10 dic 2013, 22:32

Истинската история на Снежанка (1 част) 

  Prosa » Otros
3722 0 3
10 мин за четене

Мислите си, че познавате историята за Снежанка? Приказката за младата принцеса, тормозена от мащехата си заради несравнимата си красота? Не всяка дума от нея е лъжа, но съвсем не стана така, както разправят. Наистина имам огледало, но не аз съм зла и суетна, а Снежанка. Животът не е приказка, драги читателю, и не винаги справедливостта възтържествува. Помни, че историята се пише не от праведните, а от победителите. Всеки, обаче, има право да се защити. Дойде и моят ред да разкажа какво точно се случи.

Аз съм втората дъщеря на княз Джон ла Марк. Още от малки аз и двете ми сестри знаехме, че сме родени с дълг към родината си. Това значеше, че щом навършим пълнолетие, щяхме да бъдем омъжени за знатни особи и да послужим за скрепване на важни политически съюзи. Сгодиха ме, докато бях само на десет. Много плаках тогава, защото дори не бях виждала бъдещия си съпруг. Вместо да ме съжали, майка ми ме нахока. “Една достойна княгиня трябва да мисли първо за благото на държавата, а не за своето собствено,” каза ми тя строго. След две години, обаче, годежът с принца стана неизгоден за княжеството и баща ми го развали. Отдъхнах си, но не за дълго. Кралят на Западното кралство беше овдовял преди години и сега отново търсеше съпруга. Покойната кралица била прочута с хубостта си и кралят искал да му изпратят портретите на най-красивите принцеси, за да си избере между тях.

 “Дано не пожелае мен,” повтарях си аз всяка нощ. Молитвите ми останаха без отговор. Изборът на крал Хенри, владетел на Западното кралство, бе паднал именно върху мен. Беше изготвен годежен договор, в който се описваше зестрата, която баща ми, князът, щеше да даде, както и какви титли и имоти щях да получа в замяна. Брат ми потриваше доволно ръце, но аз страдах горчиво. Семейството ми с лека ръка щеше да ме продаде и да ме изпрати сама на дълъг път, от който нямаше да се върна. Със сълзи на очи се сбогувах с родината си, за да свържа завинаги живота си с човек, когото не познавах.

По пътя за столицата на Западното кралство спряхме за почивка в малко рибарско градче. Там ни пресрещна цяла делегация, водена от крал Хенри. Той сам беше дошъл на крака, нетърпелив да се срещне с бъдещата си съпруга. Тогава го видях за пръв път. Имаше прошарена коса, властна осанка и топли сини очи, в които играеше пламъче.

- Милейди – каза ми той и целуна ръката ми.

Изчервих се от жеста му и в този миг разбрах, че с времето мога да се науча да обичам този мъж.

Две седмици по-късно пристигнахме в столицата, която вече беше в празнично очакване на нашата сватба. По улиците хората хвърляха цветя и конфети по каляската ми. В двореца течеше трескава подготовка. Всички ме посрещнаха радушно, с едно-единствено изключение: кралската дъщеря.

Името ù всъщност е София, а прякорът Снежанка го получи не от друг, а от мен, защото кожата ù е по-бяла от снежна пряспа, а сърцето – по-студено от буца лед. Всичките братя и сестри на София били умрели в ранна детска възраст, а тя бе единственото оцеляло дете на Хенри. Още от първата ни среща ми стана ясно, че кралят още скърби по покойната си съпруга, майката на София. Сърцето ми беше изпълнено със страхове и надежди. Дълбоко в себе си мечтаех, че след сватбата ще спечеля благоволението на краля и той ще ме заобича. Да върша добро за благото на родината си не значеше, че не мога да се опитвам да бъда щастлива.

Най-много от всичко ме измъчваше самотата. Нямах си никого в това кралство, освен двете  възрастни дами, които родителите ми бяха изпратили за придворни дами. Чужди ми бяха  и новият език, и дрехите, и обичаите на Западното кралство. Знаех, че в началото ще ми е много трудно да свикна, а още преди сватбата София правеше всичко по силите си да направи живота ми черен. Хората лесно се заблуждават, но зад високото ù чело и красивото лице се крие студен и пресметлив ум. Има един стар закон, според който короната се наследява от първородния син на краля. Ако той няма момче, след смъртта му на престола се възкачва най-възрастната принцеса. И така, ако след сватбата успеех да родя момче на Хенри, тя никога нямаше да стане кралица.

