Втора глава

Кака Ленче беше пенсионирана учителка по география с над тридесет години стаж в няколко градски училища. Обичаше професията и науката си и с удоволствие пак би се върнала в клас, за да пътешества из света с карта и атлас, но както самата деликатно се изразяваше, когато станеше дума за това: 
"Децата днес станаха малко по-различни от преди". Вместо това вече няколко години продаваше вестници на една малка сергия точно до входа чакалнята на гарата. Мъжът ѝ, бай Минко, беше инвалид. По цял ден се въртеше из семейния им панелен апартамент с количката си и си намираше най-различни занимания. Ще прегледа и ще стегне щипките за простиране, ще завинти по-стабилно болта на някоя маса или стол или в краен случай ще ремонтира за пореден път старата шевна машина "Singer", която жена му беше наследила от майка си. А когато му омръзнеше, дремеше пред телевизора с дистанционното управление в скута си или се караше с политиците, които виждаше по новинарските емисии на различните телевизии.
През летните месеци сутрин, преди да тръгне на работа, кака Ленче го извеждаше за няколко минути на малката им тераса да подиша въздух и да се порадва на ранобудното слънце. Същият ритуал се повтаряше и вечерите, когато тя привършваше с готвенето за другия ден, измиването на съдовете и пускането на пералнята. Това бяха любимите часове и на двамата. 
Кака Ленче имаше на терасата едно малко дървено столче, останало като спомен от детството на сина им. Сядаше на него и заедно се любуваха на красивия залез, който нежно се спускаше върху полегатите планински склонове отсреща. Спомняха си най-различни случки от своите екскурзионни летувания из Родопите, Рила и Пирин, и за младостта им, която отдавна се беше превърнала в лабиринт от спомени.
Друг път двамата гледаха парка срещу тях и децата, които играеха футбол там. 
- Храстите вече са за подрязване и тревата трябва да се окоси. - мърмореше под носа си бай Минко. 
- Хайде, хайде. - срязваше го жена му. - Все ти ще я оправяш тази държава. Има кой да мисли за това. Гледай си старините.
- Онова кошче за боклук до голямата бреза отдавна е за смяна. - продължаваше старецът сякаш без да чува жена си. Тя го поглеждаше нежно и му запушваше устата с шепата си. После го перваше леко по плешивото теме и хващаше ръката му в своята. Обичаше да усеща как дланите им са една в друга, отпуснати върху металния парапет на терасата, който бавно изстиваше, нагрян през деня от слънчевите лъчи. Чувстваше някаква умиротворяваща сигурност, някаква странна увереност и необяснимо спокойствие.
Синът им, Мишо, от доста години живееше и работеше в Испания. Благодарение на парите, които той им изпращаше всеки месец, и винаги когато се наложи, двамата старци живееха относително спокойно. Това обаче не беше достатъчно да запълни липсата му, още повече че не се беше прибирал в България последните две-три години. 
Звъняха му по Вайбър всеки ден и говореха с него, когато той имаше повече време за тях.
- Как да си дойда, мамо? - често възкликваше Мишо, когато майка му го питаше кога ще се прибере вкъщи макар и за малко. - Пак има ковид, а и тук трябва да съм на линия, ако се обадят от работата. Вие се дръжте един за друг. Няма да е все така. Ще мине и това. Ако имате нужда от нещо, само ми се обадете или ми пишете. И този път да се ваксинирате, поне татко! 
Кака Ленче преглъщаше някак сълзите си, за да не тревожи сина си и мъжа си. Чудеше сама на себе си и на своя женски стоицизъм, който винаги, когато ѝ потрябваше, се появяваше изневиделица отнякъде. Беше убедена, че ако някой някога реши да измерва човешкото самообладание, то той задължително трябва да използва като мерна единица "една женска сила". 
"Жените сме силния пол. Това е положението. Трябва да се стегнеш!" - казваше си наум тя.
После, когато останеше насаме със себе си, пускаше сълзите си тихо да се стичат на воля по лицето ѝ, набраздено от грижи и тревоги. Олекваше ѝ на душата и се прибираше в спалнята, където бай Минко отдавна спеше, прегърнал една малка стара плюшена възглавница, която беше оцеляла от чеиза на жена му. Тя го завиваше през кръста и тихо лягаше до него. Преди да заспи казваше малка молитва, адресирана до Св. Богородица и всички светии, и също се предаваше в обятията на съня си.
Всяка сутрин кака Ленче излизаше от вкъщи около 7.30 ч. и половин час по-късно малката ѝ сергия, отрупана с вестници, списания и кръстословици, вече очакваше първите си ранобудни клиенти, които пътуваха за работа с влака за съседния по-голям град.
Винаги, когато имаше възможност, възрастната жена носеше от вкъщи останала храна, която даваше на Пирата - котаракът от павилиончето на Колев срещу нея.
Днес му беше донесла останките от скумрията, с която бяха вечеряли снощи с бай Минко. Чудесна норвежка скумрия, която тя купуваше от магазина за риба до пазара.
- Како Ленче, добро утро! - поздрави Колев, който се зададе от ъгъла. 
- Добро утро, Колев! - отвърна бодро тя, докато той отключваше металната врата на павилиончето си. 
