнаха. Горан не разпозна чувството в очите им. Стършелът не отдели повече време за тях отколкото за другите и след като ги уби се спусна към двамата. Сграбчи количката и за нещастие един, от краката му прониза тялото на Горан. После жилото се заби в багажника. Явно насекомото ги приемаше за едно създание с превозното средство. Челюстта му се разтвори да отхапе главата на Горан, докато с мощните си криле се издигна и се опита да понесе количката със себе си.

 - Не! - изкрещя Мики и протегна ръката си пред Горан, срещу зиналата паст на чудовището.

То разбира се не се впечатли и продължи с атаката, но тя вече беше насочена към ръката на Мики, а това беше ръката с паразита. Вероятно, приел заплахата към него самото, гъсеницеподобното реагира много по-мощно от предния път и Горан изпита чувството, че острият нож дере кожата му от всички страни едновременно и в същото време реже на тънки ивици мускулите и органите. Явно усещането беше само далечен отглас от това, което изпита стършелът, защото без дори да докосне паразита, насекомото изпусна количката и се сгърчи, все едно всичкият въздух излезе от него за секунда. Количката се преобърна и двамата се затъркаляха по земята, а когато Горан успя да се изправи, видя стършелът свит на земята. Краката и крилете му продължаваха да потръпват в предсмъртни конвулсии.

После погледна към количката, но тя вече не ставаше за нищо. Налагаше се да продължат пеша, а той беше ранен. Кракът на животното беше пробил тялото му отстрани на корема, но предполагаше, че много скоро устройството ще го възстанови.

 - Нали каза, че избягвали техниката? - попита водача си - Избиха се да ни нападат.

 - Казах, че повечето я избягват. Очевидно някои не се впечатляват.

 - Напомняш ми на някого.

Мики го погледна с интерес. После разбрал какво иска да каже, се намуси.

 - Напомням ти на някого, друг път. Не ме сравнявай с ония крадец и измамник. Аз не действам наслуки. Просто тъмната зона живее свой собствен живот. Не може да бъде контролирана и предвидена от никой. И все пак ще се справим, защото аз знам какво правя.

 - В Мики се уповаваме – каза тихо Горан.

 - Кажи ми какво ти казва устройството. Продължаваме ли?

Горан се замисли.

 - Не знам. По скоро продължаваме. Като мисля за пътя към вратата, нещо ме примамва натам.

Мики се хвана за главата и въздъхна. После клекна умълчан, и започна несъзнателно да чертае фигури по земята с пръст. След малко се изправи и каза:

 - Променяме плана. Отиваме в пирамидата. Вратите са защитени. Има вероятност да се е запазила. Намира се на върха на пирамидата, а от картината, която видях там разрушенията са най-малки. Статистически възможността да я достигнем сега изглежда по-привлекателна от пътуването до твоята врата.

 - Е защо не проверихме първо нея?

 - Първо, защото е опасно и второ, защото тогава не знаех, каквото знам сега. Виж, тези риби които ни следваха. Обикновено обитават район с един много неприятен екземпляр. Събират се около него, защото онова нещо непрекъснато ги захранва с мърша. Не можем да се справим с него. Ако го обиколим, пътуването ще стане прекалено дълго. Ще е много трудно да направим приемлив маршрут. За това се налага да пробваме вратата на чучелото.

 - Както кажеш. Първо, ми омръзна да споря - иронизира го Горан - И второ, за мен е все тая на къде ще вървим. От всички страни ни дебнат гадове, кой от кой по неприятен, така че просто посочи посоката.

Казвайки това Горан тръгна за таблета, който беше изхвърчал на няколко крачки от тях, но едва направил втората, всичко около него се завъртя, започна да му се гади, отмаля, а картината пред очите му изсветля. Силите изведнъж го напуснаха и не можа дори да се задържи на краката си, които омекнаха все едно останали без кости. Падна на земята и изгуби съзнание.