Принцесата бе на 14 тогава. Дори на тази крехка възраст не ù липсваха ухажори. Тя подкрепяше ту един, ту насърчаваше друг, но на никого не даваше обещания. Младостта ù не пречеше на амбициите ù. Снежанка вярваше, че е родена да управлява и нямаше да се спре пред нищо, преди да види тежкия кралски скиптър в малката си нежна ръчица.

Мога да си представя какво е минало през прелестната главица на София, като ме е видяла да пристигам в двореца със свитата си. Двете с нея бихме могли да бъдем сестри, аз съм само с четири години по-възрастна от нея. Млада бях, красива, пълна с живот. Въпрос на време бе да даря краля с наследник.

Първият ù опит да се справи с мен дойде още преди сватбата. София ме посети в покоите ми и ми донесе кошница с прясно изпечени меденки. Каза ми, че сама ги е опекла за мен. Аз я поканих в салона, а тя настоя да ги изядем заедно на чаша чай. Опитах края на едната сладка, но вкусът ù никак не ми хареса. За да не обидя принцесата, се престорих, че ям, но тайно пусках меденките под масата на кучето ми.

Същата вечер много ми прилоша. Сякаш огън гореше в стомаха ми, а тялото ми се раздираше от болка. На сутринта се почувствах по-добре, но намерих кученцето си мъртво. Много се уплаших. Опитваше ли се да ме убие принцесата? В този чужд двор нямах нито един приятел. Нямаше с кого да споделя страховете си. Опитах се да поговоря с моя годеник, но той не искаше и дума да чуе срещу любимата си дъщеря. Осъзнах, че ще деля новия си дом с враг и че трябва много да се пазя от София.

Сватбата се състоя след няколко дни. Принцеса Снежанка поднесе поздравленията си, но щом ме погледна в очите, в погледа ù се четеше само студено обещание. След това обяви, че я е повалила болест и прекара пиршеството затворена в покоите си. Вместо да остави дъщеря си на грижите на придворните и да празнува, кралят ме остави сама. С голяма мъка съветниците му успяха да го убедят, че чуждестранните гости ще се разсърдят, ако не се върне в балната зала. Може да бях кралица вече, но в сърцето си все още бях дете – наранено и пренебрегнато. И все пак, София не успя съвсем да провали сватбата ми. Когато останахме насаме в спалнята, кралят дойде в леглото при мен. Аз се бях завила до брадичката и треперех от очакване и тревога.  Той ме погали по бузата и с ловко движение свали разкошното бижу, което държеше косата ми.

- Много сте красива, милейди - каза ми той, а очите му ми се усмихваха.

Щом чух това, за пръв път се почувствах добре, откакто бях стъпила в кралството. Въпреки лошите ми предчувствия, бракът ни потръгна. Кралят ме засипваше с подаръци и внимание. Поне за известно време София остана на заден план. Тя ме избягваше и аз рядко я срещах из двореца, освен на вечеря. Далече от очите ми, принцесата беше далече и от мислите ми. Щастието прави хората слепи, аз съвсем не забелязвах, че тя крои нещо зад гърба ми.

Трябва да знаете, че здравето на кралските особи е държавна работа. Всяко кихване и покашляне се забелязва от придворните дами и царедворците, докладва се на шпионите и доносниците и до ден-два става достояние на цялото кралство, а до една седмица – и на всички съседни. Един ден се почувствах силно неразположена и останах в леглото. Още преди да е дошъл лекарят, плъзна мълвата, че чакам дете. Бях щастлива и развълнувана. На мига, когато се почувствах по-добре, поисках да видя краля. Една кралица никога не остава сама, затова повиках най-близката от придворните ми дами да ме придружи. Тя ме хвана под ръка и двете тръгнахме към тронната зала. До нея се стига през красиво стълбище с позлатени стъпала и абаносови перила. Щом завихме зад ъгъла, моята придворна се наведе да прошепне нещо на ухото ми. “Сбогом от Снежанка,” каза ми тя със зловеща усмивка и по-бързо от светкавица ме блъсна с двете си ръце. Аз изпищях и полетях надолу.