- Пак го глезиш този "уличник". - каза отново Колев, сочейки с глава към Пирата. Вместо да отговори, котаракът го погледна незаинтересовано и продължи сутрешното си угощение.
- И той душа носи. - отвърна кака Ленче. - Нека се подсили малко.
- Той ли?! Хм! - каза с нежно заплашителен глас Колев, докато изваждаше зелената кръгла пластмасова маса и трите стола около нея. - Виж го на какво е заприличал. Все едно е глътнал футболна топка.
Пирата отново го погледна безучастно без да обръща внимание на тази гнусна инсинуация и неучтив удар под кръста и продължи с останките от скумрията.
- Искаш ли едно кафе, како Ленче? - попита Колев и пусна кафе машината да загрее. 
- Пих едно сутринта. - отговори жената. - Благодаря ти, Колев! Може би малко по-късно.
Той направи за себе си дълго кафе в малка картонена чашка и седна с цигара и пепелник в скута, загледан в короната на стария чинар, който гордо стоеше наблизо вече повече от половин век. 
- Бързият влак за София ще пристигне на трети коловоз. - обяви отегчен женски глас по високоговорителите в чакалнята на гарата. Насъбралото се в нея множество се разбърза. Минути по-късно пътниците вече се бяха качили и влакът продължи по пътя си към столицата на републиката - пресечна точка на толкова много съдби, мечти и провали.
- Колев, ще дойда и аз при теб за малко. - каза как Ленче. - Варненският е чак след половин час.
Без да каже нищо Колев придърпа най-близкия до него стол, който беше заседнал в една малка дупка между счупените плочки, за да може жената да седне. Тя се настани удобно и погледна с умиление към Пирата, който беше приключил с угощението си и гледаше с онзи подкупващ поглед, пълен с неподправена невинност и висока проба благоприличие.
- Варненският влак, казваш - промълви замислено Колев. 
- Да. - отговори кака Ленче и също потъна в мислите си. Спомни си как преди години, когато мъжът ѝ беше здрав намираше карти за море и ходеха във Варна тримата със сина им. Обичаше този град и морският въздух, който дружелюбно посрещаше всички свои гости още на гарата заедно с аромата на шкембе чорба и скара и крясъка на чайките. Прекарваха там по десетина дни, в които тя седеше някъде на сянка и плетеше поредния пуловер или шал, а бай Минко и Мишо плуваха в морето или строяха пясъчни замъци на брега. Сега си даваше сметка, че тези мигове всъщност са били онези малки късчета щастие, които човек получава свише от време на време като бучки захар, с които да подлади кафето на живота си.
- С жена ми се запознахме в този влак. - каза Колев. - Беше преди....и аз не помня вече преди колко години.
- Наистина ли? - попита кака Ленче с дяволита усмивка на лицето. 
- Да. - отговори Колев. - Връщах се от първата си командировка, а тя, както разбрах впоследствие, беше ходила на гости у леля си.
Кака Ленче не каза нищо, за да не го прекъсва. Пирата също слушаше с неособено голям интерес. Винаги му беше скучно, когато хората разказваха спомените си. Може би, защото той самият не обичаше да го прави. Котките, и особено котараците, не са особено приказливи.
- Щом я видях, нещо се преобърна в мен. - продължи Колев. - Харесах я. Странно е. Не може да се обясни. 
- Любов от пръв поглед, а? - опита се да помогне кака Ленче. 
Колев се усмихна срамежливо:
- Не. Не вярвам в това.
- Да. - каза жената. - Това са романтични глупости. На любовта е нужно време, за да е сигурна сама в себе си, да се увери, че е на правилния адрес.
Пирата се прозя с отегчение и облиза мустаците си, чудейки се как понякога хората толкова много сами усложняват всичко, което се случва помежду им. 
- Влакът беше празен. - продължи разказа си Колев. - Аз бях седнал сам в съседното купе. Излязох да се поразтъпча малко и я видях. Постоях малко и я позяпах скришом. Беше с красива зелена рокля на точки. Пази я още. После влязох и седнах, но нещо не ме сдържаше на мястото ми. Събрах смелост и влязох при нея. Чудех се какво да измисля и изтърсих, че навсякъде е пълно. Попитах дали местата са свободни и седнах без да я изчакам да отговори. От дуума на дума се оказа, че ще слизаме на една и съща гара. Накрая ѝ поисках телефонния номер. Помня го все още: 2-10-63. И така...
- До днес...- довърши мисълта на Колев кака Ленче.
- Помня лицето на кондуктора, който ни изчака да слезем преди да даде сигнал на машиниста да продължи. Намигна ми приятелски и ми прошепна: "Не я изпускай!".
- И така - до днес. - отново настоя кака Ленче
- Да. - каза Колев. - И така до днес.
"На втори коловоз ще пристигне бърз влак за Варна." - съобщи отново по високоговорителите отегченият женски глас.
Кака Ленче въздъхна, погали Пирата, доколкото той ѝ позволи, и стана.
- Ще отивам на поста, Колев. 
Той се усмихна и също се изправи: 
- Ще ми дадеш ли да хвърля едно око на пресата? - попита Колев.
- Разбира се. - отвърна кака Ленче. - Ела да си избереш нещо сам.