За щастие не чаках дете тогава. Отървах се само със счупена ръка. Щом чу обвиненията ми, София се разплака и ме обвини в клевета. Вместо да ме защити, кралят се застъпи нея. Заплаши ме, че по-скоро ще ме изпрати в изгнание, отколкото да търпи празни обвинения срещу дъщеричката си. Дори собственият ми съпруг не ми вярваше. Какво можех да направя? На стълбите пострада не само тялото ми. Прогоних придворната си от двореца, но вече живеех в постоянен страх.

След случилото се на стълбите се затворих за дълго в покоите си. Не смеех да се храня, да не би Снежанка да отрови храната ми. Всяка хапка опитваше първо кучето ми. Не пусках никого в спалнята си. Цялото си време прекарвах край прозореца с огледалото си в ръка.

Него го имам от баба си. Бях още съвсем малка, когато тя ми го подари. Баба ми беше единствената, която виждаше в мен дете, а не средство за политически съюз. “Вземи го и го пази добре, Ан,” каза ми тя. “Само огледалото е неподкупно на света. То никога няма да те излъже. Измамни са думите на царедворците. Ласкателствата са за силните на деня. Остани един ден без корона и власт, а те ще ти обърнат гръб и ще те унищожат.” Не разбирах баба тогава, но сега добре знам колко мъдри са били думите ù! Преди да умре, тя ме повика. Каза ми да взема и огледалото. “Виж се добре, момичето ми,” прошепна баба. “Скоро ще си отида, но ти  никога няма да си сама. Помни, че и в най-трудните ти мигове винаги ще има един, на когото да разчиташ безусловно. Той е този тук, който те гледа в огледалото. Ти.”

Така прекарах цялата зима, само в компанията на мислите си и на огледалото. Когато пукна пролетта, разбрах, че всичко е на път да се промени. Със смесица от радост и ужас разбрах, че под сърцето ми расте живот. Направих и невъзможното, за да запазя това в пълна тайна. Знаех, че мен и нероденото ни дете ни грози ужасна опасност. Преструвах се, че всичко е наред, но всяка минута мислех трескаво как да се опазя от София. Като единственото му дете от любимата покойна кралица, Хенри не искаше и да чуе да изпрати дъщеря си в провинцията. Позициите ù в двореца бяха много силни. Не мога да отрека, че е красиво момиче с остър ум, което умее бързо да печели симпатии. Именно най-чистите на вид са най-добри манипулатори. Ако не се бе опитала да ме убие два пъти, аз също щях да вярвам, че душата ù е невинна и бяла като лицето ù.

Първо опитах да убедя съпруга си, че Снежанка трябва да бъде сгодена и набързо омъжена за някой богат принц от съседно кралство. Тя, обаче, отхвърляше ту един, ту друг кандидат, като все намираше удобен предлог. Един бил твърде стар, друг бил развратен, трети – сакат. За разлика от моя баща, който пет пари не даваше за кого ще ме омъжи, стига да е за крал, Хенри не искаше лесно да се раздели дъщеря си. “Малка е още,” повтаряше ми той всеки път, щом му донесяхме портрет на нов принц.

Нямаше как да премахна София от двореца, а времето ме притискаше. Съвсем скоро щеше да си проличи, че коремът ми расте. Отчайващите времена искат отчаяни мерки. Имаше само един начин да защитя себе си и рожбата си. Принцеса Снежанка трябваше да умре.

 

(Следва част 2)

© Идън Р Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • @Patrizzia: надявам се да ви е харесало това изречение! /А и не само. /
    @ Дани: ама много моля. Комплиментите ги обичаме като Мечо Пух меда: колкото повече, толкова повече. С нетърпение чакам събота! И ще донеса нещо за душата в знак на благодарност.
  • Ама много те бива! Ама ти си го знаеш де! Ако ли не, лично ще ти го кажа в събота
  • Той е този тук, който те гледа в огледалото. Ти.!
Propuestas
: ??:??